— Това е било от страх, Ку — каза Корделия.

— Да, така си и мислех.

— Защото се е страхувала, че е забременяла, а не защото се е страхувала от теб — изясни тя.

— Оо! — тихо възкликна Куделка.

— Оказа се, че не е. — (Ку повтори още един път „Оо!“). — Но сега ти е ужасно ядосана, и аз не я обвинявам.

— Но ако тя не смята, че съм я… каква е тогава причината?

— Не разбираш ли? — Тя се намръщи към Арал. — И ти ли?

— Ами…

— Защото току-що я обиди, Ку. Не тогава, а точно сега, в тази стая. И не само по отношение на бойните й качества. Това, което й каза, й разкри за пръв път, че си бил толкова съсредоточен върху самия себе си през онази нощ, че изобщо не си видял нея. Лошо, Ку. Много лошо. Дължиш й дълбоко извинение. Тя е била там и ти е дарила цялото си бараярско същество, а ти изобщо не си оценил какво прави, дори не си и разбрал.

Той изправи внезапно глава.

— Дарила? Като някаква милостиня?

— Дар от боговете по-скоро — промърмори Арал, потънал в някакви свои преценки.

— Аз не съм… — Куделка извърна глава към вратата. — Мислите ли, че трябва да я догоня?

— Всъщност да пълзиш, ако бях на твое място — препоръча му Арал. — Пълзи бързо. Плъзни се под вратата й, просни се по корем, остави я да те тъпче, докато й мине. После й се извини. Все още можеш да спасиш положението. — Сега погледът на Арал блестеше развеселен.

— Как наричате това? Безусловна капитулация? — попита възмутено Ку.

— Не. Бих го нарекъл спечелване. — В гласа му прозвуча студена нотка. — Виждал съм войната между мъжете и жените да се превръща в изпепеляваща героика. Огньове от гордост. Ти не бива да тръгнеш по този път. Говоря ти сериозно.

— Вие… Миледи! Вие ми се подигравате! Престанете!

— Тогава престани да се правиш сам смешен — отвърна остро Корделия, — Измъкни си главата от задника. Помисли в продължение на шейсет последователни секунди, че край теб има и други хора.

— Миледи. Милорд. — Той стисна зъби с ледено достойнство, поклони се и излезе от стаята, но сбърка пътя и тръгна в посока, обратна на тази, в която беше избягала Друшнакови.

Арал поклати безпомощно глава, докато шумът от стъпките на Куделка затихваше. От устните му се изплъзна смях.

Корделия стисна нежно ръката му.

— Престани! На тях не им е смешно. — Погледите им се срещнаха; тя се изкикоти, а после се овладя решително. — За Бога, според мен на него наистина му се искаше да бъде изнасилвач. Да не се е мотал с Ботарл твърде много?

Тази малко тъжна шега отрезви и двамата. Арал погледна замислено.

— Мисля че… Ку ласкаеше собствените си самосъмнения. Но разкаянието му беше искрено.

— Искрено, но малко самодоволно. Струва ми се, че глезим самосъмненията му вече достатъчно дълго. Може би е време да му подръпнем ушите.

Раменете на Арал се отпуснаха уморено.

— Той й е задължен, няма съмнение. И все пак какво бих могъл да му наредя да направи? Безсмислено е, ако не се отпусне.

Корделия изръмжа в знак на съгласие.

Едва към обяд Корделия забеляза, че от техния мъничък свят липсва нещо.

— Къде е графът? — попита тя Арал, когато откриха, че икономката на Пьотър е приготвила масата само за двама в трапезарията, която гледаше към езерото. Денят не бе топъл. Утринната мъгла се бе превърнала в ниски сиви облаци. Беше ветровито и хладно. Корделия беше облякла едно старо черно униформено яке на Арал над пъстрата блуза.

— Мислех, че е отишъл в конюшнята. За да започне с новите си идеи за дресировка — отвърна Арал, който също гледаше масата с безпокойство. — Така поне ми каза.

Поднасяйки супата, икономката се обади:

— Не, милорд. Рано сутринта господин графът замина заедно с двама от хората си с един земеход.

— А, извини ме — кимна на Корделия Арал, стана и излезе от трапезарията в задния коридор. Едно от складовите помещения в задната част на къщата, врязана в склона на хълма, бе превърнато в комуникационен център с пулт и денонощен часови от ИмпСи пред вратата. Стъпките на Арал отекнаха по коридора в тази посока.

Корделия глътна една лъжица от супата, която потече в нея като разтопено олово, остави лъжицата и зачака. Чуваше гласа на Арал и електронните отговори на някакъв непознат глас в смълчаната къща, но беше прекалено далеч, за да разбере думите. След известно време, което й се стори като малка вечност, макар всъщност супата да беше все още гореща, Арал се върна с мрачно лице.

— Там ли е ходил? — попита Корделия. — В Имперската болница?

— Да. Бил е там и си е тръгнал. Всичко е наред.

— Това значи ли, че бебето е наред?

— Да. Не са го пуснали, той поспорил известно време, после си тръгнал. Нищо друго. — Арал започна навъсено да загребва от супата.

Графът се върна след няколко часа. Корделия чу лекия шум на земехода му по пътя и покрай северната страна на къщата, където спря. Покривът се отвори и затвори, и колата продължи към гаража, разположен отвъд хребета на хълма, до конюшнята. Тя седеше заедно с Арал в предната стая с новите големи прозорци. Той се бе задълбочил в някакъв правителствен доклад на ръчния си апарат за четене, но при звука на затварящия се покрив натисна клавиша „пауза“ и зачака заедно с нея, вслушвайки се в тежките стъпки край къщата. Бе стиснал устни в неспокойно очакване и гледаше мрачно. Корделия се отпусна на стола и се опита да овладее нервите си.

Граф Пьотър влезе в стаята и застана пред тях. Беше облечен официално в старата си униформа с отличителните знаци на генералския му ранг.

— Ето къде сте били.

Униформеният мъж, който го следваше, погледна неспокойно Арал и Корделия и се оттегли, без да чака да го освободят. Граф Пьотър дори не забеляза това.

Пьотър се обърна първо към Арал:

— Ти. Ти си дръзнал да ме посрамиш пред хората. Да ми поставиш капан.

— Опасявам се, че сте се посрамили сам, сър. Ако не бяхте тръгнали по този път, нямаше да се натъкнете на този капан.

Пьотър стисна зъби, бръчките по лицето му станаха по-дълбоки. Гняв, притеснение, примесено със самонадеяност. Притеснен, колкото може да е само един постъпил неправилно човек. „Той се съмнява в себе си“ — разбра Корделия. Тъничка нишка надежда. „Не трябва да я изпускаме, тя може да е единственият ни изход от лабиринта.“

Самонадеяността надделя.

— Не трябваше да правя това — изръмжа Пьотър. — Това е женска работа. Да пази генома ни.

— Било е женска работа в Периода на изолация — отвърна спокойно Арал. — Когато единственият отговор на мутацията е бил детеубийството. Сега има други отговори.

„Колко странно трябва да са се чувствали жените, докато са били бременни, без да знаят дали всичко това ще завърши с живот или смърт“ — помисли си Корделия. Една глътка от тази чаша бе всичко, което желаеше тя от живота си, и все пак бараярските жени я пресушаваха цялата отново и отново… чудното бе не това, че културата на наследниците им е хаотична, а че не е още по-безумна.

— Ти провали всички ни, като не успя да я овладееш — каза Пьотър. — Как си представяш, че можеш да управляваш цяла планета, щом не можеш да управляваш собствения си дом?

Едното ъгълче на устата на Арал се изви леко нагоре.

— Наистина е трудно да я овладее човек. Тя ми избягва на два пъти. Доброволното й завръщане все още ме изумява.

— Спомни си дълга си! Към мен, поне като към твой граф, ако не като към твой баща. Положил си васална клетва пред мен. Предпочиташ да се покориш на тази инопланетянка вместо на мен, така ли?

— Да — погледна го право в очите Арал. Гласът му премина в шепот. — Такъв е естественият ход на нещата. — Пьотър трепна. Арал прибави сухо: — Опитът да отклоните темата от детеубийството към покорството не ще ви помогне, сър. Вие сам ме научихте на реторика.

— Едно време биха ви обезглавили и за по-малко нахалство.

— Да, днешната обстановка е малко особена. Като наследник на граф, ръцете ми са между вашите, но като ваш регент, вашите ръце са между моите. Васален пат. Едно време бихме могли да разрешим безизходицата с една симпатична малка война. — Той се усмихна или поне оголи зъбите си. Мислите на Корделия се завъртяха. „Само един ден: Непреодолимата Сила Среща Непреклонната Цел. Билети — пет марки.“