Господин дьо Биорел не обичаше много книгите.

Но имаше една, която ми пъхна в ръцете почти веднага. По тази книга беше уредил живота си, по нея беше създал скалата Гант и осъществените с труд чудеса, които се виждаха там. Тя му беше дала идеята за големия чадър, тя беше дала името на Съботан, който от почит към Робинзон не бе пожелал да нарече Петкан. Тази книга се наричаше „Робинзон Крузо“.

— От нея — каза той — ще научиш какво може да направи нравствената сила у един човек.

Не знам дали има деца, които могат да четат „Робинзон“ хладнокръвно. За себе си ще кажа само, че бях грабнат от нея.

Все пак трябва да призная, че това, което ме трогна, не бе философската й страна, върху която бе привлечено вниманието ми, а романтичната — приключенията по море, корабокрушението, пустият остров, диваците, ужасът, непознатото. Моят индийски чичо вече имаше съперник.

Съботан, който умееше толкова много неща, не знаеше да чете. Виждайки моето въодушевление, той пожела да узнае нещо за тези приключения и поиска да му ги прочета.

— Ще ти ги разкаже — каза господин дьо Биорел — и така ще бъде по-добре.

През десетгодишното си пътуване Съботан беше придобил известен опит и не приемаше всичките мои истории без възражения. Но аз имах отговор, който не позволяваше да се спори.

— Така е написано.

— Сигурен ли си, мой малки Ромен? — казваше той.

Аз вземах книгата и четях. Съботан слушаше, почесваше си носа, после с примирението на някаква сляпа вяра казваше:

— Щом е написано, съгласен съм, но все пак аз съм бил там, на африканския бряг, и никога не съм виждал лъвове да идват с плуване, за да нападат кораби. Е, както и да е!

Той беше пътувал предимно по северните морета и беше запазил от тези пътувания спомени, с които ми се отплащаше за моите разкази. Те бяха хубави почти като „Робинзон“, но понякога прекалено, за да мога да ги повярвам.

— Това написано ли е?

Тогава Съботан беше принуден да се съгласи, че не го беше чел, но го беше видял.

— Какво значение има, щом като не е написано?

Подобни разговори не бяха в състояние да ме насочат към спокоен живот на сушата. Разтревожена, майка ми се опита да въздейства на господин дьо Биорел.

— Скъпа госпожо — отговори той, — ще ви върна детето, ако намирате, че го тласкам към път, който не бихте искали да видите, че следва, но вие няма да го промените никога напълно. Той е от тези, които търсят непостижимото. Съгласен съм с вас, че това рядко води до щастие, но затова пък понякога довежда до големи дела.

Смутена от този разговор, майка ми не настоя повече в искането си и аз продължих обучението си с изучаване на речника.

— Ще видиш по-късно — ми каза господин дьо Биорел — ползата от това, което днес ти изглежда смешно. Майка ти се страхува да станеш моряк, аз също не го желая. Но ти имаш страст към пътуването и трябва да се постараем, за да можеш да задоволиш и наклонностите си, и желанието на майка ти. Бих искал да бъдеш мъж като Андре Мишо, чиито живот четеше онзи ден: като Зиболд, холандския лекар, който ни запозна с Япония: като англичанина Роберт Форчън. Бих искал да те подготвя да пътуваш в малко познати страни за благото на твоето отечество, което би обогатил с нови растения и полезни животни, за благото на науката, чиито застъпник ще бъдеш. Това е по-ценно, отколкото да станеш моряк и през целия си живот да пренасяш като предприемач на транспорти по море кафе от Рио де Жанейро в Хавър и парижки произведения от Хавър в Рио де Жанейро.

Това беше хубава мечта. За нещастие остана само мечта. Обикновено придружавах господин дьо Биорел при всичките му обиколки. Понякога обаче той се качваше сам на лодката и отиваше на остров Трюн, който отстоеше на три мили от Порт Дийо.

Един ден той замина, преди аз да съм станал, и останахме много изненадани, като не си дойде за обед.

— Вероятно е пропуснал прилива — каза Съботан. — Ще се върне довечера.

Времето беше тихо, морето спокойно. Видимо нямаше никаква опасност. При все това Съботан изглеждаше неспокоен.

Вечерта господин дьо Биорел не пристигна и той, вместо да си легне, запали голям огън от дърва върху най-високата част на острова. Исках да остана при него, но той доста рязко ме изпрати да си легна. На разсъмване станах и се приближих.

Бяла светлина прорязваше небето откъм изток.

— Няма съмнение, че нещо му се е случило — каза Съботан. — Трябва да заемем лодката на Госом и да отидем до остров Трюн.

Остров Трюн представляваше куп гранитни скали, обитавани само от морски птици. Ние го прегледахме бързо и никъде не открихме следи нито от господин дьо Биорел, нито от лодката. Скоро всички в Порт Дийо бяха разтревожени, защото въпреки странностите му те обичаха господин Неделя.

— Може да се е обърнал — казваха някои.

— Щеше да се намери лодката — отвръщаха други.

— Ами теченията?

Съботан не говореше, но през целия ден не напусна брега.

Когато настана отливът, той гледаше течението и обходи една след друга всички скали. Нито един път не произнесе името на господин дьо Биорел. Само като срещнеше някой рибар, питаше с тъжен глас:

— Нещо ново?

И като видеше сълза в очите ми, потупваше ме по главата и казваше:

— Ти си добро момче, да, добро момче си!

Петнадесет дни след това необичайно отсъствие в скалата Гант пристигна някой си господин дьо ла Берие, който живеел в Долна Нормандия. Той беше внук на господин дьо Биорел и негов единствен роднина.

След като ни накара да му разправим надълго и нашироко какво се бе случило, той нае дванадесет души от Порт Дийо и им нареди да изследват брега. Търсенето продължи три дни. Вечерта на третия ден той го спря, като заяви, че вече не е необходимо и че сигурно господин дьо Биорел е загинал, а теченията са отвлекли тялото и лодката.

— Какво знаете вие? — развика се Съботан. — Не може теченията да отвлекат лодката, без да се е обърнала. Може би господарят е слязъл в Ашлия. Може още утре да се върне?

На другия ден господин дьо ла Берие ни накара да се явим при него, Съботан и аз, и ни заяви, че в скалата Гант няма повече нужда от никой. Щели да затворят вратите и нотариусът щял да се грижи за животните, докато бъдат продадени.

Съботан беше толкова потиснат, че можа да произнесе само неразбираеми думи. После изведнъж се обърна към мен и рече:

— Стегни си торбата. Веднага ще се махнем оттук.

Напускайки острова, срещнахме господин дьо ла Берие на шосето. Съботан тръгна право към него.

— Господине — каза той, — по закон вие може да сте негов внук, но за мен не сте такъв. Не, не сте и това ви го казва един истински моряк.

Уговорено бе, че Съботан ще приеме гостоприемството на майка ми, докато си намери жилище в селото, но той не остана дълго с нас.

Всяка сутрин отиваше на брега и продължаваше своите търсения. Това продължи около три седмици, после една вечер ни съобщи, че ще ни напусне на следващия ден, за да отиде към английските острови, а може би и в Англия.

— Защото, виждате ли — каза той, — морето нищо не задържа, това е сигурно, а щом нищо не връща, то може би нищо не е взело.

Майка ми поиска да поприказва, но той не каза нищо повече. Придружих го чак до кораба, с който отпътува.

Когато го прегръщах, каза:

— Ти си добро момче, нали ще идеш някой път в скалата Гант и ще занесеш шепа сол на черната крава. Тя също много те обичаше.

Имах един чичо, у когото не бе проговорила кръвта на Калбри и който предпочиташе твърдата земя пред морето. Той беше съдебен пристав в Дол и минаваше за много богат.

Доста разтревожена за мен, когато се прибрах вкъщи, майка ми му писа, за да му поиска съвет. След един месец той пристигна в Порт Дийо.

— Не ви отговорих на писмото — каза чичо ми, — защото и без това щях да идвам насам, та нямаше защо да давам на пощата пари, които така мъчно се печелят. Не дойдох веднага, защото чаках удобен случай. Намерих един търговец на прясна риба, който ми взе дванадесет су за петнадесет мили. Все е кяр.