— Този път не се колебаеш, а? — промърмори Корделия. Дру мрачно кимна. Ботари си взе по едно от всичко: зашеметител, невроразрушител и плазмен пистолет. Корделия се надяваше да не подрънква, когато върви.

— Не можеш да стреляш с това нещо вътре — противопостави се Друшнакови на плазмения пистолет.

— Човек никога не знае — сви рамене Ботари. След кратък размисъл Корделия взе и бастуна със сабята, като завърза на възел колана си около дръжката му. Не беше сериозно оръжие, но се беше оказало неочаквано полезно по време на пътуването. „За късмет.“ После от дъното на чантата Корделия извади това, което смяташе за най-мощно от всички останали оръжия.

— Обувка? — попита безизразно Друшнакови.

— Обувката на Грегор. За момента, в който установим контакт с Карийн. Сигурна съм, че другата е при нея. — Корделия я напъха дълбоко във вътрешния джоб на носещото герба на Ворбара болеро — с него трябваше да мине за служителка в резиденцията.

Щом завършиха приготовленията си, Дру отново ги поведе в стесняващата се тъмнина.

— Сега сме под самата резиденция — прошепна тя, завивайки встрани. — Ще се качим по тази стълба между стените. Построена е по-късно, разстоянието не е голямо.

Истината не беше съвсем такава. Корделия дишаше тежко и се изкачваше след момичето, притисната между двете тесни стени и опитвайки се да не се докосва до тях. Стълбата естествено бе направена от дърво. Главата й пулсираше от умора и възбуда. Тя измери на ум широчината. Смъкването на маточния репликатор по тази стълба щеше да е трудно. Тя се сгълча строго да разсъждава позитивно, а после реши, че точно това е позитивно. „Защо правя това? Сега можех да съм с Арал в базата Танъри и да оставя всички тези бараярци да се избиват, щом толкова им харесва.“

Дру отстъпи встрани върху някакъв тесен перваз, всъщност обикновена дъска. Когато Корделия стигна до нея, момичето я спря с жест и загаси фенерчето си. Дру докосна някакъв безшумен секретен механизъм и стената се отвори пред тях. Очевидно всичко бе поддържано добре смазано чак до смъртта на Ецар.

Надникнаха в спалнята на стария император. Бяха очаквали да е празна. Устата на Дру се отвори в безмълвно възклицание на смут и ужас.

Огромното, украсено с резба старо дървено легло на Ецар, същото в което бе умрял, беше заето. Лампата, приглушена до оранжаво мъждукане, хвърляше сенки върху две голи спящи тела. Въпреки късогледството си Корделия мигновено разпозна плоското лице и мустаците на Видал Вордариан. Беше се проснал върху четири пети от леглото, а тежката му ръка лежеше собственически върху принцеса Карийн. Тъмната й коса бе разрошена. Тя спеше, свита на малка топка в горния ъгъл на леглото, с лице навън, притиснала белите си ръце към гърдите — всеки миг можеше да падне на земята.

„Е, намерихме Карийн. Но има проблем.“ Корделия потрепери от импулсивното желание да застреля Вордариан в съня му. Но освобождаването на енергия щеше да вдигне тревога. А докато не вземеше в ръцете си репликатора на Майлс, тя не бе готова за бягство. Корделия махна на Дру да затвори отново стената и въздъхна:

— Надолу. — Надолу към Ботари, който чакаше зад тях. Тръгнаха обратно. Корделия се обърна към момичето, което плачеше съвсем тихичко.

— Тя му се е продала — прошепна Друшнакови. Гласът й трепереше от мъка.

— Ако можеш да ми обясниш каква власт си представяш, че има тя, за да се противопостави на този човек в момента, с любопитство бих те изслушала — каза язвително Корделия. — Какво очакваш да направи, да се хвърли през прозореца, за да избегне съдба, по-лоша от смъртта? Съдбата й със Сердж беше по-лоша от смъртта и ми се струва, че това вече изобщо не я вълнува.

— Но ако се бяхме добрали тук по-рано, аз можех… ние можехме да я спасим.

— И все още можем.

— Но тя наистина му се е продала!

— Лъжат ли хората насън? — попита Корделия. Видя объркания поглед на Дру и поясни: — Не ми прилича на любовница. Лежи като затворник. Обещах да се опитаме да я спасим и ще го направим. — „Времето!“ — Но първо ще отидем за Майлс. Да опитаме с втория изход.

— Ще трябва да минем през по-наблюдавани коридори — предупреди Друшнакови.

— Само това ни остава. Ако чакаме всички да се събудят, ще стане още по-опасно.

— Смяната в кухнята застъпва точно сега — отбеляза Дру. — Често се отбивах там за кафе и пасти.

Е, при един такъв набег не можеха да си поискат закуска. И така. Да вървят или да не вървят? Храброст или глупост беше това, което я подтикваше напред? Не можеше да е храброст — страхуваше се ужасно, същото онова горещо-кисело гадене, което бе усещала точно преди сражението по време на ескобарската война. Но сродността на усещането не можеше да помогне. „Ако не предприема нещо, детето ми ще загине.“ Просто трябваше да действа — без смелост.

— Хайде — реши най-сетне Корделия. — По-добър шанс няма да има.

Отново нагоре но тясното стълбище. Втората врата се отвори в личния кабинет на стария император. За голямо облекчение на Корделия, помещението беше тъмно и неизползвано, недокоснато, откакто бе почистено и заключено след смъртта на Ецар предишната пролет. Комуникационният пулт на бюрото му беше изключен, изпразнен от всичките му тайни, мъртъв като собственика си. Прозорците бяха все още тъмни в мудно настъпващата зимна сутрин.

Бастунът на Ку я удари по прасеца. Изглеждаше странно, закачен на кръста й, прекалено очевидно като сабя. На бюрото в кабинета бе поставен голям античен поднос с плоска керамична купа, типична за цялата декорация на резиденцията. Корделия сложи бастуна върху подноса и го вдигна като прислужница.

Друшнакови кимна одобрително.

— Носете го между кръста и гърдите си, на нивото на лактите — прошепна тя. — И дръжте гърба си изправен, така ми казваха винаги.

Корделия кимна. Затвориха вратата в стената, пооправиха се и излязоха в долния коридор на северното крило.

Две прислужници от резиденията и един мъж от охраната. На пръв поглед изглеждаха съвсем естествено, дори и в тези смутни времена. На малкото стълбище в западния край на коридора караулеше часови капрал. Той видя отличителните знаци за ранга и принадлежността на Ботари към ИмпСи и двамата си отдадоха чест. Преди часовият да ги огледа по-сериозно, те вече се бяха изкачили зад извивката на стълбището. Корделия си напомняше да не бърза изплашено. Лека заблуда — двете жени не можеха да представляват заплаха, защото вече бяха охранявани. А това, че заплаха можеше да представлява охраната им, щеше да убегне на капрала поне още няколко минути. Свиха по горния коридор. Там! Зад онази врата, според докладите на лоялистите, Вордариан държеше отвлечения репликатор. Точно под окото му. Навярно като човешки щит — всеки експлозив, пуснат над жилището на Вордариан, щеше да убие и мъничкия Майлс. А дали бараярецът мислеше за нещастното й дете като за човек?

Пред вратата стоеше друг часови. Той ги погледна подозрително и докосна с длан оръжието на пояса си. Корделия и Друшнакови го подминаха, без да извръщат глави. Ботари му отдаде чест и почти едновременно с това стовари юмрук в челюстта му. Часовоят залитна и блъсна главата си в стената. Сержантът го подхвана преди да падне. Отвориха вратата и издърпаха неподвижното тяло вътре. Ботари зае мястою му в коридора. Дру затвори безшумно вратата.

Корделия огледа безумно малкото помещение, търсейки автоматични монитори. Навярно по-рано стаята бе използвана като спалня за телохранители, които да бъдат близо до ворските си господари. А можеше да е била и необикновено голяма гардеробна — нямаше дори и прозорец, който да гледа към някой мрачен вътрешен двор. Преносимият маточен репликатор бе поставен върху застлана с покривка маса в ъгъла на помещението. Зелените му и кехлибарени лампички светеха успокоително. Все още не се виждаше ужасната червена светлина, предупреждаваща за неизправност. От устните на Корделия се изтръгна въздишка — въздишка и на агония, и на облекчение.

Друшнакови огледа тревожно стаята.