— Може би… Кли ще каже нещо повече, щом се върне — каза с треперещ глас Корделия.

— Вероятно — отвърна със съмнение Соня.

Най-после, по разписание, на вечерта на седмия ден Кли пристигна, яхнал дорестото си конче. Няколко мига по-късно зад него се появи Естерхази. Беше облечен в горянски дрехи, а конят му беше мършав и с вретеновидни пищяли — обикновен местен кон, а не от едрите, лъскави животни на Пьотър. Те оставиха конете си и влязоха на вечеря.

След като се нахраниха, придърпаха столовете си към каменното огнище и започнаха тихо да разказват на Корделия и Ботари. Грегор седна в краката й.

— Вордариан разшири района на претърсване — започна Естерхази — и граф и лорд Воркосиган решиха, че планините все още са най-доброто скривалище за Грегор. Колкото повече се разпростира обхватът на претърсване, толкова повече ще изтъняват противниковите сили.

— На местно равнище силите на Вордариан все още се лутат из пещерите — вметна Кли. — Вътре има поне двеста души. Но веднага щом се открият един друг, очаквам да се изтеглят. Чух, че са се отказали да ви търсят тук, миледи. Утре, сир — Кли се обърна директно към Грегор, — редник Естерхазн ще ви отведе на ново място, почти същото като това. Известно време ще носите ново име — само наужким. А редник Естерхази ще се преструва, че ви е татко. Смятате ли, че ще се справите с това?

Грегор стисна ризата на Корделия.

— Ще се преструва ли лейди Воркосиган, че ми е мама?

— Ще отведем лейди Воркосиган обратно при лорд Воркосиган, в базата Танъри. — Кли видя тревожния поглед на Грегор и прибави: — Там, където отиваме, има едно пони. И кози. И стопанката може да ви научи да доите козите.

Грегор, изглежда, се колебаеше, но повече не протестира, макар че на следващото утро, когато го качиха зад Естерхази на рошавото конче, почти се разплака.

— Грижете се за него, Естерхази — каза тревожно Корделия.

Войникът я погледна разчувстван.

— Той е моят император, миледи. Заклел съм му се.

— Но е и малко момче. Император е… заблудата, която всички вие носите в умовете си. Грижете се за императора заради Пьотър, да, но се грижете за Грегор заради мен, нали?

Естерхази срещна погледа й. Гласът му се смекчи.

— Моето момченце е на четири годинки, миледи.

Значи беше разбрал. Корделия преглътна с облекчение и болка.

— Чували ли сте… нещо от столицата? За семейството си?

— Още не — отвърна мрачно Естерхази.

— Ще държа ушите си отворени. Ще направя каквото мога.

— Благодаря ви. — Той й кимна, не като подчинен на своята господарка, а като един родител на друг. Нямаше нужда от повече думи.

Ботари не можеше да ги чуе — беше се върнал в колибата да опакова малкото им припаси. Корделия се приближи до Кли, който оседлаваше черно-белия си кон.

— Майоре, Соня ми каза за някакъв слух, че войските на Вордариан отвели госпожа Хайсопи. Ботари я беше наел да гледа неговото момиченце. Знаете ли дали са отвели и Елена — бебето?

Кли снижи глас.

— Както разбрах, било е обратного. Дошли за бебето, Карла Хайсопи вдигнала врява и затова отвели и нея, макар да не е била в списъка.

— Знаете ли къде?

Той поклати глава.

— Някъде във Ворбар Султана. Навярно разузнаването на съпруга ви вече трябва да е открило.

— Казахте ли на сержанта?

— Неговият колега, Естерхази, му каза снощи.

— Оо!

Грегор гледаше през рамо към нея, докато не се скриха зад стволовете на дърветата.

Цели три дни племенницата на Кли ги водеше през планините. Ботари вървеше пеша и държеше юздите на малко кокалесто планинско конче, с овча кожа вместо седло, върху което яздеше Корделия. На третия следобед стигнаха до една колиба, приютила мършав младеж, който ги отведе до някакъв навес, а в него — чудо на чудесата — видяха очукан леколет. Младежът натовари на задната седалка Корделия и шест кани кленов сироп. Ботари мълчаливо стисна ръката на племенницата на Кли, която се качи на малкото конче и изчезна в гората.

Под присвитите очи на Ботари мършавият младеж вдигна леколета във въздуха. Обърсвайки върховете на дърветата, те следваха дефилетата, прехвърлиха заснежените хребети и отново се спуснаха от другата страна, вече извън областта на Воркосиган. По здрач стигнаха в малко градче. Младежът приземи леколета си на една странична улица. Корделия и Ботари му помогнаха да отнесе сиропа в малка бакалничка, където го размениха за кафе, брашно, сапун и енергийни клетки.

Върнаха се при машината и откриха, че зад тях е паркирал някакъв стар наземен камион. Младежът си кимна с шофьора, които изскочи и отвори вратата на товарното отделение пред Ботари и Корделия. Беше наполовина пълно с чували зеле. Не бяха чак толкова добри възглавници, но Ботари положи всички усилия, за да й направи прилична постеля. Камионът се затътрузи по ужасно неравните пътища, — а Ботари седна до нея и пак започна да точи ножа си до молекулярна острота с парче кожа, което бе изпросил от Соня. Това продължи четири часа и накрая Корделия беше готова да си говори дори със зелките.

Най-после камионът рязко спря. Вратата се плъзна встрани и първо Ботари, а после Корделия излязоха, за да се намерят посред нищото — някакъв покрит с чакъл път над канал, в тъмното, в провинцията, в непозната област на неизвестно чия страна.

— Ще ви вземат на 96-ия километър — каза шофьорът и посочи някакво бяло петно в мрака. Оказа се просто една маркирана с боя скала.

— Кога? — попита отчаяно Корделия. За какво ставаше дума, кои щяха да ги вземат?

— Не знам. — Мъжът се върна в камиона си и потегли бързо, засипвайки ги с чакъл, сякаш вече го преследваха.

Корделия седна на маркирания камък и се зачуди болезнено коя от враждуващите страни щеше да се появи първа от нощта и с какви изпитания биха могли да я накарат да им разкаже всичко. Времето минаваше и тя си представи нещо още по-мрачно — как изобщо никой не идва да ги вземе.

Но най-после от нощното небе се появи леколет, който се движеше с почти безшумен двигател. Колесниците му се забиха в чакъла. Ботари се приведе до нея, стиснал в ръка безполезния си нож. Но мъжът, който се надигна несръчно от пътническото място, беше лейтенант Куделка.

— Миледи? — извика неуверено той към двете живи плашила. — Сержант? — Корделия въздъхна с истинско удоволствие, когато разпозна русата глава на пилота — беше Друшнакови. „Моят дом не е конкретно място, а конкретен човек, сър…“

Подпомогната и от двамата, Корделия се качи и седна в меката задна седалка на леколета. Друшнакови хвърли мрачен поглед през рамо към Ботари, сбърчи нос и попита:

— Добре ли сте, миледи?

— По-добре, отколкото очаквах, наистина. Карай, карай.

Покривът се затвори херметически и се издигнаха във въздуха. Цветните лампички на пулта за управление осветяваха лицата на Ку и на Дру. Един технологичен пашкул. Корделия хвърли поглед към пулта над рамото на Друшнакови, а после вдигна очи към покрива. Да, зад тях летяха тъмни сенки — стражеви военни леколети. Ботари също ги видя и присви одобрително очи. Някаква малка частица от него се отпусна.

— Радвам се да ви видя и двамата… — Някакво недоловимо потрепване в езика на телата им, някаква скрита резервираност не й позволи да прибави „отново заедно“. — Разбирам, че онова обвинение за саботажа срещу комуникационния пулт е отпаднало, нали?

— Веднага щом имахме възможността да спрем и да подложим на разпит с наркотик капрала, който беше на пост, миледи — отвърна Друшнакови. — Не му стигна смелост да се самоубие преди разпита.

— Той ли е бил саботьорът?

— Да — отвърна Куделка. — Възнамерявал е да избяга при войските на Вордариан, щом пристигнат да ни заловят. Очевидно Вордариан го е подкупил още преди месеци.

— Това говори, че имаме проблеми със сигурността. Нали?

— Предал е информация относно маршрута ни в деня на опита за покушение със звуковата граната. — Куделка потри синусите си при спомена за атентата.