— Правилно. — Лицето му се смекчи. — Радвам се, че се връщаш, мили капитане. Да те виждам толкова болна… Не съм се чувствал толкова безпомощен и безполезен откакто бях на единайсет години.

Това бе годината, през която смъртния взвод на лудия император Юри бе убил майка му и брат му.

— Шт — каза тя на свой ред. — Не, не… така е добре.

На следващата сутрин й свалиха всички системи. Остана само кислородът. Последваха дни на спокойно ежедневие. Оздравяването й вървеше по-гладко от това на Арал. Както й се струваше, тълпи от хора, предвождани от министър Вортала, идваха да го виждат по всяко време. В стаята му бе инсталиран комуникационен пулт въпреки лекарските протести. Куделка беше с него по осем часа на ден в качеството си на негов заместник.

Куделка изглеждаше много мълчалив — потиснат като всички останали. Но не толкова болезнено, колкото хората, свързани с тяхната провалила се служба за сигурност. Дори Илян се сви, когато видя Корделия.

Арал я разхождаше внимателно нагоре-надолу по коридора по два пъти на ден. Виброскалпелът бе направил по-чист разрез през корема й, отколкото например от саблен удар, но не и по-плитък. Оздравяващата рана обаче я болеше по-малко от дробовете. Или от сърцето. Коремът й беше леко отпуснат, но определено не бе вече пълен. Тя бе сама и пуста, беше отново самата себе си след петте месеца на това странно, двойно съществувание.

Един ден доктор Хенри дойде с инвалидна количка и я отведе на кратко пътешествие до своята лаборатория, за да види къде е инсталиран репликаторът. Тя погледа как бебето й мърда на видеосканерите и проучи техническите отчети на екипа. Нервите, кожата и очите на техния обект даваха насърчителни резултати от тестуването, но Хенри не беше съвсем сигурен за слуха, поради фините кости в ушите. Хенри и Вааген бяха добре подготвени учени с почти бетански възгледи — тя ги благославяше мислено и им благодареше на глас, а после се върна в стаята си, чувствайки се невероятно по-добре.

Обаче когато капитан Вааген нахлу в стаята й на следващата сутрин, сърцето й слезе в петите. Лицето му беше като гръмоносен облак, а устните му — стиснати и сурови.

— Какво има, капитане? — попита припряно тя. — Да не би нещо с втората серия калций?

— Прекалено рано е да се каже. Не, състоянието на бебето ви е непроменено, миледи. Проблемът ни е свързан с вашия свекър. Генерал граф Воркосиган ни посети тази сутрин.

— Оо! Дошъл е да види бебето? А, добре. Той е ужасно объркан от тази нова технология. Може би най-накрая започва да преодолява емоционалните си задръжки. Графът възприема новите причиняващи смърт технологии достатъчно лесно, нали е стар ворски боец…

— На ваше място не бих бил такъв оптимист но отношение на него, миледи. — Той пое дълбоко дъх, намирайки убежище в официалността на стойката си. — Доктор Хенри си помисли същото като вас. Разведохме генерала из цялата лаборатория, показахме му апаратурата, обяснихме му теориите си за лечението. Бяхме абсолютно честни, както бяхме и с вас. Може би прекалено честни. Той поиска да разбере какви резултати очакваме. По дяволите, ние не знаем. И точно така му казахме. А той почна да подхвърля намеци… ами, накратко, генералът първо помоли, а после и заповяда на доктор Хенри да приеме подкуп, за да отвори спирачния кран. Да убие плода. Мутацията, както каза той. Пратихме го по дяволите. Но той се закле, че ще се върне.

Тя трепереше, но се овладя и каза с безизразно лице:

— Разбирам.

— Искам този старец да бъде държан далеч от лабораторията ми, миледи. И не ме интересува как ще го направите.

— Ще видя… почакайте тук. — Тя навлече халата над зелената си пижама и го завърза по-стегнато, намести кислородната маска и тръгна предпазливо по коридора. Арал, само по униформени панталони и риза, седеше на малка масичка до прозореца. Единственият белег за продължителното му боледуване бе кислородната маска на носа, с което лекуваше собствената си солтоксинова пневмония. Той разговаряше с един мъж, а Куделка си вземаше бележки. Слава Богу, мъжът не бе Пьотър, а само някакъв министерски секретар на Вортала.

— Арал! Трябваш ми.

— Неотложно ли е?

— Да.

Той стана от стола с кратко „Извинете ме за момент, господа“ и я последва в нейната стая. Корделия затвори вратата.

— Капитан Вааген, моля ви разкажете на Арал това, което току-що казахте на мен.

Мъничко по-нервен, Вааген повтори историята и за негова чест, не смекчи подробностите. Върху раменете на Арал сякаш се стовари някаква тежест.

— Благодаря ви, капитане. Постъпили сте правилно, като докладвате за случая. Ще се погрижа за него незабавно.

— Това ли е всичко? — Вааген погледна със съмнение Корделия.

Тя му подаде ръка.

— Чухте какво ви се каза.

Вааген сви рамене и се сбогува.

— Не се ли съмняваш в историята му? — попита Корделия.

— Слушам разсъжденията на графа, моя баща, по този въпрос вече цяла седмица, любов моя.

— Спорил си с него?

— Той спореше. Аз само слушах.

Арал се върна в собствената си стая и помоли Куделка и секретаря да почакат в коридора. Корделия седна на леглото му и го наблюдаваше как набира кода на комуникационния пулт.

— Тук е лорд Воркосиган. Искам да говоря едновременно с шефа на охраната на Имперската военна болница и с командир Саймън Илян. Свържете ме и с двамата, моля.

Последва кратко изчакване, докато ги намерят. Съдейки по неясния фон на визора, човекът от болницата бе в кабинета си някъде из болничния комплекс. Илян бе открит в съдебната лаборатория в генералния щаб на ИмпСи.

— Господа — започна със съвсем безизразно лице Арал. — Искам да анулирам един пропуск, издаден от Службата за сигурност. — И двамата мъже внимателно се приготвиха да записват на комуникационните си пултове. — Да бъде забранен достъпът на генерал граф Пьотър Воркосиган до Сграда Шест, отдел за биохимически изследвания в Имперската военна болница, до по-нататъшни разпореждания. Лично от мен.

Илян се поколеба.

— Сър, генерал Воркосиган има абсолютен пропуск по императорска заповед. Има го от години. Трябва ми императорска заповед, за да го отменя.

— Точно това правя, Илян. — В гласът на Воркосиган се промъкна нотка на нетърпение. — По заповед на Арал Воркосиган, регент на Негово Императорско Величество Грегор Ворбара. Достатъчно официално ли е?

Илян подсвирна леко, но лицето му веднага стана отново безизразно, щом видя как Воркосиган се намръщи.

— Да, сър. Ясно. Има ли нещо друго?

— Това е всичко. Само за онази сграда.

— Сър… — каза началникът на болничната охрана, — ами ако… генерал Воркосиган откаже да спре при заповед?

Корделия ясно си представи как някой нещастен млад часови ще си изпати от цялата тази история…

— Ако вашите хора са наистина чак толкова затруднени от един старец, могат да използват сила, включително да стрелят със зашеметител — отвърна твърдо Арал. — Свободни сте. Благодаря ви.

Човекът от болницата кимна предпазливо и преустанови връзката.

Илян се поколеба за миг.

— Сигурен ли сте, че е добра идея, на неговата възраст? 3ашеметителят може да окаже вредно въздействие на сърцето. А и изобщо няма да му хареса, когато му кажем, че му е забранено да ходи там. Защо не… — Арал само го погледна студено и той преглътна. — Слушам, сър. — После отдаде чест и се изключи.

Арал се отпусна на мястото си, гледайки замислено празния екран на визора. После вдигна очи към Корделия и изкриви устни в иронично-страдалческа гримаса.

— Той е само един немощен старец.

— Този старец току-що се е опитал да убие сина ти. Това, което е останало от сина ти.

— Разбирам гледната му точка. Разбирам и страховете му.

— А разбираш ли и моите?

— Да.

— Ами ако се стигне до сблъсък — ако той се опита да се върне?

— Той е моето минало. — Той срещна погледа й. — Ти си моето бъдеще. А останалата част от живота ми принадлежи на бъдещето. Давам думата си на Воркосиган.