Намерих всичко, което можех да пожелая: хляб, студено месо, вино. Грабнах това, което ми попадна под ръката, и бързо се изкачих обратно.

Бях на две крачки от смъртта, обаче се храних с апетит. Кучето тичаше подир залъците, които му хвърлях. Бяхме вече свързани и не се чувствах сам. Когато се нахранихме, то легна в краката ми и остана до мен. Гледаше ме с такива добри очи, че го целунах.

Минавайки през кабината на капитана, бях видял върху една маса няколко пистолета. Отидох да ги потърся — ако видех кораб, щяха да ми послужат, за да привлека вниманието му.

Денят изтече, без да се появи платно. Морето беше вече само леко развълнувано и вятърът почти не се чувстваше. „Ориноко“ се държеше добре и цепнатината трябва да се беше запушила. Затова посрещнах без много страх настъпването на нощта. Струваше ми се, че не бяхме много далеч от брега, и се надявах да забележа в тъмнината някой фар. Тогава оставаше само да насоча към него кораба и щях да бъда спасен.

Настана нощ. Надеждата ми не се осъществи. Постепенно високо на небето се запалиха звездите, фар не забелязах. Заедно с пистолетите бях взел от кабината на капитана куп дрехи. От тях си направих топла постеля, настаних се отгоре й и реших да не затварям очи цялата нощ, за да наблюдавам хоризонта.

Останах дълго време така, с поглед, загубен в тъмнината, която напразно се мъчех да пробия. Легнал до мен, Тюрк заспа. Вятърът утихна, корабът се поклащаше равномерно, но в това нямаше нищо обезпокоително. Към десет или единадесет часа луната изгря и откри наоколо ми спокойно море, което се плискаше леко, отразявайки светлината като огледало. Несъзнателно спокойствието ме обгърна. Хъркането на кучето ме унесе и въпреки усилията ми да стоя буден, заспах.

Но това спокойствие не беше край на лошото време. На разсъмване ме събуди хладината на вятъра. Облаците се спуснаха, а морето започваше да се бунтува.

Вятърът бързо се усили. Отидох да видя компаса. Показваше, че е от северозапад. Нагласих кормилото на попътен вятър, защото като не знаех къде съм, струваше ми се, че това е добра посока, за да стигна брега на Нормандия или Бретан.

За по-малко от един час морето стана така бурно, както беше предния ден, и започна да залива борда на „Ориноко“, който мъчно се повдигаше срещу вълните, или по-скоро съвсем не се повдигаше, така че те метяха палубата от единия край до другия.

Под силния вятър, вече видимо разклатена, предната мачта скърцаше със странни звуци. Мачтовите и корабните въжета бяха разхлабени и при всяка нова вълна се плашех, че ще ги видя да падат… Тогава щеше да бъде страшно и „Ориноко“ щеше да потъне.

Не изпусках мачтата от очи, когато ми се стори, че забелязах пред себе си някаква тъмна ивица, която продължаваше надалеч. Спуснах се към въжето въпреки опасността. Беше суша!!!

Изтичах на кормилото и поставих ръчката право на тази линия. Нозете ми трепереха, а от голямата радост очите ми се изпълниха със сълзи. Спасен! Бях ли спасен?

Твърде скоро линията се очерта съвсем ясно. Щеше ли да стигне „Ориноко“ до нея? Щеше ли да издържи мачтата?

Прекарах цял час в мъчително безпокойство, защото силата на вятъра непрекъснато нарастваше и мачтата се тресеше със скърцания, които свиваха сърцето ми. Сгушен до мен, Тюрк не ме изпускаше из очи. Като че ли търсеше да прочете нещо в погледа ми. Брегът, към който отиваше корабът, беше нисък. На известно разстояние от морето той се издигаше в мек наклон и ставаше хълмист. Не виждах нито селища, нито пристанище.

Надеждата ми, вие го разбирате добре, съвсем не беше да вляза с „Ориноко“ в някое пристанище, дори ако пред мен се намереше такова. Това беше задача свръх моите сили и дори мисля, че би била свръхсилите на истински моряци с кораб в подобно състояние. Аз исках само да заседна и да се спася с плуване.

Но щеше ли да ми се удаде да стигна брега? Дали той не беше защитен от подводни скали, които не допускат приближаването на кораб?

В това ужасно съмнение разглобих сала, който бях стъкмил вечерта, на съставните му части и ги поставих около мен, така че да намеря поне една под ръка, ако корабът потънеше. После се съблякох, като оставих панталоните си, и зачаках.

Брегът се виждаше ясно с всичките му подробности и аз много добре съзирах как в него вълните са разбиват и образуват дълга пенеста верига. Имаше отлив.

Още четвърт час, още десет минути, още пет и съдбата ми щеше да се реши. О, майко! О, Диелет!

В мига, когато се почувствах развълнуван от тази мисъл, корабът се повдигна неудържимо, чух силно пращене, ръчката се изтръгна от кормилото, камбаната иззвънтя няколко пъти, мачтата залитна, падна напред, а аз бях захвърлен по корем върху палубата. „Ориноко“ беше заседнал.

Надигнах се, но втори тласък ме повали отново. Целият кораб скърцаше. С ужасен удар той рязко се спря и легна настрани.

Поисках да се повдигна и да се уловя за нещо, но не успях, защото една вълна се разби в бедния кораб, който беше препречил пътя й, и аз се почувствах повален във водовъртеж.

Когато успях да се измъкна от него, бях вече на петнадесет или двадесет метра от „Ориноко“. На няколко крачки зад мен плуваше кучето и отчаяно ме гледаше. Извиках, за да го насърча.

До брега нямаше повече от двеста метра. При обикновено време това разстояние не би ме затруднило, но при планините вода, които се изливаха върху брега, беше страшно.

Без да губя смелост, аз плувах леко, стремейки се преди всичко да оставам над вълните. Но в този въртоп от пяна това беше почти невъзможно и аз едва успявах да си поема дъх между две вълни.

На плажа нямаше никой и съвсем очевидно не можех да се надявам на помощ. За щастие вятърът и морето ме тласкаха към брега. При оттеглянето на една вълна усетих, под краката си дъно. Мигът беше решителен. Вълната, която последва, ме тласна към брега така, както би направила с куп водорасли. Опитах се да забия пръстите си в пясъка, но буйното й оттегляне ме повлече със себе си. Втората вълна ме изхвърли повторно на пясъка и оттеглянето й отново ме повлече, без да успея да се вкопча.

Разбрах, че ако тази борба продължи, скоро щях да се удавя. Отново се отдалечих от брега. Можех да се спася само по един начин, за който някога ми бе разказвал баща ми. В покоя между две вълни хванах ножа си и го отворих. Тогава заплувах към сушата и когато вълната ме изхвърли на плажа, забих ножа си в пясъка. Отдръпването на вълната ме повлече със себе си, но аз имах опорна точка и можех да се противопоставя. Когато тя се оттегли, станах и изтичах напред. Следващата заля само нозете ми. Направих още няколко крачки и паднах на пясъка.

Бях спасен, но силите ми бяха така изчерпани, че загубих съзнание.

Моят приятел Тюрк ме накара да дойда на себе си, ближейки лицето ми. Очите му блестяха и имаше вид, като че ли ми казваше: „Бъди доволен, отървахме се“. Седнах и забелязах митничаря и селяните, които идеха по брега.

„Ориноко“ бе изхвърлен на изток от нос Леви и на четири или пет мили от Шербург.

Селяните, които бяха дошли да ми помогнат, ме заведоха във Ферманвил, най-близкото село, и ме настаниха при свещеника.

Бях така жестоко разтърсен от вълненията и умората, че спах непробудно повече от двадесет часа. Мисля, че Тюрк и аз бихме спали и сто години, както спящата красавица, ако комисарят от мореплаването и агентите от осигурителното дружество не бяха дошли да ни обезпокоят. Трябваше да се явя пред тях и да им разкажа всичко, което се беше случило след заминаването от Хавър до деня, в който „Ориноко“ беше заседнал. Наложи се също да разкажа как и защо съм бил в сандъка. Реших се не без известен страх. Трябваше да призная истината, колкото и невероятна да беше тя, и каквито и последици да имаше.

Последва това, че се наложи да отида в Хавър, при собственика на „Ориноко“. Три дни по-късно ме качиха на кораба „Колибри“ в Шербург и същата вечер пристигнах в Хавър.

Там моята история беше вече известна, вестниците я бяха описали, а аз бях нещо като герой или поне предмет на любопитство. Когато се появих горе на стълбата на „Колибри“, на кея имаше тълпа хора, които сочеха с пръст Тюрк и мен, викайки: „Ето ги, ето ги!“.