Вътре беше тъмно, но в коридора светеше. Хармън видя, че е завързан с шнура от щорите. Нямаше да може да го скъса. Запълзя по пода на спалнята, коридора и хола. Сетне по-нататък, към външната врата. Обърна се на една страна, опря дясното си рамо на вратата и започна бавно да се плъзга нагоре. Тук беше по-лесно, отколкото в гардероба. Вратата беше емайлирана и гладка, само че се отваряше навътре. Трудна работа. Хармън натисна дръжката и открехна вратата няколко сантиметра. Но изгуби равновесие, когато се опита да я отвори по-широко. Отпусна се върху нея и пак я затвори.

Опита се отново. Открехна вратата, дръпна я към себе си и падна назад.

Строполи се на пода. Вратата се отвори широко.

Хармън изпълзя на площадката на стълбището. На третия етаж имаше още два апартамента. От тях не се чуваше никакъв шум. Под вратите не се виждаше светлина.

Той се зачуди дали да не се развика за помощ. Но какво би спечелил сега, в единадесет часа през нощта? Е, щеше да привлече вниманието на обитателите на блока, но дали щяха да отворят вратите си? Много по-вероятно беше да се обадят в полицията.

Само да можеше да стигне до улицата. Да попадне на някой минувач. Човек, увързан като салам, сигурно би предизвикал състрадание. Трябваше да го видят с очите си. Хората бяха по-отзивчиви, ако те видеха, преди да си ги накарал да се събудят.

Нямаше асансьор. Хармън нямаше да може да слезе по стълбите. Абсурд. А може би щеше да успее с пълзене.

Той се придвижи на ръце и колене до стълбите. Видяха му се безкрайни. Опита се да си спомни защо си бе навлякъл всички тези неприятности.

Сети се. Морският пехотинец! Хармън не беше съвсем сигурен какво бе организирал Евън тази нощ, но знаеше, че е важно и реши, че военният се опитва да го прецака. Рурк трябваше да бъде предупреден. Отвратителният Джералд сигурно също е замесен. Това би струвало скъпо на Евън.

Хармън се опита да се влачи надолу с главата напред. Това обаче беше грешка. Започна да се пързаля, сетне се прекатури и се озова долу.

Лежа неподвижен достатъчно дълго, за да създаде впечатление, че е в безсъзнание, в случай че някой го гледаше. Сетне отново се размърда. Този път започна да се изнизва надолу по стълбите с краката напред.

По платното на север по моста Голдън Гейт се минаваше безплатно, но в южната посока трябваше да спреш и да платиш такса.

Рурк се насочи към една от касите. Това даде възможност на Нол да се увери, че другите две коли са още зад тях. Видя и исузуто, и мерцедеса. Рурк плати и пришпори мустанга право надолу по Парк Президио Драйв. По него можеше да се кара бързо. Отстрани имаше бетонни стени и предпазни парапети. Нямаше никакво отклонение в продължение на два-три километра.

Нол погледна назад. Не искаше да изпуска от очи двете коли. Особено исузуто, където бяха парите.

Рурк прекоси първата пресечка — Калифорния стрийт — на зелено, без да намали.

Исузуто беше на стотина метра зад тях. Ала Нол не видя мерцедеса.

— Няма ги — каза той.

— Кой?

— Хейс и Кейтлин.

— Нали тази сутрин не искаше да идват, а сега не ги виждаш и се разстрои.

— Опитвам се да контролирам нещата.

— Не се престаравай. Трябва да се успокоиш, ако искаш да играеш с победителите.

На пресечката със Сакраменто стрийт Рурк мина на червено. Исузуто изостана след няколко коли.

Мерцедесът го нямаше. Какво ли е станало?

Нол се съвзе, защо да се притеснява за Хейс и Кейтлин? Та те го тормозиха цели седем месеца. Ако му се разкараха от главата сега, все едно щеше да се отърве от болест.

Следващата пресечка беше булевард Гиъри. Рурк зави надясно и се отправи на запад, към океана. Нол пак хвърли поглед назад.

Исузуто с парите зави на жълто.

— Е? — попита Рурк.

— Нищо — отговори Нол.

— Вдясно — рече Кейтлин, когато стигнаха до южния край на моста. — Касата вдясно.

В южната посока имаше три платна.

— Другият път е по-кратък — възрази Хейс.

— Касата вдясно — повтори Кейтлин и Хейс влезе в дясното платно.

Пред тях имаше пет коли. След половин минута спряха пред касата. Служителят им връщаше рестото, когато Кейтлин пак се обади.

— Свий надясно.

— Какво?

— Искам да свиеш надясно. Ще минем по Линкълн, по-бързо е.

— Отиваме направо към…

— Ще завиеш ли вдясно, по дяволите!

Веднага след касата беше отбивката за обслужващата база. Шосето минаваше през двора със съоръженията за поддръжка на магистралата и после се изкачваше нагоре по възвишенията и скалите над океана. Хейс познаваше този път. Той се свързваше с Линкълн Драйв, който накрая извеждаше на булевард Гиъри. Но не беше най-краткият до мястото, за което бяха тръгнали.

Хейс пое по лъкатушещото шосе. Наоколо беше тъмно и пусто. Нямаше къщи. От двете страни на пътя растяха дървета.

Кейтлин изглеждаше замислена, почти невъзмутима.

— Тук каза тя, когато се появи табелката за плажа.

— Стига де — рече Хейс.

Тя посегна към волана и го изви рязко надясно. Хейс натисна спирачките и сграбчи кормилото, но колата вече беше завила към плажа.

— Искам да отида на плажа — каза Кейтлин.

Пътят дотам беше кратък. Хейс спря мерцедеса срещу оградата на паркинга. Отвъд бяха пясъкът и водата.

Кейтлин слезе от колата и тръгна към океана, без да пророни дума.

Стигна до средата на пясъчната ивица и спря.

Хейс се зачуди дали не се е изплашила. Може би мислеше какво ще се случи пред „Клиф Хаус“. Или бе променила решението си.

Размислила е за всичко и иска да стане нормална като другите хора. Вероятно е достигнала границата.

Хейс излезе от колата и отиде при нея. Тя се бе загърнала е мантото от чортова кожа, пъхнала ръце в джобовете. Изглеждаше дребна и студена. Вдясно от нея светлините на моста се извиваха грациозно над водата.

Хейс реши да я прегърне. Само двамата, мостът и нощта. Искаше да й каже, че всичко е наред и че ще започнат отначало.

Тя го чу, че се приближава към нея. Вече беше на няколко крачки. Кейтлин се обърна към него.

В ръката си държеше пистолет 45-ти калибър и вече натискаше спусъка.

Хейс се свлече на земята. Пистолетът изтрещя и от дулото му изскочи пламък.

Хейс лежеше по гръб на пясъка и се гърчеше. Стомахът му изгаряше. Господи, как го болеше дясното бедро! Не можеше да движи крака си.

Кейтлин се приближаваше. Застана над него и допря пистолета до челото му.

Хейс не беше в състояние да каже нищо.

— На добър час — рече Кейтлин.

Джералд се опита да остави малко разстояние между себе си и Рурк, докато следваше мустанга нагоре по булевард Гиъри. Изостана лека-полека.

На 29-то авеню Рурк успя да мине на светофара, но не и Джералд. Мустангът продължи напред и се скри от погледа му, когато пред Джералд светна зелено.

Това намали малко напрежението. Джералд хвана „зелената вълна“. Намали, когато стигна до 37-мо авеню. Уелкъм му бе казал да спре на паркинга пред супермаркета на северозападния ъгъл на кръстовището и да търси син форд „Темпо“ и красива блондинка.

Джералд я съзря. Вкара исузуто в паркинга и спря до форда.

Тя стоеше до колата. Красива ли? Нищо подобно. Лисица.

Джералд слезе от исузуто.

— Грейс — каза той. — Аз съм Джералд.

— Така и предположих — отговори тя.

Грейс държеше в ръка същия куфар като първите два — имитация на Вутон. Джералд извади куфара с парите от исузуто.

— Едно малко усложнение — рече той и й показа бялата лепенка.

Помъчи се да я махне, но хартията започна да се къса.

Тогава се опита тя. Пръстите й бяха малки и сръчни. Отлепи лепенката и я залепи на дръжката на третия куфар.

— Ти вземи този — каза Джералд и й подаде куфара с парите. — И ключа.

Тя го отвори и възкликна:

— Свещени пари!