— Видя ли како се случи с майка ти, Грегор? — прошепна му Корделия.

— Войниците я отведоха — отвърна той с тънък безизразен глас.

Претовареният леколет се издигна с неравен шум във въздуха и Ботари го насочи нагоре по склона, само на няколко метра от земята. Машината стенеше, виеше и дрънчеше. Корделия също, но вътрешно. Извърна се назад да погледне през изкривеното прозорче — може би за последен път — Арал. Той бе с гръб към тях и наблюдаваше пътя, където войниците му събираха най-различни превозни средства — лични и държавни. Защо не бяха взели едно от тях?

— Щом минеш втория хребет — ако изобщо успееш — завий надясно, сержант — заповяда Пьотър на Ботари. — Следвай поточето.

Ботари подкара машината на по-малко от метър над течащата вода и назъбените скали. По покрива заудряха клони.

— Приземи се ей там и изгаси двигателя — заповяда Пьотър. — Свалете от себе си всякакви предмети, работещи с енергия. — Той свали хронометъра и комуникатора си. Корделия също махна хронометъра си.

Ботари спусна леколета до потока под някакви внесени от Земята дървета, чиито листа още не бяха окапали, и попита:

— Това отнася ли се и за оръжията, милорд?

— Особено за тях, сержант. На скенер оръжията се виждат като горящи факли. Енергийната клетка на плазмения пистолет свети като истински огън.

Ботари свали двата си пистолета и цялото си останало полезно снаряжение: комуникатор, хронометър и някакво мъничко медицинско диагностично устройство.

— И ножа ли, милорд?

— Вибронож?

— Не, обикновена стомана.

— Задръж го. — Пъстър се надвеси над пулта за управление на леколета и започна да препрограмира автоматичния пилот. — Всички вън. Сержант, остави покрива полуотворен.

Ботари изпълни тази задача, като натика едно камъче в жлеба на покрива. От горичката долетяха някакви звуци.

— Аз съм — чу се гласът на останалия без дъх Естерхази. Самият той, 40-годишен мъж, едва ли не юноша в сравнение с някои посивели ветерани на Пьотър, се поддържаше в превъзходна форма. Явно наистина бе бързал много, за да се запъхти така.

— Доведох ги, милорд.

Въпросните „ги“ се оказаха четири от конете на Пьотър, завързани заедно с поводи, прикрепени към метални пръчки в устата им, които бараярците наричаха „юздечки“. Корделия си помисли, че те дават твърде малка възможност за управление на едно толкова голямо транспортно средство. Едрите животни се дърпаха, биеха с копита и разтърсваха глави, червените им ноздри бяха разширени и пламнали — сториха й се злокобно големи.

Пьотър свърши с препрограмирането на автопилота.

— Ела, Ботари — каза той и двамата нагласиха и завързаха трупа на Негри на мястото на пилота. Ботари запали леколета и скочи на земята. Машината се наклони във въздуха, като едва не се разби в едно дърво, и тежко полетя обратно през планинския хребет. Наблюдавайки неподвижно издигането й, Пьотър промърмори под носа си:

— Поздрави го от мен, Негри.

— Къде го пращаш? — попита Корделия. — Във Валхала?

— На дъното на езерото — отвърна с някакво задоволство Пьотър. — Това ще ги озадачи.

— Няма ли някой да го проследи? И да го извади?

— Евентуално. Но машината ще се спусне в участъка с двестаметрова дълбочина. А те отначало няма да разберат кога се е спуснала, нито пък колко трупа липсват от нея. Ще им се наложи да претърсят целия участък от езерното дъно, за да открият, че Грегор не е там. А и отрицателните свидетелства никога не са особено убедителни, нали? Дори и тогава пак няма да разберат. На конете, войници, потегляме — И той посочи решително с глава към животните си.

Корделия тръгна към тях неуверено. Коне. Можеше ли човек да ги нарече роби, симбионти или коменсали? Конят, който й посочи Естерхази, беше висок поне метър и петдесет. Редникът пъхна поводите в ръцете й и се обърна. Седлото бе на височината на брадичката й — как очакваха да се издигне дотам? Отблизо животното изглеждаше много по-голямо, отколкото отдалеч. Кафявата, покрита с косми кожа на хълбока му трепна внезапно. „О, Боже, дават ми дефектен кон, той изпада в конвулсии“ — възкликна тя наум.

Ботари се бе качил някак си на своя. Той поне не бе удивен от големината на животното. В сравнение с неговата височина конят приличаше на пони. Отраснал в град, Ботари не беше добър ездач и се държеше несръчно на коня въпреки кавалерийското обучение, наложено от Пьотър през месеците на службата му. Но очевидно владееше жребеца си, колкото и неловки и груби да бяха движенията му.

— Ти ще разузнаваш напред, сержант — каза му Пьотър. — Искам да се движим на границата на взаимната видимост. Никакво събиране. Тръгвай към плоската скала — знаеш къде е — и ни чакай там.

Ботари обърна главата на коня си, пришпори го и се понесе в галоп по горската пътека.

Изненадващо за външния си вид, Пьотър се метна на седлото с едно-единствено гъвкаво движение. Естерхази му подаде Грегор и той го намести пред себе си. Всъщност настроението на момчето се бе подобрило при вида на конете — Корделия не можеше да си представи защо. На пръв поглед Пьотър не направи абсолютно нищо, но конят му се приготви да тръгне. Телепатия, реши обезумяло Корделия. Те са мутирали и са се превърнали в телепати, а изобщо не са ми казали… или може би само конят притежаваше телепатични способности?

— Хайде, ти си следващата — нетърпеливо я стрелна с поглед Пьотър.

Корделия отчаяно пъхна крака си в подставката за стъпалото — стремето, както го наричаха — стисна юздите и ги дръпна. Седлото бавно се плъзна по корема на коня заедно с нея и тя се озова на земята, почти под копитата. Изпълзя настрани. Животното изви шията си и я погледна с уплаха, макар и далеч по-слаба от нейната, после наведе еластичните си устни към земята и започна да пасе бурените.

— О, Господи! — изпъшка раздразнено Пьотър. Естерхази слезе от коня си и побърза да я подхване за лакътя, за да й помогне да се качи.

— Добре ли сте, миледи? Съжалявам, вината е моя, трябваше да проверя. Не сте ли яздили никога?

— Никога — призна Корделия. Той бързо свали седлото, намести го на гърба на животното и го стегна по-здраво. — Не може ли просто да ходя? Или да тичам? — „Или да си прережа вените. Арал, защо ме прати с тези луди хора?

— Няма да ви е чак толкова трудно, миледи — обеща й Естерхази. — Конят ви ще следва останалите. Роуз е най-кротката кобила в конюшнята. Не е ли сладка?

Злобните кафяви очи с лилаво в средата не обръщаха внимание на Корделия.

— Не мога — разхлипа се тя.

Пьотър погледна към небето, после отново назад през рамо.

— Безполезна бетанска пуйка — изръмжа той. — Не ги разправяй на мен, че не си яздила. — Той оголи зъби. — Просто си представи, че е синът ми.

— Хайде, подайте ми коляното си — каза Естерхази, хвърли тревожен поглед към графа и подложи ръце.

«Вземи целия ми проклет крак!»

Тя се тресеше от гняв и страх. Погледна Пьотър и отново се хвана за седлото. По някакъв начин Естерхази успя да я качи отгоре. Тя се вкопчи с всички сили и реши да не гледа надолу.

Естерхази метна юздите на коня й на Пьотър, който ги улови с ловко движение на китката, и препуснаха. Пътят се превърна в калейдоскоп от дървета, скали, кални локви и шибащи през лицето клони. Стомахът започна да я свива, прясната рана я срязваше остро. Ако вътрешният кръвоизлив започнеше отново… А те яздеха все нататък и нататък.

Най-накрая преминаха от галоп в тръс. Тя стисна очи — лицето й бе зачервено, гърдите й хриптяха, гадеше й се. Някак си се бяха изкачили на открито, откъдето се виждаше езерото и широкият плитък залив отляво на имението на Воркосиган. Когато погледът й се избистри, тя забеляза малката зелена ивица, открояваща се на цялостния червено-кафяв фон — полегатата морава пред старата каменна къща. Отвъд езерото бе разположено мъничкото селце.

Ботари бе стигнал преди тях и ги чакаше, приклекнал в шубрака. Конят му беше завързан за едно дърво. Той се изправи мълчаливо и се приближи, хвърляйки тревожен поглед към Корделия. Тя наполовина падна, наполовина се плъзна в ръцете му.