Джералд хареса това. Прозвуча като реплика от сантиментален стар филм. Хората вече не се изразяваха така, ако изобщо го бяха правили някога.

Но нали чу думите. При това точно сега.

Грейс му даде третия куфар.

— Ето — каза тя. — Сега всичко е у теб. Това нещо ме изнервя.

Джералд взе третия куфар, на който вече имаше лепенка, и го сложи на предната седалка на исузуто.

— Трябва да тръгвам — каза той.

— Знам.

— Много ми помогна.

— Едва ли. Но благодаря все пак.

В края на краищата Хармън реши, че всъщност не иска да се добере до улицата. Който и да е дърт глупак на стълбището щеше да му свърши работа.

Но по стълбите не се качваше и не слизаше никой. Хармън изпълзя надолу по трите етажа и стигна до външната врата. Успя да я отвори, олюля се и падна на стъпалата отпред.

Озова се на пустия тротоар. Зачуди се дали има част от тялото му, която да не го боли.

Не. Вероятно не.

Щеше да свърши голяма услуга на Евън. Хармън се зарече, че ще го убеди колко много заслужава.

На една пресечка по-нататък се намираше Мишън стрийт — светла и оживена. Хармън видя табелата на един ресторант на ъгъла. Такера Санчес.

Отново започна да пълзи.

Рурк намали и спря пред „Сийл Рок Ин“. Това беше последната сграда по Гиъри. „Клиф Хаус“ се намираше малко по-нататък и се виждаше през клонките на черните кипариси.

Исузуто с парите не беше зад тях. На Нол, както и на Рурк, това не му хареса.

След минута-две исузуто се появи и паркира до тях. Евън тръгна към него, а огромният Джералд слезе да го посрещне.

Нол чу разговора им. Рурк поиска да разбере какво го е задържало. Джералд каза, че е хванал „червената вълна“ на светофарите по булевард Гиъри.

Рурк пак седна в мустанга. Не каза нищо. Не помръдна.

— Какво чакаме? — попита Нол.

— Моите приятели.

— Трябват ли ни? Аз съм готов да тръгна.

— Когато ти кажа.

Мерцедесът се появи на Гиъри чак след десет минути.

Спря пред тях. Прозорецът от страната на шофьора се отвори.

Вътре беше Кейтлин, Сама.

— Къде е съдружникът ми? — попита Евън.

— Хейс напълно изгуби интерес към сделката.

Нол видя как Рурк се замисли.

— Хайде да вървим — извика Кейтлин.

Рурк подкара бавно по Гиъри и влезе в паркинга пред „Клиф Хаус“. Другите го последваха.

В средата на паркинга Нол каза на Рурк да спре. Искаше помежду им да има разстояние. Евън спря. Исузуто свърна вдясно и паркира до мустанга. Мерцедесът мина отляво и спря от другата страна.

Нол забеляза кофата за боклук с оранжевото петно.

— Трябва да ви претърся — каза той. — Всичките.

— Аз съм чист — отговори Рурк.

— Нали си искаш камъните? Още не си ги получил.

Двамата слязоха от форда. Нол претърси всички.

Никой не носеше оръжие.

Нол тръгна към кофата. Фаровете светеха ярко и той се почувства като пеперуда, прикована с карфица.

Къде ли е Уелкъм? Нол надникна отвъд каменната стена, но видя само мъглата. Вече беше стигнала до плажа, виеше се около Сийл Рок и пъплеше нагоре по скалите.

Той махна капака на кофата и погледна вътре.

Уелкъм беше зад стената на достатъчно голямо разстояние, за да не го осветяват фаровете. Никой не го забеляза. Наблюдаваше как Нол бръкна в кофата.

Нол извади пластмасовата пушка. Беше с гръб към колите, а лицето му — в сянка, Уелкъм не видя изражението му, но си го представи.

Нол остави пушката и извади кадифената кесия. Развърза я, погледна вътре, дори пъхна ръка, за да се увери.

Уелкъм видя как раменете му се отпуснаха. По движенията на тялото му човек можеше да се досети какво е намерил в кесията.

Рурк стоеше до мустанга и крещеше нещо на Нол.

Нол завърза кесията. Взе пластмасовата пушка, изправи рамене и се обърна с лице към фаровете на колите.

А зад стената Уелкъм сложи ръка върху колта.

Рурк забеляза, че наоколо не се виждат други коли. Как ли щеше да се измъкне Нол с парите? И къде беше съдружникът му?

Но това си беше работа на Нол. Въпросът беше, че се бавеше прекалено дълго пред кофата за боклук, с гръб към тях, осветен от фаровете.

Рурк излезе от форда си.

— Какво ще ми донесеш? — провикна се той.

Нол се обърна. В дясната си ръка държеше пушка с две къси цеви, а в лявата — кесията.

Протегна ръката с кесията и отговори:

— Това.

Кармен Галарио Санчес беше сама зад касата в ресторанта си. Вътре беше тихо и повечето столове бяха вдигнати на масите.

Грамадният американец влезе и се строполи на пода. Беше завързан, изподран, окървавен и задъхан. Макар че беше едър, тя не се уплаши. Той беше в такова състояние, че не можеше да й направи нищо. Кармен взе един кухненски нож и преряза шнура на краката и ръцете му.

— Ще извикам полицията — каза тя. И линейка.

— Зарежи тези дивотии — рече Хармън. — Къде е телефонът?

Нол погледна в кадифената кесия и видя шепа обикновени камъчета, големи колкото грахови зърна. Детска пушка и камъчета.

Трябваше да ги даде на Уелкъм. Той бе донесъл точно каквото бе обещал. Камъни. И оръжие.

И те бяха в кофата.

„Ще се погрижа за теб“, бе казал Уелкъм.

Е, направи го, помисли си Нол. Много се погрижи за мен, няма що.

— Какво ще ми донесеш? — провикна се Рурк.

Нол вдигна кадифената кесия и отговори:

— Това.

— Камъните — каза Рурк.

— Парите — напомни му Нол.

— Джералд, парите — заповяда Рурк и Джералд извади куфара от предната седалка на исузуто.

Той го показа на Рурк и го понесе към Нол.

Нол изчисли, че между него и колите има около осемдесет-деветдесет крачки. Джералд измина половината разстояние и сложи куфара на земята.

— Назад — каза Нол и размаха пластмасовата пушка.

Джералд отстъпи.

— Камъните — повтори Рурк. — Веднага.

Нол не откъсваше очи от тях, докато вървеше към куфара. Той остави кадифената кесия на асфалта и взе куфара.

Джералд се приближи и вдигна кесията. Развърза панделката и погледна вътре.

Нол наблюдаваше големите ръце на Джералд и се зачуди какво ли ще изпита, ако азиатецът впие пръсти в гърлото му. Почувства се гол и сам. Дълбоко в себе си усети хлад, мрак и безнадеждност.

Джералд продължаваше да гледа в кесията. Нол насочи пластмасовата пушка, готов да изиграе най-големия номер в живота си.

— Добре — рече Джералд през рамо на Рурк. — Всичко изглежда наред.

Наред ли? — изуми се Нол. Какво му е наред?

Джералд затвори кесията. Нол грабна куфара и тръгна към каменната стена. Не знаеше какво ще се случи в следващия миг, но каквото и да станеше, той искаше парите да бъдат у него.

Джералд завърза панделката на кесията.

Господи, да не е сляп? — зачуди се Нол. Възможно ли е? Наистина ли не разбра какво има вътре?

Рурк протегна ръце, като подкани Джералд да му хвърли кесията.

В този миг Уелкъм се изправи с пистолет в ръка и прескочи каменната стена.

— Спокойно, не се вълнувайте — рече той. — Както е казал мъдрецът, можеш да бъдеш герой или да доживееш дълбоки старини, но не и двете.

Телефонът в дома на Рурк звънеше ли звънеше. Каквото има да става, помисли си Хармън, ще става скоро.

Затвори и се обади на „Справки“.

— Искам да се обадя на един телефон в кола. Знам само името и не ми отказвай да ми съобщиш номера, защото въпросът е на живот и смърт.

От другата страна настъпи мълчание. Хармън знаеше, че служителката се колебае дали да не го отреже.

— Името — рече накрая тя.

— Рурк, запетая Евън. Искаш ли да ти го кажа буква по буква?