— Какво има, Дру? — прошепна Корделия.

— Твърде лесно е — промълви момичето.

— Още не сме приключили. Кажи, че е „лесно“ след час. — Тя облиза устните си, разтърсена от тайно подсъзнателно съгласие с преценката на Друшнакови. Но нищо не можеше да направи. „Взимай и бягай’“ Единствената им надежда сега бе бързината, а не скритостта.

Тя остави таблата на масата, протегна ръка да хване дръжката на репликатора и спря. Нещо, нещо не бе както трябва… тя погледна устройството по-отблизо. Мониторът за кислорода дори не работеше. Макар че индикаторът му светеше в зелено, равнището хранителна течност бе 0.00. Празен.

Корделия отвори уста в безмълвен стон. Стомахът й се преобърна. Тя се наведе по-близо, поглъщайки с поглед нелогичната каша на фалшивите сигнали. Ужасният й кошмар, превърнал се изведнъж в ужасна реалност — дали го бяха изпразнили върху пода, в някой канал, в тоалетната? Дали Майлс бе умрял бързо, милостиво смазан, или бяха гледали как бебето й се гърчи в смъртна агония без животоподдържащите си системи? Навярно дори не си бяха направили труда да гледат… „Серийният номер. Виж серийния номер!“ Безнадеждна надежда, но… тя се насили да фокусира замъглените си очи, а препускащия си разум — да опита да си спомни. Бе докосвала замислено този номер в лабораторията на Хенри и Вааген, разсъждавайки за апарата и далечния свят, който го беше създал — а този номер не съвпадаше. Не беше същият репликатор, не беше този на Майлс! Някой от шестнайсетте други, използван за примамка в този капан…

Сърцето й спря. Колко ли още капани им бяха поставили? Тя си представи как тича отчаяно от репликатор на репликатор, като объркано дете в някаква зловеща игра, търсейки… „Ще полудея.“

Не. Където и да бе истинският репликатор, той бе близо до самия Вордариан. Беше сигурна в това. Тя коленичи до масата, облягайки за миг глава, за да се пребори с черните балони, които замъгляваха мислите й и заплашваха да я лишат от съзнание. После повдигна покривката. Ето го! Сензор за натиск. Дали това беше идея на самия Вордариан? Коварна и порочна. Дру се наведе и проследи жеста й.

— Капан — прошепна Корделия. — Вдигнем ли репликатора и алармите ще се включат.

— А ако ги обезвредим…

— Не. Няма нужда. Това е фалшива примамка. Не е истинският репликатор. Празен е. Лампичките светят, за да създадат илюзия, че работи. — Корделия се опита да мисли ясно сред оглушителното пулсиране в слепоочията й. — Ще трябва да се върнем. Надолу и после нагоре. Не очаквах да се сблъскам с Вордариан тук. Но съм сигурна, че той знае къде е Майлс. Малко старомоден разпит. Ще се състезаваме с времето. Когато се включи алармата… — От коридора се чуха стъпки и викове. А после и цвъртящото избръмчаване на стрелба със зашеметител. Ругаейки, Ботари блъсна вратата.

— Свърши се. Открили са ни.

„Когато се включи алармата, всичко е свършено“ — довърши наум мисълта си Корделия, зашеметена от загубата. Нямаше нито прозорец, нито врата, а те току-що бяха загубили контрола над единствения си изход. Накрая капанът на Вордариан се беше затворил. „И нека Видал Вордариан гние в ада…“

Друшнакови стисна зашеметителя си.

— Няма да ви предадем, миледи. Ще се бием докрай.

— Глупости — озъби й се Корделия. — Не можем да спечелим със смъртта си нищо друго, освен смъртта на още няколко от главорезите на Вордариан. Безсмислено е.

— Искате да кажете, че трябва просто да се откажем?

— Самоубийствената слава е характерна за безотговорните. Не се предаваме. Чакаме по-добра възможност да спечелим. От която няма да можем да се възползваме, ако ни уцелят със зашеметител или невроразрушител. — Разбира се, ако на масата бе истинският репликатор… Тя бе вече достатъчно обезумяла, за да жертва живота на тези хора заради своя син, но още не бе толкова луда, че да ги даде за нищо. Още не бе станала истинска бараярка.

— Предавате се на Вордариан като заложница — предупреди я Ботари.

— Вордариан ме държи като заложница още от деня, в който взе Майлс — каза тъжно Корделия. — Това не променя нищо.

Няколко минути преговаряха, викайки през вратата, и накрая се предадоха въпреки опънатите нерви на войниците от Службата за сигурност. Хвърлиха навън оръжията си. За по-сигурно войниците сканираха помещението за енергийни източници, а после четирима от тях се втурнаха в малкото помещение, за да заловят новите си пленници. Други двама чакаха отвън като подкрепление. Корделия не правеше резки движения, за да не ги стресне. Един от стражите се намръщи озадачен, когато любопитната изпъкналост под дрехата й се оказа само една детска обувка. Той я остави на масата до подноса.

Командирът им, облечен в кафяво-златистата ливрея на Вордариан, каза в комуникатора на китката си:

— Да. Обезвредени са. Кажете на негово величество. Не, той каза да го събудим. Искате ли да му обяснявате после защо не сте го направили? Благодаря ви.

Войниците не ги изведоха в коридора, а чакаха. Намиращият се все още в безсъзнание мъж, когото Ботари бе ударил, беше извлечен навън. Стражите накараха Корделия да застане разкрачена с вдигнати ръце до стената, в една редица с Друшнакови и сержанта. Беше замаяна от отчаяние. Но Карийн щеше да дойде при нея някой ден, макар и като при пленница. Трябваше да дойде. Трябваха й само трийсет секунди с Карийн, а може би и по-малко. „Когато видя Карийн, ти си мъртвец, Вордариан. Можеш да вървиш, да говориш и да даваш нареждания, без да съзнаваш своята смърт седмици наред, но аз ще направя гибелта ти толкова сигурна, както ти гибелта на моя син.“

Причината за изчакването най-сетне се материализира — самият Вордариан, в зелени униформени панталони, по пантофи и гол до кръста, разбута войниците и влезе в стаята. Следваше го принцеса Карийн, наметнала тъмночервен кадифен халат. Сърцето на Корделия се разтуптя двойно по-бързо. Сега?

— Така. Капанът щракна — започна самодоволно Вордариан, но прибави внезапно шокиран „Хм!“, когато Корделия се дръпна от стената и се обърна с лице към него. Той спря с ръка един от войниците, който понечи да я блъсне обратно. Шокът, изписал се на лицето на Вордариан, отстъпи мястото си на вълча усмивка. — За Бога, наистина щракна! Отлично! — Застанала зад него, Карийн погледна Корделия в смутено удивление.

„МОЯТ капан щракна — помисли си Корделия, замаяна от удалата й се възможност. — Виж ме…“

— Нещо в алармата, милорд — каза облеченият в ливрея мъж. Изглеждаше объркан. — Не се включи. Не хванахме тази група във външния периметър на резиденцията, защото те просто се появиха отникъде — и без да задействат алармата. Не трябваше да се случва. Ако не бях наминал да потърся Роджет, можехме и да не ги забележим.

Вордариан сви рамене, прекалено радостен от плячката си, за да се тревожи за някаква дреболия.

— Подложете на разпит с наркотик тази гъска — посочи той Друшнакови — и си представям колко много неща ще откриете. Тя работеше в охраната на резиденцията.

Друшнакови хвърли остър обвинителен поглед през рамо към принцеса Карийн, която несъзнателно загърна халата по-стегнато около шията си. Тъмните й очи бяха пълни със също толкова остър въпрос.

— Е — каза Вордариан, все още усмихвайки се на Корделия, — толкова малко войски ли има лорд Воркосиган, че праща жена си да му свърши работата? Ние не можем да загубим. — Той се усмихна на войниците си и те се разхилиха.

„По дяволите защо не застреляхме този простак, докато спеше?“

— Какво направихте със сина ми, Вордариан?

— Една чуждопланетна гъска никога няма да се добере до власт на Бараяр, като възнамерява да направи император един мутант — отвърна през зъби Вордариан — Гарантирам за това.

— Това ли е официалната политика сега? Аз не искам власт. Просто се противопоставям на разни идиоти да имат власт над мен.

Устните на Карийн трепнаха тъжно. „Да, слушай ме, Карийн!“

— Къде е синът ми, Вордариан? — повтори упорито въпроса си Корделия.

— Сега той е император Видал — отбеляза Карийн, местейки поглед между двамата. — Ако успее да се задържи.