— Не съм — обади се Уелкъм.

— Казва, че не им е приятел. Но ги охранява.

— Къде е Хармън?

— Хармън не може да говори в момента.

Мистър Рурк искаше да знае дали се намират в къщата. Джералд отговори, че са навън.

— Взехте ли онова, което исках? — попита Рурк.

— Не, сър, не сме.

— Върнете се и го вземете.

— Честно казано, много ми е неприятно, но мисля, че това няма да стане.

Рурк заповяда на Джералд да го чака и затвори.

— Иска да го чакам — каза Джералд.

— Там, до колата ти, не идвай по-наблизо.

— Добре.

— Каза ли ти да опиташ пак?

— Да. Някои хора нямат представа за какво става дума. Плащат ти, искат да им свършиш работата и не търпят никакви възражения. Или ще го направиш, или живота. Разбираш ли какво имам предвид?

— И още как — отговори Уелкъм. — Ако мислиш, че това е неприятно, опитай в армията на Съединените щати.

Хейс и Кейтлин излязоха предпазливо от спалнята, качиха се по стълбите и излязоха навън. Взеха автомата узи и пистолета и се почувстваха малко по-смели.

Минаха през разбитата врата и намериха Уелкъм. На задънената уличка грамадната канара се навеждаше над някакъв мускулест мъжага и го разтърсваше за яката на ризата. Онзи беше проснат на настилката като труп.

— Какво става тук? — попита Хейс.

— Нищо — отговори Уелкъм. — Всичко свърши.

— Нима? — зачуди се Кейтлин. — Ей така?

— Те размислиха.

— Аха — рече Хейс.

Той се опитваше да свикне с мисълта, че всичко е свършило, че може да премине от ужаса към безопасността, от сигурната смърт към облекчението ей така, само с едно изщракване на пръстите.

Така е. Като имаш нюх към таланта и подбираш най-подходящите хора за екипа си. Всичко е възможно.

Бяха свободни. Какво можеше да направи Рурк — да наеме други главорези ли? Нека да опита. Този път наистина всичко свърши.

Край.

В този миг красивият стар форд мустанг на Рурк изрева на върха на хълма. Докато Евън сменяше скоростите, двигателят издаде гърлено боботене, ръмжене, звук на истинска спортна кола, който липсва на съвременните автомобили.

Рурк намали, когато стигна до Джералд и проснатия на земята Хармън, но не спря. Завъртя волана рязко надясно и засили колата нагоре по алеята.

Нол отиде до Санта Крус с микробуса. Мери и Рой го следваха с шевролета.

Той непрекъснато поглеждаше в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че те са зад него и не ги е изпуснал от очи случайно или поради някаква друга причина. Преди Санта Крус видя табела за бунгала под наем. Нае едно за седмица, напълно обзаведено, с две спални, кабелна телевизия, близо до плажа. Всичко за четиридесет и пет долара. Искаше да направи нещо хубаво за Мери и Рой.

Беше в стаята и докато се бръснеше, гледаше обедните новини от Сан Франциско. След няколко минути щеше да се отправи към крайбрежието. Мери вадеше дрехите от куфарите и ги нареждаше в гардероба. Мълчеше. Откакто й се бе обадил по телефона да тръгва, тя беше проронила около двадесетина думи. Нол можеше да ги преброи.

По четвърти канал започнаха да дават реклами и той превключи на седми. Не следеше редовно новините, но предполагаше, че вече ще съобщят нещо по телевизията или по радиото. Особено от Сан Франциско — там обичаха необикновените и сензационни вести. Трима бандити убийци откраднали скъпоценни камъни от една селска ферма в Марин, гол мъж се хвърлил през прозореца, за да спаси живота си — история точно за новинарите.

Нол завъртя копчето на радиото. Нито дума.

Мери затвори чекмеджето с повече сила, отколкото беше необходимо и каза:

— Между другото, синът ни е на пет години. През есента трябва да тръгне на предучилищна детска градина. Или си забравил?

— Знам на колко години е — отговори Нол. — Ще пообиколим, ще намерим някой хубав град извън този щат, където имат добра образователна система. Ще си купим малка къща и ще го запишем.

— Малка къща, а?

— Добре де, голяма, щом искаш.

Нол си облече чиста риза. Погледна косата си. Отиваше да върши работа и трябваше да изглежда добре.

Рой разбра, че баща му ще излиза и грабна маратонките си, но Нол му каза, че този път няма да го вземе със себе си.

— Значи голяма къща — каза Мери. — Каквато си поискаме. Ей така. Без да мислим за парите.

— Точно така — отговори Нол. — Вече няма да мислим за пари.

Рурк натисна рязко спирачката, щом стигна до върха на хълма и излезе от колата си. Изглеждаше адски зле — навсякъде имаше шевове и превързани окървавени рани. Кейтлин насочи автомата към него и каза:

— Не се приближавай до мен.

Говореше сериозно. Беше изплашена. Хейс също беше нервен и дори не се опитваше да го скрие.

Уелкъм беше изумен. Как е възможно някакъв мършав дребен мухльо с вързана на опашка коса да им въздейства по такъв начин?

— Пак си помисли — отговори Рурк.

Той беше най-спокоен от тримата. Всъщност ситуацията му се виждаше дори забавна. А пък насреща му бяха насочили автомат.

— Можехте да ме убиете у дома, в четири часа сутринта, и да се измъкнете безнаказано. Но пред собствената си къща, при това посред бял ден — едва ли.

Той пристъпи няколко крачки към Хейс и Кейтлин, като разпери ръце, за да им покаже, че не е въоръжен.

— Не му позволявай да се добере до нас, Мърл — рече Кейтлин.

— Оставете ме на мира — отговори Уелкъм.

— Кой е този? — попита Рурк.

— Това е Мърл. Много е зъл. Той се справи с двамата ти главорези, ще се погрижи и за теб.

— Ти ли го направи? — обърна се Рурк към Уелкъм.

Сетне погледна към алеята за коли. Сега Хармън седеше на бордюра и държеше главата си.

— Съвсем сам? Сигурно си обучен.

— Може и така да се каже.

— Изпратил си тези грубияни да ни убият — рече Кейтлин, — но Мърл им видя сметката.

— Те нямаше да ви убият — каза Рурк. — Само искаха да вземат скъпоценните камъни.

— Те не са у нас — отговори Кейтлин. — Никога не са били у нас, не сме ги взимали, дори не сме ги виждали.

— Нали вие измислихте онзи малък номер? — попита Рурк.

— Можем да се разберем — намеси се Хейс. — Да платим за щетите в къщата ти…

— Не става дума за къщата.

— … Кажи колко струват камъните и ще ти ги платим.

— Съмнявам се дали имаш толкова пари.

— Кажи някаква цифра. Каквато и да е. Ще ти напиша чек.

— Не ти ща чека — отговори Рурк. — Искам си камъните.

Рурк поглеждаше ту Уелкъм, ту Хейс, сякаш искаше да намекне, че говори прекалено много пред непознат човек.

Хейс отгатна мислите му и предложи:

— Евън, може би трябва да обсъдим този въпрос на четири очи. Кога нещата между нас са били толкова зле, че не сме успявали да се споразумеем?

— Добре — съгласи се Рурк след една-две секунди.

— Долу при басейна. Както едно време, а? Да се разберем.

— Така може би ще е по-добре.

— Да. Също както преди. Ще решим въпроса.

Джералд гледаше как морският пехотинец с дружелюбното име Уелкъм се приближава към него. Той седеше на бордюра до Хармън, който бе започнал да се съвзема. Но бавно. Главата му още беше размътена.

Джералд стана и направи няколко крачки към Уелкъм. Зачуди се какво да направи, ако Уелкъм започне да му се кара и му каже да се маха. Дали щеше пак да се нахвърли отгоре му? Джералд вече знаеше много добре на какво е способен Уелкъм. Но пък военният не го бе виждал в действие.

Нямаше да му позволи да го събори на земята. Щеше да му даде да разбере.

Сетне, точно когато Джералд реши да бъде неотстъпчив, той отново погледна Уелкъм и промени решението си. Морският пехотинец пресичаше алеята за колите. Нямаше кръвожаден вид. Но имаше нещо в него — очите му. Дори и когато лицето му беше непроницаемо, очите му оставаха сурови и непреклонни. Изведнъж Джералд осъзна, че Уелкъм е правил неща, за които той дори не е сънувал.