Грейс го чу. Сякаш някой забиваше пирони. Неколцина работници поправяха предната врата.

— Какво трябва да направя? — попита Грейс. — Да вляза в твоя дом ли?

По-точно в нейния, помисли си тя.

— Точно така. Да влезеш, да поразгледаш.

— Не искам.

— Част от тебе не иска, но другата иска.

Той имаше право. Така беше.

Грейс го последва. Господи, каква къща! Зачуди се какво ли изпитва Кейтлин, когато влезе през тази врата, застане на площадката и погледне своята собственост.

Слязоха в голямото централно помещение. Там беше още по-хубаво. Стъклата, терасата, гледката… Дали всичко това правеше Кейтлин щастлива? Задоволяваше ли я? Изпълваше ли душата й така, както душата на Грейс беше изпълнена сега?

Хейс все й казваше, че Кейтлин никога не е щастлива и доволна. Но откъде беше сигурен?

Излязоха на терасата. Слънце и ветрец. Чувството, че си свободен, лек и недосегаем.

— Бях голям дрисльо — каза Хейс и зачака, сетне добави. Можеш да го отречеш.

— Защо да го отричам?

— Връзката между теб и морския пехотинец ме разяжда отвътре. Знам, че аз съм виновен. Аз ви събрах. Казвах си, че имам причини, но веднага щом се случи, съжалих.

Грейс мълчеше. Не виждаше какво би могла да добави.

— Прощаваш ли ми? — попита Хейс.

— Може би трябва да ти благодаря. Той би го направил.

— Вече всичко свърши.

Чакай малко, искаше да му каже Грейс. Можеш да поставиш началото на нещо, но не можеш да го спреш.

Ала Хейс продължи да говори:

— Аз скъсах с нея. Пътищата ни се разделиха. Стига толкова.

Грейс го наблюдаваше.

— Скъпо ще ми струва, но тя няма да получи тази къща. Много държа на нея. Прекалено е хубава за Кейтлин. Тя е за теб и мен.

— По дяволите — изруга Грейс.

Беше почти пет часът, когато Хейс я остави пред апартамента й. Не влезе, което беше хубаво. Пред вратата й имаше ваза с роза, а отдолу — бележка.

В осем без пет Нол се приближи с микробуса до оградата на склада. Портата се отвори, преди още да е спрял.

Товарният док беше затворен и Нол влезе през единствения друг вход — вратата до него.

Тъкмо направи две крачки вътре, когато една ръка се обви около врата му и дулото на пистолет се впи между ребрата му.

— Не се съпротивлявай, само върви — каза Мърл Уелкъм.

— Точно така, по дяволите — добави Евън Рурк.

Рурк го претърси и сетне го сложиха да седне на стола на Анди Попс. Хейс и Кейтлин също бяха там, както и две самоходни грамади, които Рурк изпрати да претърсят микробуса.

Цялата банда беше налице.

След няколко минути единият от великаните, у когото се четеше известна досада, се върна и каза на Рурк, че скъпоценните камъни не са в микробуса.

— Нали ти казах — рече Нол.

— Каза, че ще ги донесеш — обади се Анди Попс.

— Знам. Само че промених решението си. Предположих, че може да се случи нещо такова.

— Къде са камъните, Ралф? — попита Рурк.

— Дадох ги на съдружника си.

— Какъв съдружник? — учуди се Кейтлин.

— Аха. Точно така, мис Хеймс. Мистър Тийл. Мистър и мисис Тибурон, Алтамонте Драйв, на върха на хълма.

Изумлението им беше очевидно. Не можаха да го скрият.

— Отначало ми беше малко смешно — продължи Нол. — Мислехте ме за пълен глупак. Примирих се с това за известно време, но ми писна.

— Като си толкова умен — каза Рурк, — защо се върна тук, макар да знаеше, че това може да се случи?

Нол се облегна назад и сключи пръсти над колана си.

— Поради същата причина, заради която дойдох първия път — отговори той. — Искам да продам камъните.

— Онова, което аз знам за камъните… — започна Пол, но млъкна, сетне се обърна към Рурк. — Но може би трябва да го обсъдим насаме.

— Може би — съгласи се Рурк и нареди на другите да излязат.

В кабинета останаха само той и Нол, а останалите останаха в тъмния склад, вперили поглед през остъклената преграда.

— А сега, по въпроса за камъните ми — каза Рурк.

— Можеш да ги наричаш свои. Но аз не съм много сигурен. Те вече не са в ръцете ти. Съмнявам се дали имаш касови бележки за покупката им. Нито си ги застраховал. Иначе щеше да се обадиш в полицията. Според мен си имал някакви мръсни пари, които си искал да изпереш. Купил си камъните от Анди Попс на приемлива цена. Така че те са били твои, но сега са у мен. Ала можеш да ги наричаш свои, ако това те кара да се чувстваш по-добре.

— Мога да те убия — изръмжа Рурк.

— В такъв случай ще загубиш камъните. За колко години ги събра? Сега ще трябва да започнеш отначало.

— Но ти ще си мъртвец.

— Е, да, но ще знам, че съпругата и детето ми са осигурени. Разбираш ли? Това е много по-важно за мен, отколкото за теб. Ако се наложи, ти можеш да се простиш с камъните — ще ти бъде тъжно, но за теб няма да има значение. Докато аз мога да умра заради тях. Ти не знаеш какво е оцеляване. Само си помисли какви сили ми дава това.

— Какво искаш?

— Преброих две хиляди сто и деветнадесет камъка. По петстотин долара — един милион.

— По триста за всеки — малко повече от шестстотин хиляди. Да кажем шестстотин и петдесет бона. Това е цената. Няма да се пазаря.

— Ти можеш да платиш повече.

— Защо да го правя? Това са повече пари, отколкото, някога си се надявал да видиш. Другата възможност е куршум в главата. Не можеш да не се съгласиш на шестстотин и петдесет хиляди. Цената е твърде добра.

Представата за толкова много пари увисна във въздуха между двамата.

— Да, така е — съгласи се Нол.

— Ето ти телефона. Обади се на съдружника си и уреди въпроса.

— Може би не тази вечер. Трудно ще го намеря утре.

— Както решиш. В моите ръце си, докато извършим размяната.

— Хей, между другото, преди да го направим, искам да знам дали имаш толкова пари.

— Хей, преди да го направим, аз пък искам да видя дали проклетите камъни са у теб. Какво ще кажеш?

Анди Попс се махна. Не искаше да гледа повече. Пред остъклената преграда останаха Хейс, Кейтлин, Уелкъм, Джералд и Хармън.

Рурк излезе от кабинета и каза на Уелкъм:

— Той ще стои вътре, докато се приготвим да тръгнем. Ясно ли е?

— Да — отговори Уелкъм.

— Какво стана? — попита Хейс.

— Споразумяхме се.

— Колко ще ни струва?

Хейс беше загрижен, защото бе обещал да изглади нещата. Съвсем различно беше да даваш обещания, когато нещата бяха неясни. Но сега облаците се бяха разпръснали и всичко бе придобило конкретни очертания.

— Започни с петдесет бона за гърка. Той ти спаси живота.

— Петдесет бона? За едно телефонно обаждане? Не знам дали ще мога да намеря толкова пари веднага.

— Ще намериш.

— Добре.

— Освен това цената на камъните е шестстотин и петдесет хиляди. Аз приех.

— Това са много пари.

— Сносна цена, като се има предвид за какво става дума.

— Ще трябва да платя много за нещо, което принадлежи на теб.

— Ще видим — отговори Рурк.

Те разрешиха на Нол да се обади на жена си. Той й каза, че са го задържали по работа и че ще се върне утре вечер. После го изведоха навън. Нол щеше да стои в къщата на Рурк, докато настъпеше часът за размяната.

Рурк каза на Джералд и Хармън да закарат Нол с исузуто. Още им се подиграваше. Нямаше да забрави какво се бе случило тази сутрин. „Мислите ли, че ще се оправите с него? Дали да не му сложите белезници? И тежести на краката? А какво ще кажете за усмирителна риза?“

Рурк изрева това пред всички. Хейс и Кейтлин поглъщаха жадно думите му, сякаш бяха в театъра и седяха на първия ред.