— Очаквахме да се върнете снощи — каза Корделия. Стараеше се да не говори прекалено обвинително.

Филцовата шапка се килна напред — Кли й кимаше за поздрав.

— И щях да дойда, ако не беше проклетият патрул на Вордариан. Не посмях да ги оставя да ме подложат на разпит. Прекарах цяло денонощие в опити да им се изплъзна. Пратих мъжа на племенницата ми да ви вземе. Но когато стигнал тази сутрин у дома, хората на Вордариан вече били навсякъде. Помислих, че сме загубили всичко. Но когато и на свечеряване все още бяха навсякъде, се ободрих. Нямаше да ви търсят, ако вече ви бяха намерили. Реших, че е по-добре да дойда насам и сам да поразузная наоколо. Изобщо не се надявах да ви открия толкова бързо.

Кли обърна коня си — време беше да тръгнат.

— Ела, сержант, дай момчето тук.

— Мога и сам да го нося. По-добре вземи миледи. Силите й са на привършване.

Самата истина. Фактът, че се приближи с желание до коня на Кли, беше доказателство за умората й. Ботари и Кли я повдигнаха и я наместиха на седлото върху топлия гръб на животното. Щом тръгнаха, Корделия се зави с палтото на пощальона.

— А какво стана с вас? — попита на свой ред Кли. Корделия остави на Ботари да отговаря: кратките изречения бяха станали още по-кратки от тежестта на възседналия го Грегор. Когато спомена за гласовете на хората, които бяха чули през отдушника, Кли избухна в смях, но веднага се плесна чрез устата.

— Ще се измъкват оттам седмици наред. Добра работа, сержант!

— Идеята беше на лейди Воркосиган.

— Оо? — Кли се поизвърна, за да хвърли поглед през рамо към Корделия, която се бе вкопчила уморено в седлото.

— Арал и Пьотър, изглежда, замислят да извършат диверсия. — поясни Корделия. — Предполагам, че резервите на Вордариан са ограничени.

— Разсъждавате като войник, миледи — одобрително каза Кли.

Корделия вдигна удивено вежди. Какъв ужасяващ комплимент! Последното нещо, което искаше, бе да започне да разсъждава като войник, да играе играта по техните правила. Но халюциногенният военен мироглед бе ужасно заразен, когато човек бе потопен в него, както беше сега тя. „Колко ли ще издържа?“

Нощният им поход продължи още два часа. Кли ги водеше по непознати пътеки. В дълбокия мрак пред зазоряване стигнаха до някаква колиба или къща. Изглеждаше като тази на Кли, но по-голяма, с пристройки и надграждания. На прозореца гореше малка, домашно приготвена свещ.

Една възрастна жена по нощница и яке, с дълга сива плитка, излезе на вратата и им махна да влязат. Някакъв възрастен мъж, но по-млад от Кли, пое коня и го отведе към навеса. Кли понечи да тръгне с него.

— Безопасно ли е тук? — попита замаяно Корделия. „Къде е това «тук»?“

Кли сви рамене.

— Претърсваха тук още завчера. Преди да пратя мъжа на племенницата.

Старата жена изсумтя и се намръщи.

— Докато проверят пещерите и всички останали къщи, а и езерото, ще мине доста време. Чак тогава може да се върнат тук. Все още претърсват дъното на езерото, чух, че са пуснали вътре всякаква техника. Тук е толкова безопасно, колкото и навсякъде другаде. — И той тръгна след коня си.

Имаше предвид толкова опасно, колкото и навсякъде другаде. Ботари вече събуваше ботушите си. Краката му сигурно бяха зле. Нейните крака бяха станали на пихтия, а парцалените обувки на Грегор се бяха разпаднали напълно. Никога не се беше чувствала толкова близо до предела на всякаква издръжливост, така уморена до мозъка на костите, уморена до смърт, макар да бе извървявала и много по-големи разстояния. Сякаш прекъсването на бременността й бе пресушило самия живот в нея, за да го предаде на друго същество. Тя се остави да я водят, да я нахранят с хляб, сирене и мляко и да я заведат да си легне в една малка странична стаичка, където имаше две тесни легла — за нея и Грегор. Би повярвала в безопасността на това място също както бараярските деца вярваха в Дядо Мраз — просто защото отчаяно искаше да е истина.

На следващия ден от гората се появи дрипаво момче на около десетина години. Яздеше неоседланото доресто конче на Кли. Кли накара Корделия, Грегор и Ботари да се скрият, докато се разплати с момчето с няколко монети. После Соня, възрастната племенница на Кли, му уви някакви сладки и го отпрати. Грегор надзърташе с копнеж иззад завесата на прозореца, докато момчето изчезваше сред дърветата.

— Не смея да отида аз — обясни Кли на Корделия. — Вордариан е пратил сега тук три взвода войници. — От устните му се изплъзна хриплив смях: — Но момчето не знае нищо, освен че старият пощальон е болен и трябва да смени коня си.

— Не са подлагали това момче на разпит с наркотик, нали?

— Ами как иначе?

— Посмели са да сторят това!

Оцапаните с черно устни на Кли се стиснаха съчувствено.

— Ако Вордариан не успее да се добере до Грегор, превратът му най-вероятно е обречен на гибел. И той го знае. В момента няма много неща, които да не посмее да направи. — Той замълча. — Трябва да се радвате, че наркотикът е заместил мъченията, нали?

Мъжът на племенницата на Кли му помогна да оседлае кончето и намести отгоре дисагите. Пощальонът нагласи шапката си и яхна животното.

— Ако не спазя графика си, ще е почти невъзможно генералът да се свърже с мен — обясни той. — Трябва да тръгвам, вече съм закъснял. Ще се върна. Вие с момчето стойте вътре, далеч от чужди погледи, колкото е възможно повече, миледи. — Той обърна коня и скоро потъна сред червено-кафявите шубраци.

За Корделия бе съвсем лесно да последва съвета на Кли. Тя прекара по-голямата част от следващите четири дни в тясното си легло. Мрачната тишина на часовете преминаваше като в мъгла, сякаш отново беше изпаднала в ужасяващата умора след операцията по прехвърлянето на плацентата и почти смъртоносните й усложнения. Разговорите не я развличаха. Горяните бяха лаконични като Ботари. „Страхуват се от разпита с наркотик — помисли си Корделия. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-малко можеш да кажеш.“ Старите очи на Соня я изучаваха любопитно, но жената никога не я попита нещо повече от „Гладна ли сте?“ Корделия дори не разбра как е фамилното й име.

Баня. След първата Корделия не помоли за друга. Старата двойка работи цял следобед, за да донесе и стопли вода за нея и Грегор. Простата им храна изискваше почти също толкова много труд. Тук нямаше самозагряващи се консерви. Технологията бе най-добър приятел на жената. Освен ако не се проявяваше под формата на невроразрушител в ръката на някой точен войник, който те преследва като животно.

Корделия броеше дните от преврата, откакто всичко се бе преобърнало. Какво ли ставаше там, в по-големия свят? Каква ли бе реакцията на въздушните сили, на планетарните посолства, на завоювания Комар? Дали Комар щеше да се възползва от хаоса, за да се разбунтува или Вордариан също ги бе изненадал? „Арал, какво правиш там?“

Макар и да не задаваше въпроси, Соня непрекъснато носеше отвън дребни местни новини. Войските на Вордариан, квартируващи в резиденцията на Пьотър, щели да се откажат от претърсването на езерного дъно. Хасадар бил обкръжен отвсякъде, но бегълците намирали начин да се измъкнат. Нечии деца, промъкнали се навън, пристигнали да поживеят при роднини наблизо. В езерното имение Воркосиган повечето от семействата на войниците на Пьотър били избягали, с изключение на жената на Вогти и неговата престаряла майка, която била отведена със земеход неизвестно къде.

— И, а, да, много странно — прибави Соня. — Отвели са Карла Хайсопи. Това е безсмислено. Тя е просто вдовица на пенсиониран действителен сержант от службата, каква полза могат да очакват от нея?

Корделия замръзна.

— Взели ли са й бебето?

— Бебе? Доня не каза нищо за бебе. Внучето й ли?

Ботари седеше до прозореца и точеше ножа си с кухненското точило на Соня. Вдигна очи, срещна тревожния поглед на Корделия и стисна зъби, но изражението му остана непроменено. И все пак нещо във фигурата му накара стомахът на Корделия да се стегне на възел. Той наведе отново глава и замахна по-широко и по-силно — ножът изсъска по точилото като тлеещи въглени, залети с вода.