Пътуването на баща ми, което трябваше да трае три години, продължи шест. Когато се върна на село, аз бях на десет години. Беше неделя, след черковната служба. Стоях на вълнолома, за да видя влизането на митническото корабче. До кормчията се съзираше един държавен моряк. Виждаше се добре, защото беше в униформа, а митничарите бяха с работни моряшки блузи.

— Ромен — каза ми капитан Уел, снишавайки далекогледа си, — ето баща ти. Тичай на кея, ако искаш да го изпревариш.

Да тичам беше и моето желание, но краката ми бяха като пречупени. Когато стигнах на кея, корабчето беше приближило брега, а баща ми слязъл. Бяха го обкръжили и се ръкуваха с него. Искаха да го заведат в кафенето, за да го почерпят.

— Довечера! — каза той. — Сега бързам да прегърна жена си и моето малко моряче.

— Твоето моряче! Та то е тук!

Вечерта времето се влоши, но никой не стана да запали свещ.

През време на шестгодишното си пътуване баща ми беше видял много неща и аз бях винаги разположен да го слушам. На вид нетърпелив и суров, той беше всъщност най-търпеливият човек и с неизменна благосклонност ми разказваше не само онова, което харесваше нему, а предимно това, което се харесваше на моето детско въображение.

Измежду разказите му имаше един, който не ми омръзваше и винаги исках да чуя отново: именно този, в който ставаше дума за чичо ми Жан. През време на едно отбиване в Калкута баща ми чул да се говори за някой си генерал Флои, който бил пратеник на английския губернатор. Ставало дума за някакъв французин, който постъпил като доброволец на служба при царя на Берара. В една битка срещу англичаните той със смел удар спасил индийската армия, заради което бил произведен генерал. В друга битка едно гюлле му отнесло ръката, той я заменил със сребърна и когато се връщал в столицата, държейки с тази ръка юздите на коня си, жреците паднали пред краката му в знак на обожание. В свещените им книги било писано, че царството Берара ще стигне най-голямо могъщество, когато войските му бъдат поведени от чужденец, дошъл от запад, който ще бъде разпознат по сребърната си ръка. Баща ми се представил на този генерал Флои и бил приет с отворени обятия. В продължение на осем дни чичо ми се отнасял към него като към княз и пожелал да го заведе в своята столица, но службата била неумолима и той трябвало да остане в Калкута.

Тази история направи много силно впечатление на моето въображение. Чичо ми изпълни всичките ми мисли, сънувах само слонове и носилки, виждах непрестанно двама войници със сребърни ръце, които го придружаваха. Преди това изпитвах известно възхищение към клисаря на нашата черква, но тези двама войници, които бяха роби на чичо ми, ме накараха да гледам със съжаление към алебарда и шапката с галони.

Баща ми се радваше на моя ентусиазъм, но майка ми страдаше.

— Всичко това — казваше тя — ще го накара да обикне пътешествията и морето.

— Е, добре, после той ще стане като мен, а защо не и като чичо си.

Да бъда като чичо си! Бедният ми баща не знаеше какъв огън подпалваше.

Майка ми трябваше да се примири с мисълта, че ще стана моряк, но с изобретателната си нежност пожела поне да смекчи началото на този труден занаят. Така тя успя да склони баща ми да напусне държавната служба, та получавайки назначение за Исландия, да започна своето обучение при него.

Тъй мама се надяваше да ни задържи на сушата зиме, когато риболовните кораби се връщат в пристанището за разтоварване.

Но какво могат да сторят човешките желания и предвиждания срещу съдбата?

Баща ми се беше върнал през август. През септември времето, което в продължение на повече от три месеца беше хубаво, се развали. Имаше редица урагани, както беше имало редица хубави дни. Чувах да се говори само за корабокрушения, станали по нашите брегове.

Всички живееха в страх, защото беше време да се завърнат хората от Нова Земя.

Така продължи около три седмици, после една вечер изведнъж всичко утихна и на сушата, и в морето. Помислих, че бурята е отминала, но на вечеря баща ми ми се присмя, щом го попитах дали на следния ден ще отидем да вдигнем мрежите, опънати още преди лошото време.

— Утре — каза той — бурята ще се развихри на запад. Слънцето залезе в тъмночервена мъгла, на небето има много звезди, морето стене, земята е топла. Ще видиш нещо, което още не си виждал.

На другия ден, вместо да отидем на морето, ние започнахме да пренасяме камъни върху покрива на руфа.

Западният вятър задуха от сутринта. Нямаше слънце, небето беше мрачно, осветено тук-таме от дълги зелени ивици, и въпреки че морето бе тихо, в далечината се чуваше глух шум, подобен на вой.

Изведнъж баща ми, който беше върху покрива на руфа, престана да работи. Качих се при него. В далечината, върху мрачното небе на хоризонта, се забелязваше малка бяла точка. Беше кораб.

— Ако нямат някаква повреда, просто сами искат да се погубят — каза баща ми.

Действително при западен вятър Порт Дийо е недостъпен.

Една светкавица очерта кораба, но той изчезна от очите ни почти веднага. Облаците се трупаха на черни маси, изкачваха се бързо, смесваха се, подвижни като димна вихрушка, излизаща от пожар. Крайната крива на хоризонта беше огнището, откъдето те буйно се втурваха.

Слязохме в селото. Хората тичаха към вълнолома, защото вече знаеха, че има кораб в опасност.

Надалеч, както и пред краката ни, надясно, наляво, навсякъде около нас, морето беше само пяна или подвижен сняг. То се издигаше по-бързо от обикновено, с глух шум, който, примесен с бурята, парализираше слуха. Облаците, макар и тласкани от бесен вятър, бяха така ниско и така тежки, като че ли се опираха с цялото си тяло върху тази сапунена пяна. Корабът нарасна, вече се виждаше, че е двумачтов, че е останал почти без платна.

— Ето че вдигна сигналното знаме — каза капитан Уел, който имаше далекоглед. — Това е корабът на братя Лейо.

Братя Лейо бяха най-богатите притежатели на кораби в нашия край.

— Искат кормчия.

— О, да, кормчия! Но ако може да се излезе! Това бе казано от чичо Узар, който беше именно кормчия. Там бяха само хора от занаята и затова никой не възрази. Всички знаеха добре, че той има право и че беше невъзможно да се излезе в морето.

В същия миг видяхме да идва откъм селото по-старият от братята Лейо. Сигурно не знаеше каква е силата на вятъра, защото, едва отминал ъгъла на последната къща, той се завъртя около себе си и беше отхвърлен на улицата като вързоп дрипи. Залитайки, въртейки се, като се бореше с вятъра, той стигна до мястото, дето се бяхме подслонили.

Веднага се разбра, че корабът е негов. Пътувал за първи път и не бил застрахован.

— Двадесет су на тон, ако отидете — каза господин Лейо, дърпайки чичо Узар за дрехата.

— За да отидем да го търсим, би трябвало първо да излезем в морето — отговори той.

Вълните прескачаха вълнолома, вятърът беше станал като огромна метла, която отнасяше със себе си пяната на вълните, водораслите, пясъка, керемидите от караулната. Изтърбушените облаци се свличаха чак в морето, сапунената му белота ги правеше още по-черни. Когато от двумачтовия кораб видяха, че кормчия не излиза, обърнаха кораба настрани, та докато чакат, да избегнат вълните, ако това беше възможно.

Но ако стояха все така или влезеха в пристанището без кормчия, корабокрушението ставаше неизбежно.

От селото прииждаха хора.

Господин Лейо не преставаше да вика:

— Двадесет су на тон, четиридесет су!

— Всички сте едни и същи! Плувате, когато няма нужда.

Никой не отговори. Той се разяри.

— Не сте способни за нищо! Това са триста хиляди франка загуба. Страхливци!

Баща ми излезе напред:

— Дайте ми кораб, аз отивам.

— Калбри, ти си смел човек.

— Щом отива Калбри, аз също ще отида — каза чичо Узар.

— Двадесет су на тон, не се отричам — извика господин Лейо.