— Докторът смята, че е време, сър.
Облякоха се бързо и придружиха пратеника до прекрасната спалня, в която Ецар бе избрал да прекара последния месец от живота си. Безценните антики, които я украсяваха, бяха разбъркани с чуждоземна медицинска апаратура.
Стаята беше претъпкана: там бяха личните лекари на стареца, Вортала, граф Пьотър и самите те, принцесата с принц Грегор и някои хора от Генералния щаб. Пазеха тишина и застанали прави, наблюдаваха агонията близо час, преди неподвижното тяло на леглото да стане, почти недоловимо, още по-неподвижно. Корделия си помисли, че за момчето е страшно да бъде свидетел на тази сцена, но неговото присъствие, изглежда, бе задължителна церемония. Съвсем тихо — Воркосиган първи — всички един по един коленичеха и поставяха ръцете си между тези на Грегор, за да подновят клетвите си за васална вярност.
Корделия също бе заведена от Воркосиган да коленичи пред момчето. Принцът император имаше косата на майка си, но очите му бяха кафяви като тези на Ецар и Сердж. Корделия се запита колко ли от качествата на баща му или на дядо му са заложени в него, очаквайки да намерят израз във властта, която щеше да получи като порасне. „Носиш ли проклятие в хромозомите си, дете?“ — запита мислено тя, поставила длани между неговите. Прокълнат или благословен, тя положи своята клетва. Думите сякаш срязаха последната й връзка с колонията Бета — звукът от това срязване обаче чу само тя.
„Сега съм бараярка.“ Беше изминала дълъг и странен път, започнал с гледката на чифт ботуши в калта и завършил в тези чисти детски длани. „Знаеш ли, че помогнах да убият баща ти, дете? Ще научиш ли някога това? Моля се никога да не разбереш.“ Тя се запита дали от деликатност, или по недоглеждане от нея не бяха поискали да положи клетва пред Ецар Ворбара.
От всички присъстващи заплака само капитан Негри. Единствено Корделия разбра това, защото стоеше до него в най-тъмния ъгъл на стаята и го видя на два пъти да избърсва очи с опакото на дланта си. Бръчки покриха лицето му и то се заля от мъка, но когато пристъпи напред, за да положи клетвата си, той вече беше възвърнал обичайната си безизразна твърдост.
Последвалите пет дни на погребални церемонии бяха изтощителни за Корделия, но не чак толкова, колкото погребението на престолонаследника Сердж, продължило две седмици въпреки отсъствието на тялото му. За пред обществото принц Сердж бе загинал като герой. Според сметките на Корделия само пет човешки същества на света знаеха цялата истина за онова хитро убийство. Не, само четири, след като Ецар го нямаше вече. Навярно гробът бе най-сигурното хранилище на тайните на Ецар. Е, сега мъките на стареца бяха свършили, времето му беше отминало, бе дошъл краят на неговата епоха.
Момчето император не бе коронясано — вместо това изненадващо делово, и елегантно облечено, то прекара още няколко дни в залите на Съвета, където личните си клетви му поднесоха министрите, графовете, голяма част от техните роднини и всички останали, които не бяха успели да сторят това пред смъртното ложе на Ецар. Заклеваха се и на Воркосиган — с натрупването на клетвите той се изгърбваше все повече, сякаш те имаха реална физическа тежест.
Подпомагано неотлъчно от майка си, момчето се справяше отлично. Карийн бе осигурила на Грегор ежечасни прекъсвания за почивка и следеше те да не бъдат нарушавани от деловите, нетърпеливи мъже, пристигнали в столицата да изпълнят задълженията си. Странността на бараярската система на управление, с всичките й неписани обичаи, отначало не удиви чак толкова Корделия. Постепенно обаче започна да я учудва. И все пак, изглежда, системата някак си функционираше. Караха я да функционира. Преструваха се, че има управление. Навярно всички правителства всъщност бяха въпрос на общата заблуда, че е постигнато споразумение.
След като потокът от церемонии се изчерпа, Корделия най-сетне започна да се занимава с домакинството в замъка Воркосиган. Не че имаше какво толкова да се прави. През повечето дни Воркосиган, следван от Куделка, заминаваше в зори и се връщаше след залез слънце, хапваше студената си вечеря и се заключваше в библиотеката или приемаше там хора, докато не станеше време за сън. Това е само в началото, казваше си Корделия. С времето той щеше да улегне, да придобие опит. Тя си спомняше първото си назначение за командир на кораб в Бетанския астрономически проект — което не бе чак толкова отдавна — и първите си месеци на нервна свръхподготовка. По-късно изпълнението на трудно усвоените задачи бе станало автоматично, а после и почти несъзнателно, след което личният й живот се бе върнал в обичайното си русло. Същото щеше да се случи и с Арал. Тя чакаше търпеливо и се усмихваше.
А освен това си имаше работа. Беше бременна. Това бе не по-маловажна задача, ако се съдеше по ласкавото внимание, с което я обсипваха всички, като се започнеше с граф Пьотър и се свършеше с готвачката, която й носеше закуски по най-необичайно време. Не бяха я глезили така, дори когато се бе върнала от едногодишна изследователска мисия без абсолютно никакви инциденти. Възпроизводството, изглежда, се насърчаваше тук далеч по-ентусиазирано, отколкото на колонията Бета.
Един следобед тя бе полегнала с вдигнати крака на канапето в сенчестия вътрешен двор между замъка и задната градина и размишляваше за различните обичаи, свързани с възпроизводството, на Бараяр и колонията Бета. Бременността в маточен репликатор — изкуствена утроба — изглежда бе непозната тук. На колонията Бета репликаторите бяха извънредно популярни, но все пак едно немалобройно малцинство оставаше вярно на психосоциалните плюсове на старомодния естествен метод. Корделия никога не бе успявала да открие каквато и да било разлика между родените по един от двата начина бебета — не и когато бяха вече пълнолетни, на двайсет и две годишна възраст. Брат й беше роден по естествения, а самата тя — по изкуствения метод. Съродителката на брат й бе избрала да роди така и двете си деца и непрекъснато се хвалеше с това.
Корделия винаги беше мислила, че когато дойде нейният ред, ще остави собственото си дете в репликаторна банка и ще замине на изследователска мисия, а когато се върне, бебето ще бъде готово и ще я чака. Ако изобщо се върнеше — изследването на неизвестността винаги криеше опасности. А освен това беше смятала, че ще може да си намери сериозен съродител, с когото да се сприятели и който и да иска, и да е в състояние да издържи физическите, психологическите и икономическите тестове, които да му позволят да изкара курса за получаване на родителско свидетелство.
Арал щеше да е превъзходен съродител, тя бе сигурна в това. Ако изобщо някога слезеше от сегашното си високо положение. Първоначалните усилия сигурно щяха да свършат скоро. Падането от толкова високо място бе опасно, пък и нямаше къде да се приземи. Арал беше нейното безопасно убежище, стига да не… Тя решително насочи мислите си към по-приятни неща.
Ами големината на семейството — ето това беше истинското, тайното и греховно обаяние на Бараяр. Тук нямаше законни граници, не се изискваха сертификати, нямаше ограничения за трето дете, всъщност нямаше никакви правила. Бе видяла на улицата жена не с три, а с четири деца и никой не се учудваше. После си се беше представяла с две-три деца и се бе чувствала възхитително греховна, докато не срещна една жена с десет. Може би четири? Шест? Воркосиган можеше да си позволи това. Корделия се сви на кравай и се сгуши във възглавницата, заплувала върху атавистичния облак на генетичната алчност.
Сега бараярската икономика била широко отворена, бе казал Арал, въпреки загубите от неотдавнашната война. Този път повърхността на планетата не бе наранена. Тераформирането на втория континент разкриваше с всеки изминал ден нови граници, а когато новата планета Серджияр се разчистеше за колонизиране, ефектът щеше да се утрои. Работната ръка не достигаше и заплащането растеше. Според бараярците планетата им бе ужасно слабо населена. Воркосиган беше нарекъл икономическото положение свой политически дар от боговете. Така смяташе и Корделия, но поради по-лични, тайни причини — ятото от мънички наследници на Воркосиган…
