— Изхвърлянето на оня мутант от консервата му е най-голямата услуга, която може да ми направи Видал Вордариан, но аз съм далеч от мисълта да му го съобщя — излая Пьотър. — Много по-забавно е да го наблюдавам как се опитва да ни прецака, а после разбира, че няма коз. Арал много добре знае — представям си колко е облекчен от това, — че Вордариан е свършил работата вместо него. Или си го омагьосала да замисли някоя ефектна глупост?

— Арал няма да предприеме нищо.

— А, добро момче. Чудех се дали не си го турила под чехъла си завинаги. В края на краищата той е бараярец.

— Така изглежда — каза тя вдървено. Трепереше. Пьотър не бе в по-добро състояние.

— Това е второстепенен въпрос — каза той повече на себе си, отколкото на нея. Опитваше се да се овладее. — Имам да обсъждам по-важни въпроси с лорд регента. Сбогом, миледи. — Той й кимна подигравателно и се обърна.

— Приятен ден — изръмжа тя след него.

Цели двайсет минути тя обикаля стаята и едва тогава се поотпусна да говори с Дру, която се бе свила в ъгъла, сякаш се опитваше да се скрие.

— Нали не вярвате наистина, че граф Пьотър е предател, миледи? — попита Друшнакови, когато Корделия накрая забави крачка.

Тя поклати глава.

— Не… не. Просто исках да му върна удара. — Тя се отпусна уморено на един стол. — Арал е прав. Нямам право да рискувам. Не, не е съвсем точно. Нямам право да се провалям. А аз вече нямам доверие в себе си. Не зная какво е станало със силата ми. Попаднала е в чужди ръце. — „Не мога да си спомня. Не мога да си спомня как го правех.“ Тя и Ботари бяха близнаци, две личности по различен начин, но еднакво осакатени от свръхдоза Бараяр.

— Миледи… — Друшнакови бе свела поглед към скута си. — Три години бях в охраната на императорската резиденция.

— Да… — Сърцето й се разтуптя. Корделия затвори очи, за да се овладее. — Разкажи ми за това, Дру.

— Обучи ме лично Негри. Тъй като бях телохранителка на принцеса Карийн, той винаги казваше, че ще бъда последната преграда между Карийн и Грегор и… и всичко лошо. Показа ми всичко в резиденцията. Показа ми неща, които според мен не е показвал на никой друг. По време на тренировките разработихме пет изхода за бягство при спешност. Два от тях са известни на цялата Служба. Третия той показа само на неколцина висши служители в щаба като Илян. А останалите два — не ми е известно някой да знае за тях освен Негри и император Ецар. И ми се струва… — тя облиза устните си, — че един таен изход от нещо трябва да е и също така таен вход в него. Не мислите ли?

— Разсъжденията ти ме заинтересуваха извънредно, Дру, както би казал Арал. Продължавай. — Корделия все още не отваряше очи.

— Това е всичко. Ако мога да се добера някак си до резиденцията, обзалагам се, че ще мога да вляза. Дори Вордариан да е взел всички стандартни мерки за сигурност и да ги е подсилил.

— А да излезеш?

— Защо не?

Корделия откри, че трябва да си напомня и да диша.

— За кого работиш, Дру?

— За — започна тя и за миг спря. — За Негри. Но той е мъртъв. За командир… за капитан Илян.

— Нека задам въпроса по друг начин — отвори най-сетне очи Корделия. — За кого би изложила живота си на опасност?

— За Карийн. И за Грегор, разбира се. Те бяха едно и също.

— И все още са. — Тя погледна Дру. — А Карийн те даде на мен.

— За да сте мой наставник. Мислехме, че сте била войник.

— Никога. Но това не означава, че никога не съм воювала. — Корделия замълча за миг. — Какво искаш да получиш в замяна, Дру? Даваш ми живота си — няма да кажа, че си ми се заклела, това е за идиотите — срещу какво?

— Срещу Карийн — отвърна сериозно Друшнакови. — Наблюдавах ги тук, как постепенно започват да я смятат за излишна. Цели три години всеки ден залагах живота си за нея, защото смятах, че животът й е важен. Когато виждаш една жена от толкова близо толкова дълго, не храниш много илюзии за нея. Сега те очевидно смятат, че трябва да превключа лоялността си към друг, като че съм някаква машина. В това има нещо нередно. Искам поне да… да опитам заради Карийн. В замяна на… на каквото и да желаете, миледи.

— Аха — потри устните си Корделия. — Замяната ми се струва… равностойна. Един излишен живот срещу друг. Карийн срещу Майлс. — Тя се отпусна на стола си и се замисли.

„Първо помисли и после действай.“

— Не е достатъчно — поклати глава Корделия. — Имаме нужда от… някой, които познава града. Някой с яки мускули. От боец със зорък поглед. Имам нужда от приятел. — Ъгълчетата на устните й се извиха нагоре в лека усмивка. — Не, по-близък от приятел. — Тя стана и се приближи до комуникационния пулт.

— Искали сте да ме видите, миледи? — каза сержант Ботари.

— Да. Влезте, моля.

Квартирите на старшите офицери не плашеха Ботари, но все пак той сбърчи чело, когато Корделия му даде знак да седне и зае обичайното място на Арал от другата страна на ниската маса. Дру отново седна в ъгъла и ги загледа мълчаливо.

Корделия погледна Ботари. Изглеждаше добре физически, макар че лицето му бе напрегнато. Сякаш с някакво трето око тя усещаше, че в тялото му циркулира неспокойна енергия: волтови дъги от ярост, мрежи от самообладание, а под всичко — заплетен електрически възел от заплашителна сексуалност. Енергия, която се увеличаваше все повече и повече, без да се освобождава, която имаше отчаяна нужда от заповед за действие, за да не избухне страшно от само себе си. Тя премига и се съсредоточи върху не дотам ужасяващата повърхност — един уморен грозен мъж в елегантна кафява униформа.

За нейна изненада, Ботари започна пръв:

— Миледи. Чули ли сте нещо ново за Елена?

„Чудиш се защо те повиках тук?“ За свой срам тя почти бе забравила Елена.

— Боя се, че няма нищо ново. Последният доклад е, че е заедно с госпожа Хайсопи в хотела, взет от Службата за сигурност на Вордариан след изчерпването на килиите в затвора, с много други второ– и третостепенни заложници. Не е била премествана в резиденцията. — За разлика от Карийн, Елена не беше в пряка връзка със секретната мисия на Корделия. Ако я попиташе, какво би посмяла да му обещае?

— Съжалявам за сина ви, миледи.

— За моя мутант, както би казал Пьотър. — Тя го наблюдаваше внимателно — можеше да разбере чувствата му по раменете, гърба и тялото по-добре, отколкото по безизразното му, клюнесто лице.

— Колкото до граф Пьотър — почна той и млъкна. Беше стиснал ръце между коленете си и се бе навел напред. — Мислех да говоря с адмирала. Нямах намерение да разговарям с вас, макар че трябваше да се сетя първо за това.

— Естествено. — Какво ли имаше пък сега?

— Вчера при мен дойде един мъж. В гимнастическия салон. Без униформа, без отличителни белези за ранг или табелка с името. Предложи ми Елена. Живота на Елена, ако убия граф Пьотър.

— Колко съблазнително — избухна Корделия. — И какви гаранции ви предложи?

— За това се сетих и аз. Само че не веднага. Че може да попадна в най-дълбоките лайна, че може да ме екзекутират, и кой тогава би се погрижил за копелето на един мъртвец? Помислих си, че това е измама, просто още една измама. Върнах се да го потърся, но не можах да го открия. — Той въздъхна. — Сега ми се струва почти като халюцинация.

Дру се намръщи осъждащо, но за щастие Ботари не бе обърнат към нея и не я гледаше и не забеляза. Корделия я изгледа предупредително.

— Имали ли сте халюцинации? — попита Корделия.

— Струва ми се, че не. Само лоши сънища. Опитвам се да не спя.

— Аз… имам своя собствена дилема — каза Корделия. — Както ме чухте да казвам на Пьотър.

— Да, миледи.

— Чухте ли за ограничението във времето?

— Ограничение във времето?

— Ако не бъде зареден, репликаторът ще престане да поддържа жизнените функции на Майлс след по-малко от шест дни. Арал твърди, че Майлс не е в по-голяма опасност, отколкото семейството на когото и да било от членовете на щаба му. Аз обаче не съм съгласна.