Но какви ли изненади не ни носи животът! Ако Пато беше останал с мен завинаги, навярно аз не бих се хвърлил в приключенията, чиито разказ започнах. Ала дойде сезонът, в който неговият господар имаше навик да се установява на село. Той го отведе със себе си и аз останах сам, единствено с чичо.

Тъжни бяха тези дни! Често прекарвах дълги часове без занимание, сам в тази мрачна кантора, обзет от мисли за мамината къща. Много исках да пиша на бедната си майка, но едно писмо от Дол до Порт Дийо струваше шест су, а като знаех, че тя печели само десет су на ден, не се решавах да изпращам всичките писма, които й пишех. Бяхме принудени да се поздравяваме чрез един търговец на риба, който идваше в пазарен ден. Добавката от храна, която бях намерил при Пато, ме беше направила доста безразличен в последно време към недостатъчността на редовната ми дажба. Но когато останах само с нея, започна да ми се струва, че в някои дни тя е по-малка и от обикновеното. Докато хлябът на чичо ми беше винаги под ключ, моят стоеше в един долап, който не се затваряше, но тъй като вкъщи не влизаше никой, това ми изглеждаше без значение. След неколкократно наблюдение трябваше да си призная, че не съм се лъгал. В същия миг, когато чичо ми се канеше да отреже от моя хляб, аз отворих вратата, зад която бях застанал.

Негодуванието ми даде смелост, за каквато не се мислех способен:

— Но, чичо, това е моят хляб! — извиках аз.

— Да не мислиш, че е за мен — отвърна спокойно той, — за бялата котка е! Има си малки, а ти не би желал да я оставим да умре от глад, нали? Човек трябва да бъде добър с животните, не забравяй никога това!

Не чувствах каквато и да било привързаност към чичо си, а от този ден започнах да го презирам.

На село съдебните пристави са довереници или свидетели на всякакви низости. Като прибавяше към тази професия банкерството, или по-скоро (ако не пестим истината) лихварството, сбирката от нещастници и крадци, която минаваше през кантората на чичо ми, ставаше съвсем пълна.

Бедни жени, които плачеха и го умоляваха, мъже, които съм виждал да се влачат на колене, искайки отсрочка, за да платят: месец, осем дни, няколко часа — би било твърде дълго да се разкаже всичко. Но ако можех да почувствам колко безмилостна жестокост имаше в него, за щастие поради възрастта си, аз бях още съвсем неспособен да разбера колко ловкост и хитрина (за да не употребя друга дума) влагаше той в тия дела. Първия път, когато забелязах това, защото ставаше въпрос за нещо, което бодеше в очите, платих твърде скъпо, както ще се уверите сами.

Чичо ми беше купил едно старо господарско имение, което преправяше, основно с цел да го направи доходно, и всяка събота у нас имаше работници и предприемачи, които идваха, за да им се плати.

Една събота видях да идва каменоделецът. Той се изненада, че ме намира сам, защото чичо ми (тъй ми каза той) му бил определил среща, за да му уреди сметката. Седна да го чака.

Минаха час, два, четири, но чичо не идваше. И каменоделецът не си тръгваше. Най-после в осем часа вечерта чичо си дойде.

— Я виж — каза той, — та това сте вие, майстор Рафарен. Е, добре, драги, какво искате?

— Бяхте обещали да ми уредите сметката.

— Това е истина, но за голямо съжаление нямам пари.

— Утре аз имам да плащам, освен това трябва да изплатя и един запис от хиляда франка на вашия събрат, който ме преследва. Вече шест месеца ми обещавате. Днес разчитам на думата ви.

— Дума! Каква дума? — прекъсна го чичо. — Казах ли ви давам ви честна дума, че ще ви платя в събота? Елате в събота, ще ви платя. Както виждате, майстор Рафарен, има дума и дума, това не бива да се забравя.

— Не знаех, извинете, прост човек съм. Но когато аз кажа „ще платя в събота“ — плащам.

— Ами ако не можете?

— Когато съм обещал, аз мога.

И тогава Рафарен започна да обяснява положението си: бил поел някои задължения; съдебният пристав щял да дойде да наложи запор в понеделник; жена му била на умиране и това щяло да я убие.

На всичко чичо ми се ограничи да отговори:

— Нямам пари, драги, нямам пари.

Почувствах, че с опасност да стана неприятен на чичо си трябва да услужа на бедния каменоделец. И когато той за десети път повтаряше:

— Ако имах пари, щях да ви дам!

С ясен глас аз произнесох:

— Днес получих пари.

Едва доизрекъл последната дума, усетих такъв силен удар по краката под масата, че се разлюлях върху стола си и паднах напред с носа върху масата.

— Какво ти е, мой малък Ромен? — попита чичо ми, ставайки.

После се приближи към мен и като ощипа ръката ми до кръв, каза, обръщайки се към Рафарен.

— Несръчен е този малък глупчо, нали?

Майсторът, който не беше видял ритника и не беше усетил щипането, гледаше учудено. Но мислейки, че чичо ми търси някаква хитрост, за да измести разговора, той се върна на въпроса, който го измъчваше.

— И тъй като имате пари?

Отчаянието ми беше безкрайно.

— Ето ги — казах аз, като извадих от чекмеджето банкнотите.

И двамата едновременно протегнаха ръка, но чичо ми беше по-бърз и улови връзката.

— Чуйте, Рафарен, искам да направя за вас всичко, което ми е възможно! Ето три хиляди франка, които трябваше да получите едва утре. Щях да ги употребя веднага за погасяването на един свещен дълг. При все това ще ви ги дам. Ето, подпишете ми сметката и те са ваши.

Мислех, че Рафарен ще се хвърли на врата на чичо ми, който решително не беше толкова лош, колкото можеше да се помисли. Но не се случи нищо подобно.

— Моята сметка — извика той — е за повече от четири хиляди франка. Нали вие сам я намалихте до тази цифра, като ме окастрихте по всички възможни начини? Ах, господин Калбри!

— Не искате ли тези три хиляди франка? Моите благодарности. Това, което правех, беше, за да ви услужа.

Рафарен отново започна с обясненията и с увещанията си, но в края на краищата, виждайки безчувствието на чичо ми, взе сметката, и подписвайки я, каза с глух глас:

— Банкнотите!

— Ето — отговори чичо.

Тогава той стана и докато слагаше шапката на главата си, каза:

— Господин Калбри, предпочитам бедност като моята пред богатство като вашето.

Чичо ми пребледня и видях устните му да потрепват, но бързо се овладя и отговори почти весело:

— Въпрос на вкус!

После все така усмихнат той изпрати Рафарен до вратата, точно както би направил с някой приятел.

Едва беше затворил зад гърба на майстора, аз получих такава ужасна плесница, че полетях от стола и паднах на земята.

— Сега сме двамата — рече той. — Уверен съм, че ти отвори дума за тези пари, съзнавайки добре какво правиш, проклети безделнико.

Ударът ми причини ужасна болка, но не ме замая. Мислех само как да си отмъстя.

— Вярно е — казах аз.

Той поиска да се нахвърли върху ми, но аз бях предвидил това нападение, мушнах се под масата и като минах отдолу, тя остана между двама ни.

Виждайки, че му се изплъзвам, той съвсем побесня и като докопа един кодекс, захвърли го по мен с такава жестокост, че ме събори на земята.

При падането главата ми се удари в някакъв ръб, почувствах нещо като общо вцепеняване и не можах да се повдигна веднага.

Бях принуден да се подпирам на стената. От мен течеше кръв, но чичо ми ме гледаше, без да се опита да ми помогне.

— Върви се измий, негоднико — каза той, — и ако се опиташ да повториш всичко това, ще те убия!

— Искам да си отида.

— Къде?

— При мама.

— Наистина ли? Добре, но ти няма да си отидеш, защото ми принадлежиш за пет години и защото искам да те задържа. Искал да отиде при мама, мама, мама, ама че глупак!

От дълго време ме измъчваше една мисъл, която ме спохождаше всеки път, когато бях гладен или когато чичо се отнасяше много сурово с мен, ще рече всеки ден: да избягам от Дол, да отида в Хавър и да се кача на някой кораб. През времето, когато чичо отсъстваше, често се забавлявах като си чертаех пътя върху голямата карта на Нормандия, която висеше окачена на стълбището. По липса на истински компас бях си направил дървен и отмервах разстоянията, както ме беше учил господин дьо Биорел.