Караваната на Бугър се намираше на прашния паркинг зад щанда със зеленчуци. Той седеше вътре. Седалката му беше дръпната назад, а ботушите — вдигнати на таблото. Прозорците бяха затворени. На покрива жужеше климатична инсталация.

Хармън спря до него. На караваната имаше рисунка, изобразяваща залезслънце над високо скалисто плато и индианец с наведена глава и увиснало копие, яхнал уморено пони.

Джералд излезе от колата и почука на стъклото на караваната. Бугър се обърна, отвори прозореца и му подаде три хартиени пликчета.

— Ето ти царевицата, доматите и марулите — рече той.

Джералд отвори кесиите една по една. Царевица. Домати. Парите.

— Искаш ли да ги преброя в колата? — попита Джералд. — Или предпочиташ да гледаш, докато го правя?

— Искам да се прибера вкъщи, по дяволите.

Бугър беше облечен с китайско кимоно и червен найлонов дъждобран. Държеше кутия бира в ръка. Отдалече можеше да мине за заводски работник или пътен строител.

— Веднага щом преброя парите — отговори Джералд.

Хармън вече беше излязъл от колата и Джералд му подаде двете книжни кесии.

— О, я стига. Не ти вярвам.

— В колата или искаш да гледаш?

— Отивам си.

— Представи си, че си тръгнеш, а парите се окажат по-малко. Никак няма да е добре за теб.

— Не спори с него — обърна се Хармън към Бугър. — Вече би трябвало да го познаваш добре. Само те дразни.

— Може да ги преброя и тук — каза Джералд и Бугър отключи вратата на караваната.

— Има сок от череши — каза Хармън. — Искаш ли?

— Звучи добре — отговори Джералд и се качи в караваната.

На пода имаше дълга синя черга, малък вграден хладилник, видео и телевизор. На прозорците — щори. Джералд ги дръпна.

Леглото избълбука под тежестта му. Дюшек с вода. Джералд пусна хартиената торбичка в краката си и започна да вади парите. Свърши с броенето на първата пачка и я сложи до себе си на леглото.

— Добре — каза накрая Джералд. — Всичко е тук.

— Винаги е така. Няма ли да го разбереш?

— Всеки греши — отговори Джералд.

Излезе от караваната. Хармън му подаде пластмасова чаша със сок от череши. Джералд го изпи.

— Задник — рече Бугър и включи двигателя.

— Не го дразни — каза Хармън. — Той е опасен.

— Съмнявам се. Само един въздухар — отговори Бугър.

Джералд вдигна глава и каза:

— Има само един начин да разберем това.

Бугър се позамисли върху думите му за няколко секунди. Сетне затвори прозореца. Караваната вдигна прах, когато потегли.

На връщане шофираше Хармън. Джералд отвори коженото си куфарче и започна да нарежда вътре пачките от книжната кесия. Бяха точно колкото да го напълни.

Защо ли някакъв си боклук дава на Рурк всички тези пари, при това в брой? Хармън вечно се чудеше за това на глас. Но Джералд мислеше, че се досеща. Предполагаше и какво се купува с тези пари. Само че не виждаше смисъл да разсъждава. Рурк му даваше по осемстотин долара на седмица. Джералд живееше със семейството си и разходите му бяха минимални. Трупаше пари.

— Видя ли го само? — попита Хармън. — Погледна го мръсно, и той изчезна. Ти имаш бъдеще в този бизнес.

— Надявам се да не е така — отговори Джералд.

— Имаш ли други идеи?

— Искам да отворя полинезийски ресторант. Тук няма такива. В Сан Франциско има италиански, мексикански, тайландски, кубински и около петдесет вида китайски ресторанти. Но не и полинезийски. Това е нещо различно. Откъсваш се от конкуренцията, създаваш си свой бизнес. Така пише в книгите.

— И какво? Ще ставаш и ще лягаш там, ще ходиш на едно и също място всеки ден? Ще се ожениш, ще ти се народят хлапета, които ще ти се мотаят в краката? Господи, каква досада! Наистина ли мислиш, че това ще стане?

— Ако ми провърви — отговори Джералд.

Мери не ги видя. Тя стоеше до вратата за персонала. Нол беше паркирал на около петнадесет метра от нея, но тя търсеше микробуса.

— Мамо — извика Рой.

Мери се приближи до шевролета. Нол й отвори вратата и тя се качи.

— Знам, че е разточителство.

— Нуждаем се от толкова много други неща. Сметките за следващия месец.

— Хей — рече нежно Нол и сложи пачката в ръката й.

Дори след покупката на колата оставаха още деветнадесет хиляди долара.

За секунда Нол не беше сигурен какво ще направи Мери с парите. Помисли си, че ще ги хвърли в лицето му. Или ще отиде до кофата за боклук и ще ги пусне там. Но накрая тя ги пъхна в чантата си и я притисна до гърдите си.

— Попаднал съм на истинска златна мина — рече Нол.

— Знам.

— Винаги съм искал да карам истинска кола, а не онзи микробус.

— И аз искам нещо.

— Така ли? Ами да отидем да го купим. Веднага.

Мери отвори чантата си и извади сгъната диплянка със снимки на недвижими имоти. Имаше ги на входа на всеки супермаркет и универсален магазин. Списък на къщи за продан.

Нол не знаеше, че е взела една от тези брошурки.

Тя я разгърна точно на страницата, която бе избрала.

— Намира се чак от другата страна на Су-сити. Има доста път дотам — каза Мери.

— Облегни се назад и се отпусни — рече Нол.

Шевролетът избуча от паркинга.

— Колата е съзтезателна — обади се Рой от задната седалка.

Излязоха на магистралата след около тридесет минути. Мери започна да чете указанията от диплянката. В продължение на два-три километра минаваха покрай разни отбивки от пътя, странични шосета и ниви, из които бяха разпръснати къщи.

Беше юли. Нол включи климатичната инсталация. В Сан Франциско сигурно трябва да си облечеш пуловер. Но тук — на няколко километра от океана и мъглата — лятото си е лято. Тревата беше пожълтяла. Кравите и конете се печаха на слънцето.

Мери му каза да завие пак надясно и после спряха пред тухлените порти на Еджуд Манор. Отпред висеше табела, на която пишеше, че в къщата има четири спални и първоначалната цена е 189 500 долара.

Нол хвърли един поглед наоколо и пресметна, че на близо шейсет хиляди квадратни метра са разположени стотина ферми. Някои от къщите бяха довършени, а другаде имаше само бетонни плочи в земята.

— Хайде — каза Мери. — Нали искаше да караш? Карай!

Нол пое бавно по асфалтираните улици. Навсякъде бяха разпръснати купчини дървен материал, кашони с керемиди, чимове, млади дървета, изтръгнати с корените и конопени платна — сякаш някой строеше предградия в средата на пасбището.

Нол се замисли за миг и установи, че това наистина е така.

Проблемът беше, че всеки искаше да участва в надпреварата. Хората смятаха, че са спечелили от лотарията, ако живеят на един час път от първото улично задръстване на магистралата. За тях това означаваше, че се радват на хубав живот.

— И през ум не ми е минавало да купуваме къща, Съни — каза Мери. — Но ти започна да печелиш добре… Затова се замислих. Искам да имаме собствен дом. Без хазяи, а? Толкова много го искам, че вече не ме интересува откъде идват парите.

Почвата в браздите, които оставяха булдозерите, беше почти черна. Небето беше синьо. В далечината се виждаха очертанията на засяти с пшеница възвишения. През есента, след един обилен дъжд, те щяха да станат зелени като сукното на маса за билярд. Нол се зачуди кога ли някой ще реши да построи и там къщи.

— Днес си мислих за Оклахома — рече той. Опитвах се да се сетя защо се махнахме оттам.

— Не си ли спомняш? Искахме да ни върви като по мед и масло. Мислехме, че мостът „Голдън6 Гейт“ е от чисто злато. Щяхме да откъртим парче и да живеем от него до края на живота си.

— Да, точно така — отговори Нол. — Понякога забравям.

Асфалтът свърши. Намираха се пред една пуста нива с ограда. Портата в другия край беше отворена. Нол видя, че, земята е разпределена на парцели. Още няколко места бяха маркирани с найлонови ленти. Имаше и една по-дълга улица.

— Е, какво ще кажеш? — попита Мери.