Само че този път сумата беше голяма. Ако Мери бръкнеше в буркана и извадеше пълна шепа стотачки, можеше да изпадне в шок.

Нол не спомена нищо по време на закуската. Задържа парите в джоба си. Каза й, че ще му трябва микробусът и тримата се качиха в него. Тя не погледна към купчината вещи отзад. След като Мери слезе, Нол закара среброто и останалото на Анди Попс и получи две хиляди и седемстотин долара. Пак в стотачки.

Сега вече пачката стана подозрително дебела. Щом веднъж стигнеше до определен размер — до критичната маса — човек трябваше да се справи с нея. Нол знаеше, че ще направи нещо екстравагантно, дори малко глупаво, но нямаше значение. Имаше граница. Плащаха си редовно сметките, Мери спестяваше пари в банката. Той можеше да направи нещо безразсъдно и то нямаше да навреди никому. Нямаше дори да го усетят.

Нол излезе на магистралата и се отправи на север. Между Сан Пабло и Бъркли имаше най-малко десетина магазина на открито за използвани коли.

— Трябва ни автомобил — рече Нол.

— Ами микробусът? — попита Рой.

— Ще го запазим.

— Добре.

Нол минаваше бавно покрай всеки паркинг. Редица след редица от лъскави хромирани коли. Господи!

Спря и излезе от микробуса. Рой също слезе и го погледна, без да каже нищо — знаеше какво означава погледа в очите на баща му. В края на паркинга имаше един син шевролет камаро. Нол започна да го оглежда. Гумите бяха запазени. Не беше ръждясал отдолу. Километражът показваше, че е на 78 554 километра, но едва ли можеше да му се вярва.

Нол седеше на предната седалка на шевролета, когато продавачът се приближи към колата. Тип на средна възраст, с изпъкнало под ризата шкембе. Говореше носово. Наведе се през прозореца и рече:

— Наистина е съзтезателна.

— Да — отговори Нол. — Така пише на бележката под чистачката. От коя година е — 1977 или ’78?

— От ’77 е. Колекционерите ги купуват.

— Ами ако това ме разубеди?

— Все ще измислим нещо.

— Как се казваш? — попита Нол.

— Наричай ме Ед.

Беше му ясен. Веднага долови акцента. Знаеше как да говори с такива като Ед.

— Ед, аз съм Съни. Слушай какво ще ти кажа. Ще се разберем много по-добре, ако не се опитваш да ме прецакаш? Знам, че колата има определена цена. Защо не ми кажеш колко искаш за нея и да започнем оттам?

Ед отстъпи назад и огледа шевролета от край до край, като че ли го виждаше за пръв път.

— Мисля, че мога да пусна това сладурче за три хиляди и половина.

— Не е ли малко солено?

— Ще видиш, че си струва, когато я покараш.

Ед даде на Нол ключовете и седна до него, а Рой се настани отзад. Нол превъртя ключа и двигателят запали от първия път. Приятно бръмчене. Вървеше добре.

— Спирачките са малко кофти — отбеляза Нол, когато спряха на светофара.

— Ще ти намеря монтьор. Няма да се набуташ много.

— Ще ги оправя сам и ще съм на далавера.

— Поправяш коли, а? — заинтересува се Ед.

— Всичко поправям.

Нол върна шевролета на паркинга и провери компресията в цилиндрите. Носеше си измервателен уред — беше се подготвил. Компресията беше нормална. Успя да свали цената на три хиляди. Отидоха в офиса, който се помещаваше в една къща. Нол плати в брой и започна да попълва формулярите.

— Сигурно си от Оклахома — подхвърли Ед, докато Нол пишеше.

— Ти също.

— Роден съм в Окмалги. А ти?

— Аз съм от едно градче на име Лийнапа, близо до границата с Канзас — отговори Нол. — Родом съм от Сапулпа, но се преместихме, когато бях малък. Отдавна ли се махна оттам?

— Вече двайсет и три години.

— Аз — от четиринайсет. Понякога ми се струва, че са сто и четиринайсет.

— Напълно те разбирам. Не съм ял свястно печено пиле, откакто дойдох тук. Но това място ме привлича. Поживееш ли тук някоя друга година, ставаш част от местните.

Нол попълни и последния формуляр, подписа се на всичките и ги подаде на Ед.

— Природата тук е хубава — продължи продавачът.

— Може да бъде — ако повали малко.

— Мислил ли си да се връщаш в Оклахома?

— Не.

— Аз пък мисля — каза Ед. — Всеки ден.

Нол остави микробуса на тротоара пред магазина. Щеше да го прибере по-късно. Седнаха в шевролета, закопча колана на Рой и потеглиха за вкъщи. Нол се чувстваше малко потиснат. Не беше нормално — би трябвало да е в повишено настроение. Нова кола. Шевролет камаро Z-28. Но нещо го измъчваше и той знаеше какво е то. Ед. Тъгуващият по родното място Ед му развали настроението.

Спря на светофара, изчака да светне зелената светлина и натисна педала на газта. Гумите изсвириха, сетне отново запяха, докато сменяше скоростите.

Е, така беше по-добре. Почувства се пак на осемнадесет години.

— Наистина е съзтезателна — каза Нол.

— Тъй вярно, сър — отговори Рой, като се държеше за седалката.

— Хвърчи като стрела.

— Тъй вярно.

— Майка ти ще се шашне.

— Точно така.

Областният съвет на Марин се намираше в Сан Рафаел. Рой люлееше крака на една пейка, а Нол търсеше адреса на една карта на Тибурон. На хребета на хълма. В края на шосето.

Къщата беше оценена на един милион и двеста хиляди долара. Името, фигуриращо в списъка за данъците, беше Хейс Тилтън Тийл. Съсобственичка — Кейтлин Хеймс.

Нол се вгледа в имената и си спомни за разплисканата боя, счупените прозорци и налудничавия смях.

До пейката, на която седеше Рой, имаше телефон с указател. Нол го прелисти. Готово! И двамата ги имаше там. На един и същ, телефонен номер — 771.

Можеше да пусне четвърт долар, да набере номера и да им се обади. Познай кой е!

Но се отказа от идеята. Какво щеше да спечели от тази си прищявка? Само щеше да си навлече неприятности. Достатъчно му беше, че разбра някои неща за тях. Тъпият оклахомец не беше толкова загубен, в края на краищата. Нол не знаеше кога и как, но беше сигурен, че може да се представи много по-добре.

Пътуваха за Лодай и неокосменият Хармън разказваше на Джералд за кариерата си като звезда в порно филми. Не игрални, а само десетминутни сценки. Двеста долара за нещо, което и без това можеш да направиш безплатно.

— Ако искаш да участваш, мога да те уредя — предложи той на Джералд. — Ти имаш хубаво тяло.

Джералд се зачуди дали това не е покана да се хвърлят в леглото. Сигурно ставаше дума за филми само с мъже.

— С момчета или с момичета? — попита той.

Пътуваха с колата на Хармън. Изведнъж Джералд установи, че двамата са съвсем близо, притиснати един до друг.

— Понякога има и момичета — отговори Хармън. — Но през повечето време си соло. Самозадоволяваш се. Педалите си падат по това — да гледат как един добре сложен мъж лъска бастуна. Хич не ми пука. Нали си плащам наема.

— Аз нямам проблеми с наема — каза Джералд.

Този път Рурк им беше възложил задача да вземат нещо. Джералд и Хармън трябваше да се срещнат с някакъв си Бугър на паркинга пред щанда за зеленчуци на шосе номер-12, на около пет километра от Лодай. Това беше далеч от Крайбрежието, навътре в долината.

Мистър Рурк им каза да вземат от Бугър хартиено пликче, съдържащо деветдесет и пет хиляди долара.

Изпълняваха най-малко по една такава поръчка месечно, откакто Джералд започна да работи за Рурк. Хармън каза, че Бугър бил моторист. Дърдореше най-различни щуротии, които Джералд не си правеше труда да слуша, но за това му повярва. Оказа се, че Бугър наистина е моторист, само че облечен като нормален човек. Но Джералд умееше да разпознава боклуците. Човек можеше да го свали от мотоциклета му, да му махне кожените дрехи, дори да го изкъпе и подстриже, но нямаше отърване от онези криви крака, счупения нос и белега на челюстта, а преди всичко — от онези очи като на Марли Мансън4 — ледени като мрамор.

Според Джералд Бугър беше или мотоциклетист, или ездач в родео със сериозен опит с LSD5 — каквото си избереш.