— Да — рече Кейтлин и се умълча. — Рурк може да бъде опасен.

Свиха по шосе 101, където сякаш се бяха струпали колите от цял свят, на път за Сан Франциско.

Пътуването беше ужасно. Пълзяха като охлюви, спираха, устремяваха внезапно се напред, пак спираха. Минаваше осем и всички отиваха на работа. Единият час, който Рурк им бе дал, отдавна мина. Хейс се зачуди дали не се е опитвал да се свърже с тях. Не трябваше да взима беемвето, защото в него имаше телефон.

Ами онази работа със сатъра? Червата на пода. Дали щеше да го направи?

Джералд Мун пое по Алтамонте Драйв, когато слънцето започна да изгрява. Паркира в края на задънената улица срещу голямата къща на върха на хълма. Източната страна на сградата беше озарена в оранжево от изгрева.

Мистър Рурк му бе казал да ги изплаши до смърт. И да не ги оставя да заминат. Каквото и да става.

Джералд се приготви за изпълнението на заповедите. Той взе гаечния ключ от багажника на исузуто и тръгна пеша по алеята за колите пред къщата. Мистър Рурк му бе казал, че онези двамата няма да повикат ченгетата и гласът му прозвуча убедително.

Според Джералд те още не бяха заминали, защото на паркинга пред къщата имаше три коли. Вероятно не се бяха събудили. Но нямаше да чака дълго.

Джералд потропа петнадесет-двадесет пъти с гаечния ключ по външната врата. Чу как звукът отеква вътре.

Наоколо нямаше други коли и това беше хубаво.

Той се върна на паркинга. Дръжката на гаечният ключ беше заострена на върха като отвертка. Джералд се наведе над беемвето, стисна здраво гаечния ключ и продупчи със заострения край една от гумите. Тя изсвистя и омекна. Джералд продупчи и останалите три гуми, като ги гледаше как спадат. Приближи се до другите коли и проби и техните гуми.

Къде щяха да отидат сега?

Вече очакваше да чуе някакъв шум от къщата. Джералд отиде до предната врата и пак заудря с гаечния ключ по нея. На дървото останаха дълбоки вдлъбнатини.

Заслуша се. Тишина. Какво, да не би да се криеха под леглото? Той се върна на задънената уличка и огледа къщата от разстояние. Изглежда вътре наистина нямаше никой.

Изведнъж на Джералд му стана ясно, че те имат не три, а четири коли. И че вече са заминали.

Разстрои се. Беше изпълнил заповедта на мистър Рурк и дойде тук, колкото можа по-бързо. Но хората, които трябваше да са в къщата, бяха отпътували като че ли нарочно, от злоба към него.

Реши да си го изкара на един от автомобилите. Отиде до беемвето и строши прозорците му с гаечния ключ. Издраска боята, дори смачка с ритници вратите. Металът се огъна. На задната седалка имаше куфари. Той ги извади, разкъса ги и разхвърля дрехите наоколо.

Останаха лендроувъра и мерцедеса. Сега обаче Джералд се почувства като пълен глупак. Винаги ставаше така, щом изгубеше самообладание. Беемвето се бе превърнало в развалина.

Джералд се върна при исузуто си и зачака. Зачуди се дали мистър Рурк ще разбере, че вината не е негова. Реши да чака цял ден. Човекът поне трябваше да оцени усилията му.

Пътуването от Сан Рафаел до Тибурон им отне повече от час. Оказа се, че е станала злополука. Огромен камион бе блъснал едно порше 911 отзад. По пътя бяха разпилени изкривени парчета метал, хром и стъкла. Пожарникарите измиваха кръвта и бензина от асфалта.

Точно сега това не беше гледката, която Хейс би искал да види.

Той натисна газта, щом излязоха на булевард Тибурон и се отправиха нагоре по Алтамонте Драйв. Мъчеше се да си внуши, че Рурк още му е съдружник и приятел. Бяха отишли твърде далеч, но щяха да изгладят нещата. Ще вземе пари назаем, ще намалят разходите, ще се ограничат няколко години.

Ще обясни всичко на Рурк. Как е започнала работата с Кейтлин, как са въвлекли Нол. Рурк я познаваше, щеше да разбере. Хейс можеше и да я остави. В знак на добронамереност.

Тази идея му хареса. Ще говори с Рурк, ще го накара да разбере. Ще започне отначало. Да, ще сложи край на неприятностите си след дългата кошмарна нощ.

Точно така. Почувства се по-добре.

Сетне, когато зави в алеята за коли пред къщата си, Хейс видя отпред великана с дръпнатите очи, който стоеше до едно бяло исузу, паркирано в края на задънената улица. Жълтия изглеждаше непоклатим и невъзмутим като фигура от великденските острови. Впери очи в Хейс и проследи с поглед шевролета.

Хейс спря на паркинга и видя, че нещо като земетресение или торнадо е съсипало беемвето: Гумите му бяха спукани, а вратите — огънати. Някакъв гигантски нокът бе издълбал дълбоки резки по цялата кола. Прозорците бяха строшени, а дрехите им — разпилени навън.

Хейс паркира шевролета и излезе от него. Погледна назад към исузуто. Фигурата от Великденските острови още го наблюдаваше. Само че сега се подхилваше. И Хейс разбра, че е сгрешил, че неприятностите му съвсем не са отминали, а едва сега започват.

Уелкъм правеше обичайната си разходка. Тази сутрин вървя чак до подножието на хълма и пристанището за яхти на булевард Марина. После нагоре — най-трудната част от прехода.

Тръгна по Уебстър стрийт, която отиваше право нагоре по високите склонове на Пасифик Хайтс. Зад гърба му беше заливът — голям и син.

Уелкъм не поглеждаше назад. Беше се съсредоточил върху височината пред себе си, учуден, че в града има бетонни стълби вместо плочник. Виждал беше не толкова стръмни планински склонове.

Продължи да се изкачва. Усещаше тъпа, но поносима болка в крака. Напрягаше сетни сили. Когато стигна до върха, целият беше облян в пот. Чувстваше се добре, че се движи и тялото му се изпотява. Беше отново здрав.

До апартамента му оставаха само още няколко пресечки. Тук беше по-лесно и той се поразхлади. Когато в десет и пет влезе в сградата, Грейс беше в коридора.

— Хейс се обажда. И в моя, и в твоя апартамент.

— Е, и?

— Иска да отидеш в Тибурон.

Интересно, помисли си Уелкъм. За какво ли съм му притрябвал?

— Твърди, че всички искат да го убият — добави Грейс.

Наистина интересно!

— Спомена ли кой по-точно?

— Не, пък и аз не попитах.

— Хейс Шемета. Защо някой ще иска да го убива? Освен по принцип.

— Не ми каза. Но действително беше развълнуван, не се преструваше.

— Нали не му каза за Съни?

— Защо да го правя?

Телефонът звънеше. Уелкъм си помисли, че ако е Хейс, ще го накара да почака.

— Може да си навлечеш огромни неприятности, ако му кажеш, че аз и Съни сме близки. Сега работата е сериозна. Може да изложиш на опасност живота и на някои други хора.

— И твоя ли?

— Може да се стигне и дотам.

— Няма да допусна да ти се случи нещо лошо.

— Бих желал да знам на чия страна си. Много ми се иска да си на моята.

— Правя всичко, което е по силите ми.

Уелкъм се приближи до телефона. Сложи ръка на слушалката, но не я вдигна. Телефонът отново иззвъня.

— Много скоро — каза Уелкъм — ще трябва да направиш своя избор. Той или аз.

— Толкова ли е зле положението?

— Не може да продължава все така. Не вземеш ли решение, някой друг ще направи това вместо теб. Настъпи обрат. Да предположим, че минеш на неговата страна? Тогава какво ще стане с мен?

Той вдигна слушалката.

— Мърл, какво правиш, приятелю?

Уелкъм никога не беше чувал нещо по-лицемерно от гласа на Хейс Тийл, който се правеше на добро момче.

— Трябва да ми направиш една услуга — продължи Хейс.

Уелкъм не отговори.

— Едни хора ме преследват.

В три изречения тонът на Хейс се промени от фалшиво бодър до самосъжалителен.

— Нуждая се от помощта ти, Мърл.

— Извикай полицията — отговори Уелкъм. — Нали затова им плащат.

— Предпочитам да не го правя.

Уелкъм искаше да го накара да говори. Да го попита кой би искал да му стори нещо лошо. И защо?

Но реши да си затваря устата. Хейс и без това беше в безизходица. Нещо или някой вече му беше смачкал фасона.