— Трябва да бъдат десет хиляди.

— Скъпи — обади се пак Кейтлин, — престани да шикалкавиш, не ти отива.

— Добре.

— Освен това ще трябва да ми дадете една от колите си, за да отида при него. Пътят е дълъг и мисля, че мерцедесът ще ме устрои напълно. В него има място да протегна крака си. Бих отишъл със самолет, но уредите на летището ще засекат пластичния взрив в багажа ми.

— Добре, давам ти колата за двадесет и четири часа.

— Благодаря ти от името на сакатия ми крак.

— Двадесет и пет хиляди плюс десет хиляди за материалите — каза Хейс, — десет процента от откраднатото и да отидеш с мерцедеса. Бива те по преговорите.

— Само знам, че имам онова, което ти трябва и колко струва то. Някой ми каза това веднъж и колкото повече се замислям, толкова по-смислено ми се струва.

Закараха Уелкъм до апартамента му. Тази сутрин той ме бе направил обичайната си разходка. Облече анцуга, обу маратонките, излезе и тръгна по Джексън стрийт. Тъкмо се готвеше да пресече Дивизадеро, когато една кола зави рязко пред него до бордюра и спря на пешеходната пътека. Беше син шевролет камаро.

— Искаш ли да пием по една бира? — попита Оклахома.

— Те не са като теб и мен — рече Нол. — Те разсъждават по друг начин. Душата им е различна. Дори и когато говорят. Човек разбира думите им, но те означават нищо съвсем друго.

Двамата седяха във всекидневната на Нол пред две бири Будвайзер. Вече бяха изпили по три — за сприятеляване.

— Зомбита — каза Уелкъм. — Като в един филм, който гледах като малък. Зомбита от стратосферата.

— За нищо не стават — добави Нол. — Змии. Никога не си сигурен каква идиотщина могат да измислят. Мислиш, че си видял всичко, но те ти поднасят нещо ново. Ето, това ме плаши в сегашното им предложение. Страхувам се, че още не съм стигнал до дъното с тях.

Уелкъм се чувстваше добре тук. Сякаш беше у дома си. За пръв път се запознаваше с бивш затворник. Ала Нол съвсем не приличаше на престъпник. Изглеждаше напълно нормален. Много по-нормален от Хейс и Кейтлин.

— Парите са добри — отбеляза Уелкъм. — Стига да ги има.

— Все има нещо.

Милион и половина. Нол и Уелкъм седяха с бира в ръка и обсъждаха този въпрос.

Не можеха да го пренебрегнат току-така. Милион и половина долара, дори възможност за десет процента от плячката изискваха значително внимание:

— Какво смяташ да направиш със своя дял? — попита Нол.

— Искам да си намеря някаква работа, която няма да ме унижава. Не искам да целувам задници до края на живота си.

— Много общо казано.

— Все още не знам нищо определено. В момента нямам какво да правя и това ме тормози.

— А аз искам да се върна в родното си място — рече Нол. Опитвах се да го забравя, но не мога.

— Родното място те обсебва. Мислиш, че си скъсал връзката, но подсъзнателно непрекъснато мислиш за него.

— Аз мога да върша фермерска работа. Животът на село е хубав. Знаеш ли колко земя мога да си купя с половин милион долара в Оклахома? Повече от четири хиляди декара.

— Това са много пари — съгласи се Уелкъм. — Само да можем да ги измъкнем от тях.

— Трябва да измислим някакъв план — предложи Нол.

— Ти по-добре се пази.

— Аз имам по-добра идея. Ти ще пазиш мен, а аз — теб.

На следващата вечер Хейс и Кейтлин дадоха на Уелкъм мерцедеса и десетте хиляди долара.

Уелкъм прекара нощта с Грейс. Преди да заспят, тя попита:

— Ще ми кажеш ли каква е цялата тази работа?

— Не — отговори той. — Не искам да те въвличам. Противозаконна е, но не е голямо престъпление. Само едни богати хора се забавляват и правят неща, които ги възбуждат — ето, за това става дума. Пък и имам нужда от пари.

— Не и заради мен.

— На всеки му трябват пари.

— Алчността не познава граници.

— Още не съм станал алчен.

— Какво искаш чак толкова много?

— Теб.

— Мен?!

— Ще бъдеш ли моя?

— Какво означава това?

— Знаеш какво. Да бъдеш само моя. На никого другиго.

— Моля те, не ме насилвай.

— Пак започваш. Разбираш ли сега за какво ми трябват парите?

— Как ми говориш само.

— Виждам как стоят нещата в действителност. Това е всичко.

— Не искам да пострадаш.

— Само ще направя онова, което мога да правя — отговори Уелкъм.

Чудна кола е мерцедесът! Уелкъм тръгна от Сан Франциско на зазоряване. Пое по междущатската магистрала, включи автоматика на сто и десет километра в час и остави колата да го носи по Сентрал Вали. Макар че спираше, за да раздвижи крака си на всеки два часа, той влезе в Лос Анджелис в ранните часове на следобеда.

Хапна в Сан Клементе. Не бързаше. Сетне подкара по I-5 към океанското крайбрежие. Мина доста време, откакто живя във военната база в Пендълтън, но беше сигурен, че ще намери мястото, което търсеше.

След няколко километра видя примигващите червени крушки и неонови светлини на „Фокс Хол“. Паркингът беше пълен с военни джипове.

Вътре — въртящи се светлини, облаци цигарен дим, бирен привкус и оглушителна музика. Тълпи ниско подстригани глави, обърнати към едно момиче на дансинга, което кършеше бедра.

Неприятен спомен. Всички онези нощи, прекарани в този бар, караха Уелкъм да се чувства потиснат и нещастен.

Но сега изпита усещането, че тук не му е мястото. Това не беше чак толкова лошо.

— Уелкъм — изрева някой.

Уелкъм едва чу името си — толкова силна беше музиката. От една маса в ъгъла някой му махаше с ръка. Литълджон.

Той беше няколко години по-възрастен от Уелкъм, нисък, с изправена стойка. Слаб и подвижен. Чернокож.

Навремето, ако човек му беше приятел, Литълджон стискаше ръката му по няколко пъти, като сграбчваше пръстите му, преди да поеме дланта.

Сега му протегна спокойно ръка. Уелкъм я стисна веднъж. Жилавите ръце на Литълджон още бяха мускулести. Не се бяха виждали от Бейрут.

Уелкъм си поръча халба бира. Литълджон беше преполовил своята. Поговориха малко за едно време, за войната. Уелкъм му разказа как са го ранили. Литълджон искаше да знае как е като уволнен, в цивилния живот. И на него му предстоеше пенсиониране и той се чудеше как ще я кара.

— Различен свят — отговори Уелкъм.

Не знаеше как да се изрази по друг начин. Имаше много за разказване, но не можеше да намери подходящите думи.

— Виждаш какъв е животът там, но едва когато станеш цивилен, разбираш колко е различно.

— В хубав или в лош смисъл? — попита Литълджон.

— Само различно. А дали е хубаво или лошо — зависи какво търсиш.

Литълджон не остана доволен от отговора, но смени темата.

— Онази поръчка… — започна той.

— Надявам се, че няма да те затрудня.

— Всичко е в колата. За какво ти е, ако не е тайна?

— Трябва ми за една работа.

— Ега ти работата…

— Един богаташ иска да проникне в сейфа на друг богаташ.

Хейс беше измислил някаква история, в случай че Литълджон се поинтересува — нещо за измама със застраховки и взривяване на опразнена сграда. Само че звучеше неправдоподобно и беше по-добре да каже истината на Литълджон. Какво от това, че я знае?

— Мисля, че два половинкилограмови пластични взрива ще разбият вратата на сейфа.

— Ще стане — съгласи се Литълджон.

— Казах, че сам ще направя устройствата. Парите са добри. Пък и имах нужда от някаква работа.

— Никой ли няма да пострада?

— Не. Няма да взривявам самолети или офиси. Искам само да спечеля малко пари.

Литълджон каза на Уелкъм да го последва до колата. Той имаше бял понтиак. Нещата бяха в багажника.

Уелкъм докара мерцедеса до понтиака.

— Дявол такъв — рече Литълджон, като видя мерцедеса, — не ти е отнело много време да се издигнеш.

— Дадоха ми го само за двадесет и четири часа.