Корделия и Грегор седнаха на площадката — слънцето бе минало зенита и вече беше приятно топло. Единственият звук в обширната долина освен тихия ветрец в клоните на дърветата, беше хъркането на Ботари, отекващо през стените на колибата. Решила, че момчето вече се е поуспокоило, Корделия най-сетне посмя да го разпита за неговата представа — Грегор беше единственият свидетел, с който разполагаше — за преврата в столицата. Нямаше голяма полза. През петгодишните си очи Грегор бе видял отлично какво се е случило, убягваше му обаче защо. На по-високо равнище тя имаше същия проблем колкото и да не й се искаше да го признае.

— Дойдоха войниците. Полковникът каза на мама и на мен да отидем с него. Влезе един от хората с нашата ливрея и полковникът го застреля.

— Със зашеметител или с невроразрушител?

— С невроразрушител. Син пламък. Той падна. Отведоха ни в Мраморния двор. Имаха въздушни коли. После дотича капитан Негри с някакви хора. Един войник ме грабна и мама се опита да ме грабне обратно, и затова ми я няма обувката. Остана в ръката й. Трябваше да я… завържа по-стегнато сутринта. После капитан Негри застреля войника, който ме носеше, и някакви войници стреляха по капитан Негри…

— С плазмен пистолет ли? Тогава ли е получил онова ужасно обгаряне? — попита Корделия. Опитваше се да говори съвсем спокойно. Грегор кимна мълчаливо.

— Едни войници взеха мама, онези другите, не тези на Негри. Капитан Негри ме гушна и избягахме. Минахме през тунелите под резиденцията и излязохме в гаража. Влязохме в леколета. Те стреляха по нас. Капитан Негри непрекъснато ми повтаряше да мълча и да не плача. Летяхме и летяхме, и той продължаваше да ми вика да мълча, а пък аз си мълчах. А после кацнахме до езерото. — Грегор отново се разтрепера.

— Ясно. — Корделия виждаше във въображението си Карийн с живи подробности, въпреки простия разказ на момчето. Онова ведро лице, сгърчено от ярост и ужас, когато са откъсвали от прегръдката й сина, роден от нея по трудния бараярски начин. От целия й опасен живот и от илюзорните й владения не й бе останало нищо друго освен една обувка. Значи войските на Вордариан бяха пленили Карийн. Като заложница? Жертва? Жива или мъртва?

— Мислиш ли, че мама е добре?

— Сигурно — размърда се неспокойно Корделия. — Тя е много ценна. Няма да я наранят. — „Поне докато за тях не стане целесъобразно да го направят.“

— Тя плачеше.

— Да. — Корделия усещаше как плачът се надига в собствения й корем. Умственият взрив, от който се бе опасявала през целия вчерашен ден, най-сетне избухна в мозъка й. Ботуши, вратата на секретната лаборатория зее разбита. Приклади помитат тънкото стъкло и компютризираните монитори от масите. Грубо отварят маточния репликатор, разкъсват стерилното му запечатване, изсипват безразборно съдържанието му… дори няма нужда от традиционното завъртане на пети и размазване на бебешката главичка в най-близката бетонна стена, Майлс бе толкова мъничък, че ботушите можеха просто да го стъпчат и размажат на каша… Тя пое дълбоко въздух.

„Майлс е добре. Безименен, точно като нас. Ние сме съвсем незначителни, съвсем кротки и в безопасност. Млъкни, не плачи, дете.“ Тя прегърна Грегор.

— Малкото ми момченце също е в столицата, като твоята майка. А ти си с мен. Ще се грижим един за друг. Закълни се.

След вечеря все още нямаше ни вест, ни кост от Кли.

— Покажете ми пещерата, сержант — каза Корделия.

Ботари взе една от студените свещи на Кли и поведе Корделия и Грегор нагоре в гората по една малка, покрита с камъни пътека. Тръбичката между пръстите му излъчваше блуждаеща яркозелена светлина.

Районът около пещерата показваше белези на някогашно разчистване, макар че бе обрасъл отново в буйна зеленина. Входът не беше в никакъв случай скрит — зееща черна дупка, висока два пъти колкото Ботари, и достатъчно широка, за да може да влезе леколет. Вътре таванът се издигаше рязко, а стените се раздалечаваха и оформяха обширно празно пространство. Тук можеха да лагеруват цели военни патрули, както всъщност бе било в далечното минало, ако се съдеше по старите купчини отпадъци. В скалата бяха изсечени ниши за спане, стените бяха покрит с имена, инициали, дати и мръсни надписи.

Над студеното огнище в центъра се чернееше вентилационна дупка, през която някога бе излизал димът. Корделия си представи призрачната тълпа горяни-партизани, които ядяха, шегуваха се, дъвчеха евкалиптови листа, чистеха оръжията си и планираха следващия си набег. Влизаха и излизаха съгледвачи, духове сред останалите духове, за да изложат скъпоценната си, спечелена с кръв информация пред своя млад генерал, който бе разгънал картите си на оня плосък камък хей там… Тя отърси видението от мислите си, взе свещта и разгледа нишите. Навън от пещерата водеха поне пет напречни изхода, три от които показваха белези на интензивно използване.

— Каза ли ви Кли докъде отиват, къде излизат те, сержант?

— Не точно, миледи. Но каза, че проходите продължават километри навътре в хълмовете. Беше закъснял и бързаше.

— Дали системата е хоризонтална, или вертикална, каза ли ви?

— Моля, миледи?

— На една плоскост ли са всички, или има неочаквано дълбоки спускания? Има ли много задънени галерии? По кой път би трябвало да поемем? Има ли подземни реки?

— Струва ми се, че очакваше той да ни води, ако се наложи. Започна да ми обяснява, после каза, че е много сложно.

Тя се намръщи, обмисляйки възможностите. Беше се занимавала малко с пещерно дело по време на обучението си в Проекта, достатъчно, за да схване какво означава терминът „уважение към риска“. Отверстия, спускания, цепнатини, лабиринти от проходи… плюс, тук, на Бараяр, неочаквано повдигане и спадане на вода, което нямаше никакво значение на колонията Бета. Предишната нощ бе валяло. Сензорите нямаше да помогнат особено в откриването на някой загубил се изследовател на пещери. А и чии сензори? Ако пещерната система бе толкова голяма, колкото бе казал Кли, щяха да трябват стотици спасители…

— Сержант, предлагам тази нощ да лагеруваме тук.

Грегор хареса пещерата, особено когато Корделия му разказа историята й. Той се въртеше наоколо, раздаваше шеннешком заповеди на въображаемите си войници, изкатерваше се и слизаше от нишите и се опитваше да прочете на глас мръсните думи, изсечени по стените. Ботари запали малък огън в огнището и разпъна легло за Грегор и Корделия, оставяйки нощната стража за себе си. Корделия отвори още едно походно легло, завърза в удобен вързоп припасите им и го остави близо до входа. После постла артистично в една от нищите черното униформено яке с надпис „Воркосиган, А“, сякаш някой го бе използвал да седи върху него и да предпазва краката си от студения камък, и временно го бе оставил там. Ботари сложи седлата и юздите на уморените им и безполезни коне и ги върза пред пещерата.

Корделия се появи от най-широкия проход. Беше влязла почти четвърт километър в него и бе оставила една почти изхабена студена свещ до някакво въже, завързано над десетметрова пропаст. Въжето бе много старо, естествено и изглеждаше слабо. Добре че не й се налагаше да го изпробва.

— Не разбирам, миледи — каза Ботари. — С тези коне навън, ако някой дойде да погледне, ще разбере, че сме тук, и ще ни намери.

— Да, ще разбере. Но няма да ни намери — отвърна Корделия. — Защото без Кли аз няма да вкарам Грегор в този лабиринт. Но най-добрият начин да изглежда, че сме били тук, е наистина да останем за малко.

В безизразните очи на Ботари най-после проблесна разбиране и той огледа петте чернеещи се прохода.

— Аха!

— Това означава, че трябва да намерим истинско скривалище. Някъде горе в гората, за да можем да пресечем напряко към пътеката, по която ни доведе вчера Кли. Добре е да свършим по светло.

— Разбирам какво имате предвид, миледи. Ще отида да разузная.

Той взе вързопа с припасите и изчезна в притъмнялата гора. Корделия нагласи Грегор в походното легло, после приседна сред скалите пред входа на пещерата и продължи да оглежда наоколо. Виждаше равнината, която се сивееше под върховете на дърветата, мерна покрива на колибата на Кли. От комина сега не излизаше дим. Под камъка никой термичен сензор нямаше да открие новия им огън, макар че миризмата му висеше в ледения въздух и можеше да се долови от минаващ наблизо човек. Тя се вглеждаше в небето, наблюдавайки за движещи се светлинки, докато звездите не заплуваха пред очите й.