Стигнаха до превала на Ейми Пас и продължиха надолу. Случайни хора чакаха Кли край пътя. Той предаваше устни съобщения, изтраквайки ги по начин, който звучеше на Корделия като че ли ги бе запомнил дословно. Раздаваше писма — на хартия и на евтини вокодискове, с тънки тенекиени самозадействащи се устройства. На два пъти се спря да прочете писма на очевидно неграмотни получатели и веднъж — на един слепец, воден от малко момиченце. При всяка нова среща Корделия се раздразваше все повече, стигнала до предела на нервното изтощение. „Дали този човек няма да ни предаде? На какви приличаме на тази жена? Поне слепецът не може да ни опише…“

На здрачаване Кли се върна от едно от обхожданията си, огледа смълчаната мрачна пустош и заяви:

— Това място е доста оживено.

Корделия откри, че мислено се съгласява с него — това очевидно бе белег за преумората й. Той я огледа с тревога в очите.

— Мислите ли, че ще издържите още четири часа, миледи?

„А каква е алтернативата? Да седим в тази кална локва и да хленчим, докато ни хванат?“ Тя се изправи с усилие от дънера, на който бе седяла, очаквайки да се върне водачът им.

— Зависи какво ни очаква след тези четири часа.

— Домът ми. Обикновено прекарвам нощта у племенницата си, тя живее наблизо. После имам още десетина часа път, докато свърша с разнасянето на писмата, но ако продължим напряко, можем да стигнем за четири. Мога да си довърша работата утре сутрин и да спазя графика си както обикновено.

Какво ли означава това „напряко“? Но Кли очевидно бе прав: сигурността им зависеше изцяло от анонимността и от незабележимостта им. Колкото по-скоро се скриеха, толкова по-добре.

— Водете ни, майоре.

Отне им шест часа. Конят на Ботари окуця малко преди да стигнат. Той слезе от него и го поведе. Животното куцаше и тръскаше глава. Корделия също вървеше пеша, за да успокои изранените си крака, да се стопли и да не заспи във вледеняващия мрак. Грегор заспа и падна от коня, заплака за майка си, после когато Кли го премести пред себе си и го прегърна здраво, отново заспа. Последното изкачване пресече дъха на Корделия и разтуптя сърцето й, въпреки че се овесваше на стремето на Роуз. И двата коня вървяха като болни от артрит старици и само стадният им инстинкт ги караше да следват издръжливото конче на Кли.

Внезапно изкачването се превърна в спускане от хребета в някаква огромна долина. Дърветата растяха нарядко, често се срещаха планински поляни. Корделия усещаше планината около себе си — най-после истински планински пейзаж с огромни заливи от мрак и грамадни маси от камък, мълчаливи като вечността. Три снежинки се стопиха върху извърнатото й нагоре лице.

В края на една тъмна ивица дървета Кли спря.

— Край на пътя, приятели.

Корделия заведе ходещия насън Грегор в мъничката колиба, намери пипнешком пътя до някакво легло и го сложи да легне. Докато го завиваше с одеялото, той изхленчи в съня си. Тя остана за миг с вцепенен мозък, а после, в последен изблик на просветление, изу чехлите си и се качи при него. Краката му бяха студени като на крио-труп. Когато ги стопли с тялото си, треперенето му постепенно се превърна в дълбок сън. Смътно усети, че Кли, Ботари или някой друг пали огън в огнището. Бедният Ботари, той също бе стоял буден толкова дълго, колкото и тя. От военна гледна точка в известен смисъл той бе неин мъж — тя би трябвало да се грижи за храната, за краката, за съня му… би трябвало, би трябвало…

Корделия се събуди, за да открие, че я е стреснал Грегор — седеше до нея и търкаше замаяно очи. От мръсните прозорци, разположени от двете страни на дървената врата, струеше светлина. Колибата — две от стените, изглежда, бяха направени от цели дънери — се състоеше само от една стая. В единия край на сивото каменно огнище върху скарата над тлеещите дървени въглища бяха поставени котле и похлупено гърне. Корделия отново си напомни, че дървото тук говори за бедност, а не за богатство. Вчера бяха минали покрай поне десет милиона дървета.

Тя седна и се задъха от болка от млечната киселина, насъбрала се в мускулите й. Протегна крака. Леглото представляваше опъната на рамка въжена мрежа, върху която бяха поставени два дюшека — един, натъпкан със слама, а отгоре друг, пълен с пух. Тя и Грегор най-сетне бяха на топло в гнездото си. Въздухът в стаята миришеше на прах, примесен с приятния аромат на пушек от горящо дърво.

По дъските в преддверието се чуха стъпки и тя стисна ръката на Грегор, обхваната от внезапна паника. Не можеха да избягат, а черният метален ръжен от огнището щеше да е твърде жалко оръжие срещу зашеметител или невроразрушител… но стъпките бяха на Ботари. Той се вмъкна през вратата и донесе със себе си студен полъх. Грубо ушитото му жълто-кафяво платнено яке сигурно беше заето от Кли, ако се съдеше по това как костеливите му китки стърчаха от свалените докрай маншети. Спокойно можеше да мине за някой от хълмовете, докато държеше устата си затворена — иначе градският му акцент би го издал.

Той им кимна.

— Миледи. Сир. — После коленичи край огнището, вдигна капака на гърнето и провери дали котлето ври.

— Има булгур със сироп. — каза той. — Гореща вода. Билков чай. Сушени плодове. Няма масло.

— Какво става? — разтърка очи Корделия, за да се разсъни и стъпи на земята, възнамерявайки да се насочи към билковия чай.

— Почти нищо. Майорът даде кратка почивка на коня си и тръгна преди разсъмване, за да спази графика си. Оттогава е съвсем тихо.

— Успяхте ли да поспите?

— Два-три часа.

Чаят трябваше да почака, докато Корделия придружи императора надолу по склона до външната тоалетна на Кли. Грегор сбърчи носле и погледна нервно тоалетната дъска — беше с размер за възрастни. Когато се върнаха в колибата, Корделия го накара да измие лицето и ръцете си в един изкорубен метален леген.

Гледката от вратата на колибата обаче беше зашеметяваща. Областта се бе разпростяла под тях като на длан — кафяви хълмове и зелено-жълти ниви.

— Това там нашето езеро ли е? — кимна Корделия към сребристото проблясване сред хълмовете, почти до границата на хоризонта.

— Май да — отвърна Ботари.

Толкова далече, за пешеходци. И толкова опасно близо — за леколет… Е, поне можеха да видят всеки, решил да се приближи насам.

Горещият булгур със сироп, поднесен в пукната бяла чиния, бе превъзходен. Корделия изпи билковия си чай и разбра, че е стигнала до точката на опасно обезводняване. Опита се да накара Грегор да пие, но той не хареса стипчивия вкус на чая. Ботари изглеждаше почти засрамен, че не може да направи мляко от въздуха при директната молба на своя император. Корделия реши дилемата, като подслади чая със сироп и го направи приемлив за вкуса на момчето.

Когато свършиха със закуската, измиха приборите и съдовете и изляха мръсната вода през парапета на малката площадка пред колибата. Вече беше достатъчно топло, за да може спокойно да се седи там.

— Защо не полегнете малко, сержант? Аз ще наблюдавам. Ами… Кли каза ли какво бихме да направим, ако дойде някой враждебно настроен към нас преди той да се е върнал? Като че ли попаднахме от трън, та на глог.

— Не съвсем, миледи. Наблизо има няколко пещери, хей там, сред онази група дървета отзад. Старо партизанско убежище. Кли ме заведе снощи да ми покаже входа.

Корделия въздъхна.

— Добре. Поспете малко, сержант, засега нямаме нужда от вас.

Тя седна на слънце в един от дървените столове — поне да отпусне тялото, ако не и ума си. Очите и ушите й бяха напрегнати, за да доловят далечен шум от леколет или тежка въздушна кола. Беше овързала ходилата на Грегор с парцали вместо обувки и момчето започна с почуда да разглежда наоколо. Корделия го придружи до навеса, за да види конете. Животните бяха все още много уморени и Роуз едва се движеше, но пред тях имаше копа сено и вода от малко поточе, което течеше покрай оградата на обора. Другият кон на Кли, мършав и як, изглежда, нямаше нищо против конското нашествие и само се дръпваше, когато Роуз идваше твърде близо до неговата страна на копата.