— Скъпи, ти заекваш — отговори тя.

— Махни го.

Тя свали оръжието и му го даде.

Хейс никога не бе държал пистолет в ръка. Оказа се по-тежък, отколкото бе предполагал.

— Намерих го в едно чекмедже в кухнята — каза Кейтлин. — Не е ли разкошен?

Пистолетът беше пълен кич. Със седефена дръжка.

— Дай ми го — рече тя и Хейс й го върна. — 45-ти калибър. Класическо оръжие — не може да бъде проследен. Само се замисли по този въпрос.

Уелкъм се събуди рано. Извървя шест пресечки по Джексън стрийт и обратно. Кракът го болеше, но се държеше. Изкъпа се, облече се и Грейс се появи на вратата му. Попита го какво иска да правят днес.

Уелкъм й каза, че иска да бъде турист. Лесна работа, отговори тя.

Беше гладен. Искаше да закуси.

Грейс предложи да отидат в „Клиф Хаус“.

Каза му да си облече якето. Той помисли, че се шегува, защото беше юли. Облече си ватената блуза с инициалите и емблемата на американския военноморски флот. Потеглиха с нейния форд по булевард Гиъри, който прекосяваше града, почти от залива до океана. Грейс знаеше какво прави и къде отива. Уелкъм се облегна назад и се отпусна. Отвори прозореца си. Утрото беше слънчево.

Отначало движението беше натоварено, но когато наближиха океана, потокът от коли намаля. Уелкъм долови мирис на солена вода и въздухът стана хладен. Затвори прозореца.

Всички пресичащи се улици бяха обозначени като авенюта. Стигнаха до Пойнт Лобос, който се изкачваше на хребета, и Уелкъм видя пред себе си сивосинкавите бурни води на океана.

Пойнт Лобос минаваше през парк, осеян с огънати от вятъра кипариси. Сега Уелкъм и Грейс се намираха на една висока скала, а океанът се простираше под тях, в подножието на скалата.

Грейс направи широк ляв завой, натисна спирачката и спря на асфалтирания паркинг на върха на скалата. Там беше почти пълно — няколко туристически автобуса и десетки коли. Отдолу имаше някаква постройка, вградена в издадената част на високата скала, направена от дърво, стъкло и бетон. Според Уелкъм приличаше на бункер за амуниции.

Това беше „Клиф Хаус“.

Паркингът беше ограден с ниска каменна стена, стигаща почти до края на скалата. На нея бяха наредени далекогледи, в които човек можеше да пусне една монета и да погледа пейзажа.

Грейс и Уелкъм тръгнаха към каменната стена. Уелкъм се поколеба няколко секунди, сетне я улови за ръката.

Тя стисна пръстите му. Продължиха да вървят.

Още когато излязоха от колата, Уелкъм чу крясъците на тюлените. Сега ги видя — над стотина, върху острите високи скали, вдаден в океана, на един хвърлей разстояние. Скалите бяха кафяви, целите опръскани с гуано. Тюлените пълзяха по тях като бълхи по куче.

Грейс имаше монета за далекогледа, но Уелкъм не желаеше да види тюлените отблизо. Те му приличаха на гарги в нива — черни, мръсни и кресливи.

Той впери взор в океана. Вълните идваха от хоризонта и се разбиваха в скалите отдолу. Вдясно имаше бетонни отломки. Вляво, зад „Клиф Хаус“, се простираше дълга пясъчна ивица, в която се плискаха белите гребени на вълните. От високата скала, на която бяха застанали, се виждаше на около километър разстояние в южна посока.

Пойнт Лобос Авеню се извиваше около едната страна на скалата и после право към пясъчната ивица. След „Клиф Хаус“ шосето имаше друго име — Грейт Хайуей. То се губеше в мъглата.

Уелкъм и Грейс влязоха да обядват в ресторанта на „Клиф Хаус“. Той беше пълен и се наложи да чакат за свободна маса. Уелкъм нямаше нищо против. На опашката се бяха наредили много хора и той стоеше съвсем близо до Грейс. Това му харесваше. Имаше чувството, че са двойка влюбени.

Щом седнаха, Уелкъм бутна настрана пепелника и свещника, за да може да държи ръката на Грейс. Гледаше я право в очите.

Сервираха им обяда прекалено бързо. Помощник-келнерът разчисти масата също така бързо.

Излязоха навън. На северната страна на сградата имаше табелка с надпис „Музей на техниката“, която сочеше към бетонния тротоар. Тръгнаха натам.

Музеят се оказа старомодна галерия със сводове. Беше затворен. На вратата имаше катинар. Двамата се загледаха в чайките, тюлените и морската пяна, която се разпиляваше, когато вълните се разбиеха в скалата отдолу.

Бяха сами. Вятърът пронизваше гърдите на Уелкъм през ватената блуза, а въздухът беше толкова влажен, че го усещаше по кожата си. Ако прокараше пръст по брадичката си, той щеше да стане мокър и солен.

Уелкъм прегърна Грейс и я притегли към себе си. Тя не се възпротиви. Продължиха да гледат океана. Някак беше по-лесно да са близо един до друг, ако не се гледаха.

Пред тях беше океанът. Вдясно — паркингът и ниската каменна стена по края на скалата. Долу вляво се простираше дългата пясъчна ивица, прибоят и Грейт Хайуей. Забележителна обстановка, която се запечата завинаги в паметта му, когато прегърна и целуна за пръв път Грейс.

Морски пехотинец. Нол знаеше, че ако човек е облечен с ватена блуза с инициалите на американския военноморски флот, това не означава, че е морски пехотинец. Но щом видя и емблемата с глобуса и котвата, тя мигновено пасна на цялостния вид на военния фанатик. Мъжът не беше облякъл блузата току-така. Уелкъм. М. — както пишеше на пощенската му кутия — наистина беше морски пехотинец.

Нол нямаше какво да прави и паркира пред жилищния блок на Джексън стрийт, готов да пожертва няколко часа за каузата на смахнатите Хейс и Кейтлин. Той беше проследил Уелкъм и Грейс нагоре до „Клиф Хаус“.

Уелкъм, М. беше от военната флота и държеше ръката на любовницата на Хейс — Г.Гибс.

Това не разкриваше загадките, а усложняваше някои от тях. Но едно от подозренията на Нол се затвърди. Уелкъм, М. беше човек, за когото трябваше да си отваря очите, а може би и да опознае.

В понеделник сутринта Уелкъм извървя десет пресечки по Джексън стрийт и обратно. Това му отне почти един час. Накрая едва се влачеше. Трябваше да положи неимоверни усилия, ако искаше да се прибере вкъщи.

Върна се в седем и половина. В осем Грейс дойде и го попита дали иска закуска. Тогава за пръв път видя апартамента й, защото тя го покани на кафе, плодове и сладкиши.

За разлика от неговия, в апартамента на Грейс наистина имаше домашен уют. Уелкъм познаваше няколко съпруги на военни, които умееха да превръщат временните едностайни апартаменти в светли, топли и хубави домове.

Грейс му показа албумче с изрезки от списания с нейни снимки на осемнадесет години, малко след като бе дошла тук. Ако не друго, тогава е била още по-апетитна. Но Уелкъм я харесваше повече сега, защо беше женствена. И все така апетитна.

Той разгледа изрезките и датите, които бе написала в ъгъла на всяка снимка. Явно обичаше да подрежда нещата си. Уелкъм се замисли какво е правил на тези дати. Например на 22 септември 1988 г. Не можа да си спомни. Сигурно е бил зает с нещо, което за него тогава е означавало много, а сега нищо. При всички случаи е бил далеч от нея и съвсем не е подозирал за съществуването й.

Но след като е имало минало, ще има и бъдеще. Тази мисъл също му причини остра болка. Вероятно пак ще бъде далече от нея — няма начин, но поне ще знае, че тя съществува.

После Уелкъм отиде с колата в един магазин за мъжко облекло и изхарчи почти хиляда долара за подходящи за един мениджър дрехи.

Грейс му помогна да направи избора си. Тя настоя и какво да облече днес. Само да не му се превърне в навик, добави после.

Вълнен панталон, син пуловер, бежово сако, вратовръзка с индийски мотиви.

По обед Уелкъм стоеше в коридора и гледаше през остъклената врата, отпуснал ръце встрани до тялото си — не пъхнати в джобовете, защото беше военен от американския флот и знаеше как да стои мирно, когато един блед дребен човечец на име Боуригард се приближи до вратата и му каза, че е време да отива на работа.