Вървейки, спомних си три стиха, които неотдавна бях научил при господин дьо Биорел.

Струваше ми се, че не бих могъл да бъда в очите на господ нещо по-малко от птичките, които подхвърчаха от клон на клон.

Вече дълго време повтарях машинално тези стихове, които ми звучаха по-скоро като музика и като марш, нежели като надежда, когато влязох в една гора. Внезапно погледът ми бе привлечен от малки червени точки, които блестяха на слънцето в тревата по стръмнината, осеяна с жълти цветя. Ягоди, това бяха ягоди! С един скок прескочих рова. Наклонът беше отрупан с плодове, като леха в градина. Под дърветата и по поляните имаше хиляди ягоди, които образуваха червен килим. Ял съм по-късно и по-хубави, и по-големи, но по-вкусни — никога.

Като поутолих малко глада си, реших да си набера за из пътя. Мислех, че може да ми се отдаде да ги заменя за парче хляб.

Парче хляб, това беше моята мечта! Но трябваше да бързам. Пладне проваляше, а имах още пет или шест мили, докато стигна в Порт Дийо. По краката си усещах, че те щяха да бъдат най-дългите и най-бавните. Затова не можах да напълня кърпата си, в която бях подложил листа от ясен, толкова, колкото бих искал.

Умората не закъсня да ме обхване и вместо да изминавам по миля наведнъж, започнах да си почивам на всеки километър като сядах по самите километрични камъни. Навярно тази отпадналост е била очебийна, защото както си бях седнал върху един склон, настигна ме някакъв продавач на риба, който вървеше пеш пред конете си.

— Ето един уморен младеж! Познах ли? — каза той.

— Малко, господине.

— Вижда се. Далече ли отивате?

— Още пет мили.

— Ако е по пътя за Порт Дийо, аз отивам там и мога да ви закарам.

Мигът беше решителен. Събрах всичките си сили и смелост.

— Нямам пари — казах аз, — но ако приемете ягоди вместо пари, ето ги, току-що съм ги набрал.

И отворих кърпата си.

— Я виж, миришат хубаво! И така, малкия, ти нямаш пари. Е, нищо, качвай се! Ще продадеш ягодите в гостилницата на Бо Мулен и ще ми платиш ракията с парите от продажбата.

Нещастните ми ягоди! В гостилницата на Бо Мулен ми дадоха за тях само шест су.

— Сега — каза той, след като продажбата бе извършена — две чашки.

Не бях вече в състояние да се показвам срамежлив.

— Бих предпочел парче хляб, ако обичате! — казах аз.

— Пийни все пак. А ако си гладен, ще получиш пая си в хляб при втората поръчка, която ще платя аз.

Моят дял в хляб! Аз не чаках да ми повторят. Вместо да бъда в Порт Дийо вечерта, както си мислех, пристигнах там преди четири часа. По това време майка ми беше на вечерня и аз можах да вляза вкъщи, без някой да ме види. Имах време дори да се настаня в руфа, където тя почти никога не влизаше. Намерих го така, както го бях оставил след смъртта на баща ми — изпълнен с неговите мрежи и уреди за риболов. Изсъхнали като стари паяжини, те още пазеха мириса на дъбова кора и катран. Започнах да целувам тези мрежи, после взех една купчина от тях и си направих легло за през нощта.

Щом привърших, нагласих прозорчето, което гледаше към кухнята, така че да мога да виждам, без да бъда видян, и зачаках.

Бях предвидил всичко, без да мисля за умората. Едва седнал, трябва да съм заспал. Бях събуден от шум на гласове без съмнение дълго след това, защото вече беше тъмно. Наведена над огнището, майка ми раздухваше три главни, поставени на сноп. До нея една от лелите ми се беше облегнала на стената.

— Тогава — казваше тя, — ти ще отидеш в неделя.

— Да, много ми домъчня, пък и искам да видя с очите си как е. Не се оплаква в писмата си, но ми се струва, че е тъжен.

— Каквото и да кажеш, аз на твое място не бих го дала на брата Симон.

— Трябваше ли да го оставя да тръгне по море?

— Е, добре! А после?

— После! Къде е твоят по-голям син? Къде са братята ни Фортюне и Максим? Къде е клетият ми скъп мъж? Къде е мъжът на Франсоаза? Погледни колко души липсват около нас. О! Морето!

— От него аз бих се страхувала по-малко, отколкото от Симон. Той не е човек, а куп пари.

— Тъкмо това ме мъчи и насън. Не толкова мисълта за всичко, което бедното дете може да изпати сега, колкото за това, какъв може да стане в бъдеще при подобен човек. Ах! Ако не беше взел Ромен за пет години.

— Трябва ли, въпреки всичко да му го оставиш?

— Ако си го взема, той ще поиска да му платя обезщетение. Откъде да го взема? Поне да видя малкия.

— Добре, в събота вечерта ще ти донеса едно гърне с масло. Ще му го дадеш от мен. Не ми се вярва да го хранят кой знае колко добре.

Когато леля ми си отиде, майка ми си приготви вечерята. Колко силно ми припомни мириса на препичащите се в печката картофи предишните дни, когато, изгладнял, се връщах от училище.

Тя седна на масата и аз виждах лицето й, осветено от свещта. Яденето й не продължи дълго. Бедната скъпа мама, още я виждам с доброто й, така тъжно и тъй кротко лице. За мен мислеше тя, по мен въздишаше, а аз бях там, на три крачки от нея, възпиран, прикован от проклетото си решение.

Със своя ред и обич към чистотата тя постави отново всичко на място, изми чинията си, избърса масата, после, като коленичи пред образа на св. Ромен, закачен на стената, започна да се моли.

Колко пъти двамата с нея на същото място и по същото време бяхме отправяли заедно тази молитва към господа, за да простре ръката си над моя баща.

Чувайки същите горещи думи, които така често бяхме произнасяли заедно, аз коленичих върху мрежите и смирено, съвсем тихо ги повторих. Но този път не името на баща ми излезе от устните на мама, а моето.

Ах, как не се спуснах в този миг към нея!

Заспах, облян в сълзи. Сънят под майчиния покрив се оказа по-неспокоен от този през миналата нощ в ливадите на Дол.

Преди още да се зазори, щом чух шума на морето под скалите, излязох предпазливо от руфа.

Вчера в четири часа, когато пристигнах, морето започваше да се оттегля. Сега приливът ми казваше, че денят ще настъпи скоро, а аз не исках да ме види някой подранил съсед.

Обмисляйки това пътуване, не бях предвидил колко ще бъде трудно да напусна родната си къща. Стигнал оградата, която отделя нашия двор от полето, без да искам спрях и се върнах обратно. Сърцето ми биеше до пръсване. Петелът пееше в нашия курник, а събудени от шума на стъпките ми, съседските кучета се задавяха от лай. Чувах синджирите им да продрънкват при всяко движение, което правеха, за да се нахвърлят към мен. Зазоряваше се и в тясната ивица бяла светлина, която се спускаше от върха на крайбрежната скала, къщата се очертаваше тъмна.

Цялото ми детство, още от деня, в който бях придобил усещане за живота, изцяло възкръсна в паметта ми: нощите, когато, за да не плача, баща ми ме разхождаше из стаята, пеейки; първата чайка, която бях хванал жива и която със счупено крило идваше да яде от ръката ми; мъчителните пробуждания на майка ми през нощите, когато имаше буря, и молитвите ми пред треперещата свещ… Безпокойството и мъките, от които съм я виждал да страда толкова много, щяха да я измъчват и след заминаването ми. Не беше ли престъпление, че я изоставям?

Фарът угасна и морето се показа лъчисто под още тъмното небе. Над комините на селото се издигнаха прави стълбове жълт дим. Настигна ме отекващият по каменните настилки шум от дървени обувки. Всичко се пробуждаше.

През това време аз стоях сред жълтугите върху билото на стръмнината, разколебан, нетърпелив, нещастен, недоволен от себе си и отчаян. Интересът към случайното, смътната надежда да преуспея, без да съм в тежест на някой, характерът ми, главозамайващото неизвестно ме теглеха към полето. Навикът, присъщата на възрастта ми боязливост, изпитанията от предния ден и най-вече мисълта за майка ми дърпаха връзките, които ме теглеха към родния дом.