— Как се оправя той? — попита Хейс.

Той закопчаваше ризата си и се готвеше да излезе от апартамента й.

— Добре. Върви. За да раздвижва крака си.

— Виждаш ли го често?

— Вчера ходихме в „Клиф Хаус“. Прекарах известно време с него — нали така ми каза?

— Да, аз настоявах. Не се оправдавай. Нещо друго?

— Тази сутрин закусихме заедно. Заведох го да си купи дрехи.

— Сигурно те харесва.

— Така мислял

— Хайде, кажи де, няма нищо.

— Да, харесва ме. Имам чувството, че съм ти кобила-примамка.

Хейс завързваше вратовръзката си. Той се обърна към Грейс и попита:

— Какво?

— Кобила примамка. Ти не знаеш какво е това, защото никога не си бил във ферма. Кобилата примамка служи за изкуствено осеменяване. Намираш някоя разгонена кобила и я завързваш пред яслата на жребеца, който не иска да оплодява по естествения начин и тя привлича вниманието му. Жребецът отваря широко ноздри и ти позволява да вземеш от него онова, което ти трябва, защото кобилата примамка не му излиза от главата.

— Каква идея — рече Хейс, застанал вече до вратата.

— Между него и мен няма нищо общо — добави Грейс.

Хейс я погледна през рамо.

— Скъпа, аз не държа да си ми вярна.

А би трябвало — нали си плащаш за това, помисли си Грейс.

Тя се приближи до прозореца. Той вървеше към колата си — с лекота, спокоен и доволен.

Но в такъв случай…

Склада за мониторен контрол върху доставките представляваше офис без прозорци и се намираше на ъгъла на Втора улица и Хауърд стрийт. Стените бяха боядисани в бяло, бюрата бяха от дъбов фурнир и Уелкъм го заболя главата. На четирите бюра имаше по един компютър, монитор и клавиатура.

Навсякъде се разнасяха заповеди — на мониторите, по телефоните. Служителите късаха лист след лист с поръчки за доставки от принтера. Взимаха разни неща от рафтовете и ги носеха в отдел „Опаковка и транспорт“, а оттам — в товарното отделение.

Целият този процес се наричаше доставки по поръчка, а мониторният контрол ръководеше всички операции. Персоналът проверяваше и съпоставяше списъците с поръчки с действителните доставки с помощта на компютрите. От време на време някой от служителите излизаше от офиса, за да се увери с очите си дали стоката е налице.

Цялата обстановка беше необичайна. През повечето време човек виждаше само белите стени, мониторите и флуоресциращите светлинки.

Нищо чудно, че Боуригард беше блед.

Боуригард моментално намрази Уелкъм. Изобщо не му беше приятно, че го взе на обед. Ненавиждаше вмешателствата. Всъщност в помещението имаше място за един отговорник и трима служители, а Уелкъм не беше нито отговорник, нито служител. Боуригард трябваше да претърси целия склад, за да намери метален стол за Уелкъм.

Боуригард не хареса синия му пуловер и вратовръзката с индийски мотиви. Никой в склада не беше облечен със спортно сако. Само Боуригард носеше папионка.

Четири часа и половина в тази стая без прозорци. На Уелкъм му бяха необходими около петнадесет минути, за да схване какво става тук. Служителите пред мониторите наблюдаваха дали носачите и опаковачите не сгрешат, а Боуригард контролираше служителите.

В пет часа работното време свърши. Уелкъм излезе от офиса и отиде в склада, където имаше светлина и въздух от отворените прозорци на товарния док. Имаше чувството, че е първият пролетен ден след дълга зима.

Боуригард го закара до апартамента и му показа откъде да хване автобуса за работа.

Прибирането у дома беше бавно. Трябваше да минат през целия център. От сградите излизаха на тълпи хора, които бързаха да се приберат вкъщи.

Уелкъм се замисли за служителите пред мониторите. Те правеха едно и също пет пъти седмично, петдесет седмици годишно, цял живот. Той им се възхищаваше, беше удивен, наистина беше потресен.

Грейс хвана Уелкъм в коридора.

— Как мина първият работен ден? — попита тя.

— По-добре, отколкото да стрелят по теб.

— Наистина ли?

— Е, не беше кой знае какво, но като че ли сделката ще потръгне.

— Не ми го казвай на мен. Искаш ли да вечеряме?

— Къде?

— В някое евтино заведение. Ще бъдеш ли готов в седем?

— Да.

— Попитай го — каза Кейтлин. — Стига си се мотал. Кажи му го направо и ако откаже, да изчезва от апартамента и да напуска работата. Нека да си помисли върху това.

— Още е рано — отговори Хейс. — Искам да му дам малко време. — За какво?

— За да му стане интересно. Да поразмисли дали му харесва, дали действително го иска. След това, когато налапа въдицата, ще знае, че единственият начин, по който може да има всичко това, е да играе по свирката ни.

— И какво точно трябва да поиска толкова много?

— Онова, което всички искат — хубавите неща от живота. Какво друго?

— Не — рече Нол. — Не мисля така. — Но ти дори още не си го видял — възрази Хейс.

— Това е признак на тесногръдие — добави Кейтлин. — Невъзприемчивост към всичко ново или различно.

Тримата седяха на най-горния ред от каменни скамейки в амфитеатъра в Маунт Тамалпас. Беше вторник сутринта и там нямаше никой. Подходящо място за среща.

— Добре де, тесногръд съм — каза Нол. — Но знам едно — в този бизнес, ако намериш нещо, което има успех, по-добре се придържай към него. Кривнеш ли встрани, спукана ти е работата.

— И все пак, ще следваме плана на играта — настоя Хейс.

— Не, няма да стане. Този път е различно. Не знам как намирахте всички онези адреси досега, но работата вървеше добре. Онова, което искате сега, е нещо друго. Казате, че онзи имал сейф в мазето.

— Хората не държат сейфове в къщите си за украса — рече Кейтлин.

— Това ми е ясно. Но или сте били там и сте го видели, или някой ви е казал. И в двата случая аз съм пас, защото е прекалено близо до дома ми.

— Иди поне да, огледаш къщата.

— Нещо повече — продължи Нол — аз не разбирам нищо от сейфове. Да предположим, че ме заведете там и наистина има сейф. Само ще си загубим времето.

— Действаме по този въпрос — рече Хейс.

— Намерили сме специалист — добави Кейтлин.

— Само това ни липсва — още някой да бърка в меда.

— Какво отрицателна отношение! — изпищя Кейтлин.

— Огледай къщата — настоя Хейс.

— Преди да се простиш с кинтите — допълни Кейтлин.

— Какво има в сейфа? — попита Нол. — Щом знаете толкова много.

— Ценни книжа — отговори Хейс след кратко колебание.

— Скъпоценни камъни — рече Кейтлин.

— Кое от двете?

— И двете — отговори Хейс. — И скъпоценни камъни, и ценни книжа на стойност най-малко милион и половина.

— Много е богат — отбеляза Кейтлин.

— Какво пък, по дяволите — каза накрая Нол. — Ще отида да поразгледам.

— Скъпоценни камъни ли? — попита Хейс, когато останаха сами с Кейтлин.

— По-добре, това отколкото твоите ценни книжа.

— Дрън-дрън. Точно Рурк ще има скъпоценни камъни. Носи евтин часовник „Касио“ с черна пластмасова каишка.

— Ралф не знае това. Ти не разбираш, че на него му трябва нещо сигурно, на което да сложи ръка. Да си го представя ясно. Такъв е начинът му на мислене. Какво му разбира тиквата от ценни книжа? Виж, скъпоценните камъни са нещо друго. Мисълта за тях ще се вреже в паметта му и няма да може да си я избие от главата. И ще трябва да обере къщата, защото иначе ще се побърка.

— Винаги имаш готов отговор за всичко — рече Хейс.

— Само стой и гледай.

Нол излезе от Новато, пое по Томалес Роуд, сетне по магистрала 101 в северната част на Марин. Първото, което забеляза, беше селския пейзаж наоколо. Изобилие от дървета. Пътят се виеше лениво и криволичеше през възвишенията. Тихо и зелено. Въздухът беше влажен и наситен с мирис на пръст.