Тримата на паркинга пред „Клиф Хаус“ се изправиха. Уелкъм и Джералд не откъсваха очи от отдалечаващите се в мъглата стопове на двете коли — мустанга и мерцедеса. Нол също гледаше, макар че не знаеше точно какво трябва да види.

— Едва не ме остави да се кача в колата — каза Уелкъм на Джералд, без да се обръща към него. — Помислих, че ще ме пуснеш да отпътувам.

— Стори ми се, че искаш да си там — отговори Джералд. — Човекът трябваше да ти даде седемдесет и пет хиляди.

— След това за малко не ми счупи врата — продължи Уелкъм.

— За по-правдоподобно — отговори Джералд.

И двамата се взираха в чезнещите в мъглата стопове.

Стояха така, сякаш току-що бяха свършили някаква трудна работа и Нол разбра, че по някакъв начин нещата си бяха дошли на мястото.

— Значи парите не са там — рече той.

— Правилно — отговори Уелкъм.

— Тогава какво има в моя куфар?

— Същото каквото и в другия.

— Човекът си получи онова, което искаше — добави Джералд. — Тъпкано, при това.

Кейтлин караше в мъглата.

Ти и аз, миличък. О, да!

Какво ли ще кажат полицаите, когато намерят съпруга й и съдружника му мъртви? Хейс — на плажа, а Рурк — на булевард Слоут. Убити с един и същи пистолет.

Сигурно щяха да си помислят много неща, но нямаше да имат доказателства.

Както и да е, това не беше толкова важно. Преди две нощи тя бе разбрала, че само с мислене не става. Накрая животът ти минава така. Понякога се налагаше да действаш, да направиш нещо. Да последваш инстинкта си, който да те отведе до крайностите. В бездната, ако пътят е натам.

Пък после ще му мислиш.

Кейтлин щеше да спре пред зоологическата градина и да отвори прозореца на колата. Рурк щеше да се приближи до мерцедеса й, за да си поиска парите. Щеше да се наведе към нея, да попита за куфара.

А пистолетът щеше да бъде в скута й.

Уелкъм видя как двете коли навлязоха в мъглата. Първо мерцедесът, после мустангът. Рурк настигна Кейтлин.

Стоповете се мержелееха долу по пътя. Те бяха единствените светлинни на Грейт Хайуей. Сега вече щеше да се случи, помисли си Уелкъм. Всеки момент Рурк сигурно е извадил радиоуправлението. Щеше да щракне трите лостчета, сетне да натисне червеното копче и край.

Колите се отдалечаваха. След няколко минути мъглата щеше да ги погълне изцяло.

Вляво се появиха два фара, които се приближиха. Фордът на Грейс.

Мислите на Уелкъм отново се насочиха към радиоуправлението. Сигурно го е направил както трябва. Е, едното от устройствата можеше да не се задейства, но не и двете.

Рурк явно бе променил решението си.

Грейс спря до тримата на паркинга. Четирите червени светлинки долу на магистралата съвсем избледняха.

— Идваш ли? — попита Грейс.

— Да — отговори Уелкъм.

Неясните червени стопове изчезнаха в нощта.

— Да ме вземат дяволите — рече Уелкъм и се обърна към Грейс.

Тъкмо я погледна, когато двете коли долу се взривиха. Звукът достигна до него като един-единствен тътен. Уелкъм се взря в Грейт Хайуей и видя две ясно очертани огнени кълба, два далечни пъкъла, които горяха в мъглата.

Джералд караше през Мил Вали, сетне пое по магистрала 1. Уелкъм седеше до него в исузуто. Минаха покрай плажа, откъдето пътят започваше да се изкачва до високите скали — прави и голи като стени на затвор. На някои от завоите имаше стоманен парапет, но през повечето време виждаха само шосето, малки тревни пространства или голата земя, сетне къс синьо-зелено небе, зейнало над водата.

Джералд стигна до една застлана с чакъл отбивка от страната на океана. Спря там и слезе от колата. Приближи се до края на скалата. Океанът беше далече долу. Белите гребени на вълните образуваха тънка къдрава ивица в подножието на скалите, където се разбиваше прибоят. Плисъкът им достигаше до него по-скоро като съскане, което ту се усилваше, ту стихваше.

— Оттук — рече Уелкъм.

Джералд извади голяма картонена кутия от задната седалка на исузуто и я занесе до ръба на скалата.

Вътре имаше двадесет-тридесет топки, големи колкото ябълки, от нещо като тесто. Уелкъм бръкна в кутията и извади една. Направи крачка назад, после пак напред и хвърли топката. Тя сякаш се задържа за миг във въздуха, сетне започна да пада към океана. Водата се набразди и я погълна.

Джералд също взе една от топките и я запрати към хоризонта на запад. Тя се скри от погледа им, преди да започне да пада, и Уелкъм хвърли още една.

Отначало изпита странно чувство. Подобно на пистолета магнум, пластичният експлозив беше нещо, което човек мислеше, че му се полага, но не може да си вземе обратно, след като се раздели с него. Иска ти се да запазиш поне един-два килограма, защото никога не знаеш кога би могъл да ти послужи.

Но Уелкъм съзнаваше, че в живота идва време, когато трябва да се откажеш от удоволствията и да продължиш по-нататък.

Щом стигнаха почти до дъното на кутията, двамата започнаха да мятат топките бързо, като хвърляха една и мигновено взимаха друга. Във въздуха имаше седем-осем наведнъж — някои още описваха дъга нагоре, други падаха. Накрая в кутията не остана нищо.

— Има ли кабелна телевизия в Оклахома? — попита Рой.

— Не, там има само ферми — отговори Мери. — На сто километра от Тулса дори не се хваща местна телевизия, ако времето е лошо.

Бяха се върнали в къщата в Сан Пабло и Мери опаковаше съдовете и приборите от кухнята. Нол влезе, като буташе ръчна количка.

— По дяволите кабелната телевизия, ще си купим чиния — рече той.

— Каква чиния? — попита Рой.

— Сателитна антена. С нея ще приемаме всички програми, дори новините от Москва, ако искаш.

— Страхотно — отговори Рой.

Нол изкара количката навън. Закара я до закаченото за микробуса ремарке, разтовари кашоните и пак се върна в къщата.

Точно в този миг навън се чуха три изсвирвания с клаксон.

— Това са те — каза Нол.

— Върви — рече Мери. — Аз ще довърша.

— Ти приготви кашоните, а аз ще ги натоваря, щом се върна.

— Аз ще ги натоваря. Когато се върнеш, ще бъдем готови да тръгнем.

— Сигурна ли си?

— Да.

— И аз.

Нол целуна Мери и Рой и добави:

— Няма да се бавя.

— Съни — попита Мери. — Наистина ли искаш да купуваш сателитна антена?

— Защо? Имаш нещо против ли?

— И без това прекалено много гледаме телевизия. Мислех си, че след като нямаме кабелна телевизия, няма да прекарваме толкова много време пред екрана. И ще заживеем по друг начин.

Нол се приближи до нея. Долепи длани до бузите й, погледна я в очите и нежно потърка веждите й. Без да бърза. Целуна я, прегърна я, сетне пак я целуна.

— О, това със сигурност ще стане — каза той. — Наистина ще заживеем по друг начин.

— Кога си бил за последен път на остров Самоа? — попита Уелкъм.

Той седеше до Джералд в исузуто. Чакаха Нол.

— Когато навърших осемнадесет години — отговори Джералд. — Върнахме се за Коледа.

— Хубаво ли е там?

— Не е хубаво. Там е приказно.

— И аз така предполагам.

— Искаш ли да отидеш на Самоа?

— Мислил съм да поживея на някой остров.

— Хубава идея.

— Да седя на плажа, да гледам вълните, да размишлявам за живота. Да си мисля къде ще отида после.

— Ще ти хареса. Постой няколко седмици на спокойствие.

— Всъщност имам предвид осем-девет месеца.

Джералд се замисли, сетне попита:

— Ще седиш сам на плажа осем-девет месеца?

— Не — отговори Уелкъм. — Няма да съм сам.

Значи ще бъде с онази лисица, помисли си Джералд.

Осем-девет месеца на плажа като по филмите. Господи!

— В такъв случай — рече той — наистина ще се забавляваш.