— Падма Ворпатрил ще оглави списъка. Сега той и Арал са последните потомци на принц Ксав, ако някой е достатъчно глупав, за да поднови отново онзи проклет спор за наследство. Или пък ако се случи нещо с Грегор. — При последните си думи той стисна зъби, сякаш можеше да спре хода на съдбата.

— А лейди Ворпатрил с бебето?

— Може би не Алис Ворнагрил. Но момчето сто на сто.

Доста опасна тема, поне за момента.

Най-после вятърът утихна. Корделия можеше да чуе как конете дъвчат растенията: едно непрестанно хруп-хруп-хруп.

— Конете няма ли да се прихванат с термични сензори? А и ние също, въпреки че свалихме енергийните си клетки. Не разбирам как не са успели да ни открият толкова време. — Дали войниците точно сега не бяха над тях и не ги наблюдаваха от облаците?

— А, всички хора и животни по тези хълмове ще се прихванат с термичните им сензори, стига да започнат да ги насочват правилно.

— Всички? Не забелязах нито едно живо същество.

— Досега минахме покрай двайсетина ферми. Ще прихванат всички хора, с кравите, козите, елените и децата. Ние сме сламки в копа сено. И все пак няма да е зле скоро да се разделим. Имам една-две идеи, ако успеем да стигнем прохода Ейми Пас рано сутринта.

След известно време, когато непрогледният мрак започна да изсветлява, Ботари отново я избута върху гърба на Роуз. През дърветата бе започнала да се процежда бледата светлина, предхождаща зазоряването. Водена от Ботари, Корделия се вкопчи в седлото в беззвучното си страдание. През първите двайсет минути от ездата Грегор още спеше с отворена уста, отпуснат и блед в прегръдките на Пьотър.

Усилващата се светлина показа опустошенията на нощта. Ботари и Естерхази бяха кални и изподрани, кафяво-сребристите им униформи бяха измачкани. Ботари беше дал якето си на Грегор и сега бе по риза без яка и приличаше на осъден престъпник, когото отвеждат на гилотината. Зелената генералска дреха на Пьотър бе в сравнително добро състояние, но обраслото му лице с кръвясали очи бе като стърнище. Самата Корделия се чувстваше безнадеждно изпомачкана, мокра и мръсна.

„Можеше и да е по-лошо. Можех да съм все още бременна. Ако умра сега, поне ще умра само аз.“ Дали точно сега мъничкият Майлс бе на по-безопасно място от нея? Анонимен в репликатора си на някоя лавица в секретната лаборатория на Вааген и Хенри? Можеше само да се моли да е така, дори и да не бе в състояние да повярва. „Ей, вие, бараярски копелета, по-добре да оставите момчето ми на мира.“

Лъкатушеха по дългия склон. Въпреки че се движеха ходом, конете дишаха тежко и се препъваха в корени и камънаци. Спряха на дъното на малка седловина. И конете, и хората пиха от тъмния поток. Естерхази отново разхлаби такъмите на конете, почеса ги под оглавниците и те започнаха да пъхат ноздрите си в празните му джобове. Мъжът им мълвеше извинения и насърчителни думи.

— Всичко е наред, Роузи, довечера ще можеш да си починеш. Само още няколко часа. — Това бе по-добър инструктаж, отколкото някой изобщо се бе погрижил да даде на Корделия.

Естерхази остави конете на Ботари и заедно с Пьотър се изкатериха по склона към гората. Грегор си бе намерил занимание: събираше трева и хранеше животните. Те опитваха с устни местните бараярски растения и ги изплюваха — очевидно не бяха вкусни. Момчето продължаваше да вдига падналите снопчета трева и отново им ги предлагаше, опитвайки се да ги натика в устите им.

— Какво възнамерява да прави графът, знаеш ли? — попита Корделия.

Ботари сви рамене.

— Да се свърже с някого. Иначе няма да успеем.

Не й оставаше нищо друго освен да се съгласи. Тя легна отново и се заслуша за леколети, но чу само бълбукането на малкото поточе, подемано от къркоренето на празния й стомах. Наложи й се да се надигне веднъж, за да попречи на гладния Грегор да опита лично някои от евентуално отровните растения.

— Но конете ги ядат — възрази той.

— Не! — Корделия потръпна, когато си представи неблагоприятните биохимични и хистаминни реакции. — Това е един от първите навици, които трябва да усвоиш в Бетанския Астрономически план, разбираш ли? Никога не лапай непознати неща, докато не бъдат изследвани в лабораторията. Всъщност избягвай да докосваш и очите, устата и лигавиците си.

Грегор инстинктивно изтри носа и очите си. Корделия въздъхна и отново седна. Преглътна, мислейки си за водата от поточето. Надяваше се Грегор да не забележи непоследователността й. Момчето хвърляше камъчета във вировете.

Естерхази се върна след цял час.

— Хайде.

Този път само водеха конете за поводите — сигурен белег за предстоящото изкачване по стръмнината. Корделия се катереше и изподраскваше ръцете си. Хълбоците на конете се движеха равномерно. Преминаха хребета, спуснаха се надолу, отново се изкачиха и излязоха на кална пътека, прорязана в гората.

— Къде сме? — попита Корделия.

— На пътя за Ейми Пас, миледи — съобщи Естерхази.

— Това да е път? — промълви стъписано Корделия. Пьотър беше застанал недалеч с някакъв старец, който държеше юздите на малко набито черно-бяло конче.

За коня очевидно се грижеха много повече, отколкото за стареца. Бялата му козина бе чиста, а черната — блестяща. Гривата и опашката му бяха грижливо разчесани. Краката и глезените му бяха мокри и тъмни, а коремът му бе изпръскан с прясна кал. В допълнение на старото кавалерийско седло като това на Пьотър, кончето бе натоварено с огромни дисаги и навита постелка.

Старецът, небръснат като Пьотър, беше облечен в яке на Имперската пощенска служба, толкова износено, че синият му цвят се бе превърнал в сивкав. Останалото му одеяние се състоеше от странни части от различни стари униформи: черна войнишка риза, древни зелени панталони и износени, но отлично лъснати високи до коленете офицерски ботуши. Носеше обикновена филцова шапка, в чиято избеляла щампована лента бяха затъкнати няколко изсъхнали цветя. Облизваше изцапаните си с черно устни и гледаше към Корделия. Липсваха му няколко зъба, а останалите бяха дълги и жълто-кафяви.

Погледът на стареца се насочи към Грегор, хванал се за ръката на Корделия.

— Значи това е той, а? Хм. Дребосък. — Той се изплю замислено в буренака край пътеката.

— Ще порасне. Ако спечели време.

— Ще видя какво мога да направя, генерале.

Пьотър се захили, сякаш на някаква негова си шега.

— Носиш ли някаква храна?

— Че как — усмихна се старецът. После се обърна, затършува в дисагите и оттам извади пакет стафиди, завити в стар найлон, някакви кафеникави кристали, загърнати в листа, и нещо, което приличаше на ленти кожа, завити в някаква пожълтяла папка. Корделия успя да прочете надписа: „Осъвремен пощенски правилник С6.77а, изменен 6/17. Да се картотекира незабавно сред дългосрочните дела.“

Пьотър огледа преценяващо припасите.

— Сушено козешко? — кимна той към кожените ленти.

— Най-вече — отвърна старецът.

— Ще вземем половината. И стафидите. Запази кленовата захар за децата. — И все пак Пьотър пъхна една бучка в устата си. — Ще те потърся може би след три дена, а може би и след седмица. Имаш опит от Войната на Юри, нали?

— Че как. — пак се усмихна старецът.

— Сержант — махна Пьотър на Ботари. — Тръгваш с майора. Вземи нея и момчето. Той ще ви скрие. Кротувайте, докато дойда да ви прибера.

— Да, милорд — каза безизразно Ботари. Единствено премигващите очи издаваха неспокойствието му.

— Кой е този, генерале? — попита старецът, поглеждайки Ботари. — Някой нов?

— Градско момче — отвърна Пьотър. — На сина ми е. Но е майстор в рязането на гърла. Ще свърши работа.

— Наистина? Добре тогава.

Пьотър явно бе уморен. Изчака Естерхази да му помогне да се качи на коня, намести се на седлото с въздишка, прегърбен — нетипична за него стойка.

— По дяволите, сигурно започвам да остарявам.

Мъжът, когото Пьотър бе нарекъл „майор“, бръкна замислено в страничния си джоб и извади кожена кесия.

— Искате ли малко евкалиптови листа, генерале? По-добри са за дъвчене от козешкото, макар да не траят толкова дълго.