— Яздите прекалено бързо за нея, милорд. Още е болна.

— Ще се разболее още повече, ако ни настигнат войниците на Вордариан — изсумтя Пьотър.

— Ще се оправя — задъхано каза Корделия и се преви на две. — Само… Само миг.

Захладнял с наближаването на вечерта, ветрецът галеше горещата й кожа. Небето бе придобило плътен млечен цвят, нямаше нито едно облаче. Постепенно Корделия преодоля стомашните болки. Естерхази пристигна последен.

Ботари кимна към далечната зелена ивица.

— Ето ги там.

Пьотър хвърли кос поглед, Корделия също насочи очи натам. Два леколета се приземяваха на моравата. Не бяха от машините на Арал. От тях изпълзяха мъже, които приличаха на черни мравки във военните си униформи. Проблясваха само едно-две ръждиво-златисти петънца и още няколко — с офицерския тъмнозелен цвят. «Чудесно. Нашите приятели и враговете ни носят едни и същи униформи. Какво да правим, да ги застреляме всичките, а после Господ да познае своите?»

Пьотър гледаше наистина ядосано. Да не би да разрушаваха дома му, търсейки бегълците?

— Няма ли да могат да разберат, като преброят липсващите в конюшнята коне, къде и как сме отишли? — попита Корделия.

— Пуснах всички животни, миледи — отвърна Естерхази. — Така поне ще имат някакъв шанс. Не знам колко от тях ще се върнат.

— Опасявам се, че повечето ще останат наоколо — каза Пьотър. — В очакване на храната си. Иска ми се да усещаха какво става и да се бяха пръснали. Бог знае колко злобно ще постъпят онези вандали, ако всичките им надежди останат измамени.

Тройка леколети се приземяваше край селцето. От тях слязоха въоръжени мъже и се скриха сред къщите.

— Надявам се, че Дзей е успял да ги предупреди навреме — промълви Естерхази.

— Защо безпокоят бедните хорица? Какво изобщо търсят там?

— Нас, миледи — отвърна мрачно Естерхази. Тя го погледна объркано и той продължи: — Нас, редниците. Семействата ни. Отиват на лов за заложници.

Естерхази имаше в столицата жена и две деца, спомни си Корделия. Какво ли ставаше с тях в момента? Дали някой ги бе предупредил? Изглежда, и Естерхази си задаваше същите въпроси.

— Несъмнено Вордариан ще започне играта със заложниците — каза Пьотър. — Това е началото. Или трябва да победи, или да загине.

Тясната челюст на сержант Ботари се размърда. Той се взираше в здрача. Дали някой се бе сетил да предупреди госпожа Хайсопи?

— Скоро ще започнат претърсване от въздуха — каза Пьотър. — Време е да се прикрием. Ще яздя пръв. Сержант, води я.

Той обърна коня си и изчезна в горичката, следвайки толкова незабележима пътека, че Корделия изобщо не можеше да я види. Бяха необходими съвместните усилия на Ботари и Естерхази, за да я качат на седлото. Пьотър бе тръгнал ходом, но не заради нея, както подозираше Корделия, а заради потъмнелите от пот животни. След ужасния галоп това изглеждаше като почивка. Поне отначало.

Яздеха сред дървета и шубраци по хребета над някакво дефиле, копитата на конете чаткаха по камъните. Тя напрягаше слух, за да долови воя на леколетите. Когато се чу шумът на една от машините, Ботари я поведе по ужасния, главозамайващо стръмен склон към дефилето, слязоха от конете и се свиха за няколко минути зад една скала, докато ревът на двигателя не заглъхна. Изкачването от дефилето се оказа още по-трудно. Наложи се да водят животните нагоре. Ботари почти влачеше коня си по гъсто обраслия с шубраци склон.

Ставаше все по-тъмно, по-студено и ветровито. Двата часа се превърнаха в три, четири, пет, а мъгливият здрач — в непрогледен мрак. Опитвайки се да не изгубят Пьотър, започнаха да яздят съвсем близо един след друг, като муцуната на всеки следващ кон опираше в опашката на предходния. Заваля досаден ситен дъжд, който направи седлото на Корделия още по-хлъзгаво.

Към полунощ стигнаха до гол участък, обгърнат в не чак толкова непрогледен мрак, и Пьотър най-после обяви почивка. Замаяна от умора и с изопнати нерви, Корделия седна облегната на едно дърво, прегърнала Грегор. Ботари подели малкото им храна между жената и момчето. Завито с униформеното яке на Ботари, то най-накрая успя да се стопли достатъчно и заспа. Краката на Корделия бяха изтръпнали под тялото му, но пък поне я топлеше малко.

Къде ли беше сега Арал? А къде ли бяха самите те? Корделия се надяваше, че Пьотър знае. Надали бяха изминавали повече от пет километра на час, с цялото това изкачване и спускане. Наистина ли Пьотър си въобразяваше, че така ще успеят да избягат от преследвачите си?

Пьотър, който бе седнал под едно дърво на няколко метра от нея, стана и отиде в храстите да се изпикае, а после се върна и погледна Грегор.

— Спи ли?

— Да. Удивително.

— Мм. Младост — изсумтя Пьотър. Може би му завиждаше?

Тонът му не бе толкова враждебен, като преди и Корделия се осмели да го попита:

— Мислиш ли, че Арал вече е в Хасадар? — Нямаше сили да каже: «Мислиш ли, че изобщо е стигнал до Хасадар?»

— Досега трябва да е стигнал и да е тръгнал.

— Мислех си, че ще вдигне гарнизона си.

— Ще го вдигне и ще го разпръсне в стотици различни посоки. А с кой от взводовете е императорът? Вордариан няма да знае това. Но ако имаме късмет, този предател ще се съблазни да завладее Хасадар.

— Ако имаме късмет?

— Малка, но сериозна диверсия. Хасадар не притежава стратегическа стойност и за двете страни. Но за да го задържи, Вордариан ще трябва да отклони част — сигурно малка на брой — от верните си войски. Градът се намира дълбоко във вражеска територия, която има отколешна традиция за водене на партизанска война. Така ще получаваме разузнавателна информация за всичко, което правят там, а за тях населението ще остане непроницаемо. А и това е моята столица. Той окупира столица на графска област с имперски войски — всичките ми събратя графове ще се замислят над това: «Няма ли аз да бъда следващият?» Арал навярно е продължил за базата Танъри — порта за излитане и кацане на совалките. Сигурно е открил независима комуникационна връзка с базираните в космоса сили, ако Вордариан наистина е изкарал от играта имперската щабквартира. Решително значение ще има изборът на космическите сили — на кого да останат верни. Предвиждам сериозни технически трудности в комуникационните им помещения, докато командирите на корабите си блъскат главите да определят коя ще е печелившата страна. — Пьотър се засмя страховито в мрака. — Вордариан е твърде млад, за да помни Войната на лудия император Юри. Толкова по-зле за него. Бързото начало му осигури достатъчно успехи, но не мисля, че ще постигне много повече.

— Колко бързо… се случи всичко.

— Да, бързо. Когато бях по обяд в столицата, нямаше какъвто и да било намек за неприятности. Сигурно е започнало веднага, щом съм тръгнал.

И двамата усетиха внезапен хлад, който нямаше нищо общо с дъжда, щом си спомниха защо Пьотър бе предприел онова пътуване.

— Столицата… има ли голяма стратегическа стойност? — смени темата Корделия, тъй като нямаше желание да бърка отново в раната.

— Би могла да има в някои войни. Но не и в тази. Това не е война за завладяване на територии. Чудя се дали Вордариан го разбира? Това е война за лоялност, за умовете на хората. Материалните неща имат само временна тактическа стойност. Обаче Ворбар Султана е комуникационен център, а комуникациите имат огромно значение. Но не е единственият център. Ще свърши работа и второстепенната съобщителна мрежа.

«Ние изобщо не разполагаме с комуникации» — помисли си мрачно Корделия. — Тук — изложени на дъжда сред горите.“

— Но ако Вордариан точно в момента държи Имперската военна щабквартира…

— Това, което държи той в момента, освен ако не греша, е огромно здание, в което цари пълен хаос. Съмнявам се, че и една четвърт от хората са на поста си, а половината от тях замислят саботажи в полза на страната, на която тайно симпатизират. Останалите са навън и търсят убежище или се опитват да изведат семействата си от града.

— Дали капитан Ворпатрил ще бъде… дали Вордариан ще безпокои лорд и лейди Ворпатрил? — Алис Ворпатрил трябваще скоро да роди. Когато бе посетила Корделия в Имперската щабквартира — само преди десетина дни! — плавната й походка се бе превърнала в тежко, тромаво клатушкане, а коремът й бе силно издут. Лекарят й бил обещал голямо момче. Иван — така щели да го кръстят. Детската стая била напълно готова, беше изпъшкала тя, намествайки неудобно корема в скута си, и сега щяло да е подходящ момент… Сега вече не беше подходящ момент.