А, да, варварският бараярски обичай да разкриват на жените си секса с болката от лишената от упойка дефлорация. Макар че в сравнение с методите им за възпроизводство, които следваха от това, навярно тази болка бе само честно предупреждение. Но доколкото бе забелязала, Ку не изглеждаше толкова щастлив, колкото би трябвало да бъде един нов любовник. Какво ли си причиняваха един на друг тези двама?

— Продължавай.

— Стори ми се, че забелязах движение в задната градина, близо до вратата на библиотеката. После горе се чу трясъкът — о, миледи! Толкова съжалявам! Ако ви бях охранявала, вместо да правя това…

— Хей, момиче! Тогава не беше на служба. Ако не беше нравила това, сигурно щеше да спиш. Солтоксиновата атака не е изобщо по твоя вина, по твоя или на Ку. Всъщност, ако не беше будна и повече или по-малко облечена, неуспелият убиец можеше да избяга. — „И нямаше да очакваме още едно публично обезглавяване.“ Една частица от Корделия копнееше да се бяха забавили с няколко мига и никога да не бяха поглеждали през проклетия прозорец. Но точно в момента Друшнакови имаше да се оправя с достатъчно последици и без тези усложнения.

— Но само ако…

— През тези последни седмици навсякъде е пълно със „само ако“. Честно казано, струва ми се, че е крайно време да ги заменим с „животът продължава“. — Най-после всичко дойде на мястото си. Дру беше бараярка и затова нямаше противозачатъчен имплантат. А и като че ли този идиот Ку не й бе предложил алтернатива. Ето защо Дру бе прекарала последните три седмици, чудейки се… — Искаш ли да опиташ една от моите малки сини точици? Имам много.

— Сини точици?

— Да, бях започнала да ти казвам. Имам цяла опаковка малки диагностични ленти. Купих ги във Ворбар Султана миналото лято в един магазин за вносни стоки. Напишкваш една от тях и ако точката стане синя, значи си забременяла. Миналото лято използвах само три. — Корделия отиде до чекмеджето на бюфета и го прерови. — Ето — подаде една на Дру тя. — Върви да се облекчиш. Себе си и ума си.

— Толкова бързо ли действат?

— Пет дни след самото зачеване — задържа ръката й Корделия. — Обещавам.

Гледайки притеснено малката хартиена лентичка, Друшнакови се скри в тоалетната до спалнята. Върна се след няколко минути. Лицето й бе намръщено, а раменете — отпуснати.

„Какво означава това?“ — почуди се раздразнена Корделия.

— Е?

— Остана бяла.

— Значи не си бременна.

— Предполагам, че не.

— Не мога да разбера дали се радваш, или съжаляваш. Повярвай ми, ако искаш да имаш бебе, по-добре би било да почакаш няколко години, докато медицината тук понапредне малко. — Макар че органичният метод бе очарователен, за известно време…

— Не искам… искам… Не зная… Ку почти не е разговарял с мен от онази нощ. Не искам да забременявам, това ще ме унищожи, и все пак си мислех, че може би той би… би бил толкова развълнуван и щастлив от това, колкото бе и от секса. Може би би се върнал и… оо, нещата вървяха така добре, а сега всичко се развали! — Ръцете й бяха стиснати, лицето — побледняло, зъбите й скърцаха.

„Поплачи си, момиче.“ Но Друшнакови възвърна самообладанието си.

— Съжалавям, миледи. Не исках да ви занимавам с цялата тази глупост.

Глупост, да, но не само от нейна страна.

— Какъв е проблемът с Ку? Мислех си, че страда само от угризения за солтоксина като всички останали в замъка. — „Начиная с Арал и мен.“

— Не зная, миледи.

— Опитвала ли си се да го попиташ директно?

— Той се крие, щом забележи, че се приближавам.

Корделия въздъхна и започна да се облича. Днес вече с истински дрехи, не с болнични халати. Там, в дъното на гардероба на Арал, бяха закачени жълто-кафявите панталони от старата й униформа в Проекта. Тя ги обу с любопитство. Не само, че успя да ги закопчее — те дори й бяха широки. Наистина бе боледувала. Агресивно настроена, Корделия не се отказа и избра към тях една пъстра риза с дълги ръкави. Много удобно. Тя се усмихна на стройната си, макар и бледа фигура в огледалото.

— А, мили капитане — надзърна през вратата Арал. — Вече си станала. — Той хвърли поглед към Друшнакови. — И двете сте тук. Още по-добре. Струва ми се, че се нуждая от помощта ти, Корделия. Всъщност съм сигурен за това. — Очите му блестяха много странно. Удивление, стъписване, тревога? Той влезе в стаята. Носеше обичайните си дрехи, когато не бе на служба — стари униформени панталони и цивилна риза. Следваше го напрегнатият и нещастен Куделка, облечен в стегната черна униформа, червените му лейтенантски петлици се открояваха на яката. В ръката си стискаше бастуна. Дру отстъпи до стената и скръсти ръце.

— Лейтенант Куделка ми каза, че искал да направи едно признание. Подозирам, че се надява да получи опрощение — каза Арал.

— Не заслужавам това, сър — промълви Куделка. — Но не мога да крия повече. Трябва да го кажа. — Той вдигна очи към тавана, избягвайки погледите на останалите. Друшнакови го наблюдаваше задъхана. Арал се отпусна и седна на ръба на леглото до Корделия.

— Дръж си шапката — промърмори й той с ъгълчето на устата си. — Този тук ме изненада.

— Струва ми се, че съм малко по-изненадана от теб.

— Няма да е за пръв път. — После каза по-високо: — Давайте, лейтенант. Няма да ви стане по-лесно, като се бавите.

— Дру… госпожица Друшнакови… Дойдох да… да се извиня. Не, това звучи банално, но повярвайте ми, не мисля, че е банално. Вие заслужавате нещо повече от извинение, аз ви дължа изкупление. Каквото и да пожелаете. Но съжалявам, ужасно съжалявам, че ви изнасилих.

Друшнакови остана с отворена уста цели три секунди, а после я затвори толкова рязко, че Корделия чу чаткането на зъбите й.

— Какво?!

Куделка трепна, но не я погледна.

— Съжалявам… съжалявам — мънкаше той.

— Вие мислите… Вие. Какво?! — задъхваше се Друшнакови, ужасена и обидена. — Вие мислите, че бихте могли… оо! — Тя застана твърдо, със стиснати ръце, дишаше развълнувано. — Ку, кретен такъв! Идиот! Слабоумен! Ти… ти… ти — заекна тя. Цялото й тяло трепереше. Корделия я гледаше, напълно зашеметена. Арал търкаше замислено устни.

Друшнакови се нахвърли върху Куделка и изрита бастуна от ръката му. Той едва не падна, ахна стреснато, опита се да го хване, но го изпусна и бастунът издрънча на пода.

Дру го блъсна опитно в стената и го обездвижи, забивайки пръсти в слънчевия му сплит. Дъхът му секна.

— Глупак такъв! Мислиш ли, че би могъл да ме докоснеш дори само с пръст без мое разрешение? Оо! Как може да си такъв, да си такъв, такъв… — Обърканите й думи преляха в обиден крясък точно над ухото му. Той се сгърчи.

— Моля ви, не повреждайте секретаря ми, Дру, ремонтът е скъп — каза меко Арал.

— Оо! — Тя се обърна, освобождавайки Куделка. Той залитна и падна на колене. Закрила лице с длани и хапейки пръстите си, Дру изскочи през вратата и я затръшна зад себе си. Едва тогава се чу острото й хълцане, отдалечаващо се по коридора. Затръшна се друга врата. Настъпи тишина.

— Съжалявам, Ку — каза Арал след продължително мълчание. — Но самообвинението ти не изглеждаше особено любезно.

— Не разбирам — поклати глава Ку, допълзя до бастуна си и се изправи треперещ на крака.

— Правилно ли съм разбрала, че двамата разговаряхте за това, което се е случило между вас в нощта на солтоксиновата атака? — попита Корделия.

— Да, миледи. Аз седях в библиотеката. Не можех да заспя и затова преглеждах някои диаграми. Тя влезе. Седяхме, разговаряхме… Изведнъж открих, че ми… ами… за първи път ми ставаше, откакто бях уцелен с невроразрушителя. Помислих си, че може да е по случайност и че вече никога… и изпаднах в паника, просто изпаднах в паника. Аз… я взех… точно там. Не попитах, не казах нито дума. А после горе се чу трясъкът и двамата изтичахме в задната градина и… на следващия ден тя изобщо не ме обвини. Аз чаках ли, чаках.

— Но ако не си я изнасилил, защо се разбесня толкова? — попита Арал.

— Тя просто беше полудяла — отвърна Куделка. — Погледите, които ми хвърляше през миналите три седмици…