Лесно е да се разбере от тази реч, че чичо ми Симон беше пестелив човек. Той скоро ми даде доказателство за това.

— И тъй — каза той, след като се осведоми за нашето положение, — виждам каква е работата. Вие не желаете момчето да отиде по море и имате право, снахо, защото това е кучешки занаят, от който нищо не се печели. Предпочитате то да довърши започнатото при стария Неделя. Но не сте разчитали за това на мен, надявам се.

— Никога не съм мислила да ви искам пари — отбеляза майка ми с тиха гордост.

— Пари аз нямам. Казват, че съм богат, но това не е вярно.

— Свещеникът ми обясни — продължи майка ми, — че заради заслугите или смъртта на бащата би могло да се нареди синът да постъпи в някое училище, без да плаща.

— А кой ще направи постъпките? Не аз. Нямам време и не обичам да додявам на влиятелните хора, които познавам. Може и на мен да потрябват някой ден. Братята Лейо бяха обещали да се грижат за детето, те трябва да платят за училището.

— Не са отваряли дума за това.

— Е, добре, ще им говоря аз.

Тъй като майка ми искаше да го прекъсне, той продължи.

— Без престорена вежливост. Аз си оставих работата, за да се занимавам с вашите неща, а от вас се иска само да направите това, което ви съветвам. Ти — каза той, като се обърна към мен — ще отидеш още сега при господата Лейо, за да видиш дали и двамата са на бюрото си.

Понеже и двамата бяха там, един до друг, ние влязохме. Прекрачвайки прага на вратата, силна червенина изби по лицето ми. Струваше ми се, че скверня саможертвата на баща си като отивам да искам помощ от тези егоисти.

Като чуха предложението на чичо ми, двамата братя се раздвижиха върху столовете си, като че ли бяха седнали на тръни.

— Да го пратим на училище ли? — каза по-младият.

— На училище? — възкликна по-възрастният.

Тогава започна един объркан и оглушителен спор. Чичо ми не се даваше и когато двамата братя повтаряха в хор: „Ние правим повече, отколкото сме обещали. Даваме работа на майката“ — той с тънък сух смях незабавно възстановяваше тишината.

Накрая, след като те повториха този довод за пети или шести път, чичо направи нетърпеливо движение.

— Да не би това да ви разорява? Давате, давате… работа. Не ви ли се връщат десетте су и храната чрез труда? Плащате ли на майка му повече, отколкото на която и да е друга работничка?

— Плащаме й в брой — каза по-младият с вид на заслужено удовлетворение. — А дето разправяте, че Калбри умрял, за да спаси богатството ни, не е вярно. Той умря, за да спаси хора, моряци като него, които щяха да се удавят. А това, вие добре разбирате, не е наша работа, а на правителството. Има фондове в бюджета за тези, които се забавляват с героизъм. Е, добре, все едно, когато това момче стане голямо, ще му намерим работа, нали, Жером?

— Да — каза по-възрастният, — работа колкото пожелае.

Това беше всичко, което чичо ми можа да постигне.

— Ето хора… — каза той, когато излязохме навън.

Помислих, че ще чуя избухване на дълго сдържан гняв.

— Ето чудесни хора — продължи чичо ми, смаян от това, че е намерил и по-коравосърдечни от себе си. — Нека ти служат за пример. Знаят да кажат „не“. Запомни добре тази дума. Именно с нея и само с нея човек може да бъде сигурен, че ще запази това, което е спечелил.

Като не можа да ме вкара в училище с парите на братята Лейо, чичо предложи на майка ми да ме вземе при себе си. Тъкмо имал нужда от писар. Още съм бил малък да заема такова място и макар че през първите години нямало да припечелвам хляба си, като съм поемел задължението да остана при него пет години, без да ми се плаща, в края на краищата съм щял да го обезщетя за това, което ще му струвам предварително. От друга страна, нали съм бил негов племенник, и той искал да направи нещо за семейството.

Уви! Това не беше училището, към което майка ми така упорито се домогваше, но поне беше средство да не замина като моряк. И тъй, тръгнах с чичо си. Тъжно заминаване. Плачех, майка ми плачеше повече от мен, а чичо ми между нас двамата блъскаше грубо ту единия, ту другия.

Изгледът на Дол, който сигурно е много живописен за пътника, произведе върху мен първото тягостно впечатление. Когато пристигнахме, беше тъмно и валеше леденостуден дъжд. Освен тъгата, която изпитвах, усещах глад, който ми подкосяваше краката, но тъй като чичо през целия този дълъг ден нищо не продума за ядене, аз също не посмях да отворя дума. Най-после, след като прекоси две или три пусти улици, чичо ми се спря пред висока къща с преддверие, което се опираше на големи стълбове, извади ключ и отключи ключалката. Понечих да вляза, но той ме спря. Отварянето на вратата не беше приключено. Той извади втори ключ от джоба си, а после трети, много голям. Езиците на бравите изскърцаха с шум на желязо, какъвто съм чувал по-късно в театъра, когато се представя затвор, и вратата се отвори. Тези три ключалки ме смаяха и уплашиха. У нас завързвахме вратата с връв, а у господин дьо Биорел имаше само проста кука. Защо ли чичо ми взимаше толкова предпазни мерки?

Той затвори вратата отново, както я беше отворил, после ми каза да му дам ръка и ме поведе в мрака през две помещения, които ми се сториха много големи и в които нашите стъпки отекваха върху каменните плочи като в църква. Усещаше се странен дъх, който ми беше още непознат: дъх на стари пергаменти и на мухлясала хартия. Когато запали свещ, видях, че бяхме в нещо като кухня, но така задръстена от бюфети, стари сандъци и стари столове от чер дъб, че човек не можеше да различи нито формата, нито размера им.

Макар че обстановката не беше приятна, аз почувствах тръпка от радост. Най-после щяхме да се стоплим и да се нахраним.

— Искате ли да запаля огъня? — попитах чичо си.

— Огън!

Недружелюбността, с която ми бе отговорено, не ми даде смелост да му напомня, че бях мокър до кости и че зъбите ми тракаха.

— Ще вечеряме и ще си легнем — каза той.

И като отиде до един долап, взе пита хляб, отряза два резена, постави върху всеки от тях малко парче сирене, даде ми единия, постави този, който пазеше за себе си, върху масата, прибра отново хляба в долапа и го заключи.

В същия миг три мършави котки се втурнаха в кухнята и се потриха у краката на чичо ми. Това ми вдъхна малко надежда. Те искаха да ядат и ако отвореше долапа, щях да си поискам второ парче хляб.

Но чичо ми не го отвори.

— Немирниците са жадни — каза той, — да не ги оставяме да побеснеят.

И им сипа вода в една голяма паница.

— Тъй като вече си от този дом — продължи чичо, — никога не ги оставяй без вода. Натоварвам те с тази задача.

— А за ядене?

— Тук има достатъчно плъхове и мишки, за да ги храня аз. Ако ги тъпчем с храна, ще станат мързеливи.

Вечерята ни завърши бързо и чичо ми заяви, че ще ме заведе в стаята, която отсега нататък ще обитавам.

Задръстванията, които бях забелязал в кухнята, съществуваха и по стълбата. Макар да бе много широка, по нея човек едва успяваше да си пробие път. По стъпалата бяха наслагани скари с ръждясало желязо, стенни часовници, дървени и каменни статуи, ръжени, фаянсови вази, грънчарски съдове със странни форми, а от всички страни мебели, чието име и употреба не ми бяха познати. По стените бяха закачени рамки, картини, саби, каски — всичко в ужасен безпорядък, който за мен се увеличаваше още повече от колебливата светлина на малката свещ, с която чичо си светеше. За какво ли можеше да му послужи всичко това?

Задавах си този тревожен въпрос, без да мога да намеря отговор, защото едва по-късно узнах, че към професията си на съдебен пристав той прибавяше и друга, много по-доходна.

След като напуснал Порт Дийо, още съвсем малък, чичо постъпил при един съдебен оценител в Париж и прекарал при него около двадесет години. Оттам той се върнал само за да си купи собствено писалище в Дол. Всъщност писалището беше нещо второстепенно, а търговията с мебели и старинни предмети от всякакъв вид — главното. Чрез професията си той узнаваше изгодните случаи и умееше да ги използва по-добре от всеки друг. Под прикритието на посредник чичо ми купуваше за себе си всичко, което имаше стойност, и го препродаваше с огромна облага на големите парижки търговци.