Камбаните удариха за утринна. Звукът не беше още утихнал, когато майка ми бутна вратата и се появи на прага, готова да тръгне за работа. Щом стълбата изскърца под краката й, аз се надигнах в жълтугите, за да я проследя поне с очи. Видях само бялото й боне, което ту се показваше, ту се скриваше между клоните зад плета. Слънцето се беше издигнало над скалите и сега изцяло осветяваше къщата. Под неговите лъчи мъхът, който покриваше сламата на покрива, приличаше на хубаво зелено кадифе, върху което тук-таме цъфтяха жълти туфи от козя брада. Тих ветрец повя над морето и донесе в чистия утринен въздух солената свежест на водната шир.

Напуснах майчиния си дом тичешком, както бях избягал и от Дол.

Тръгнах. Това беше добре, но сега оставаше по-трудното — да стигна. Двудневният ми опит ме бе научил, че големите пътища не са гостоприемни към тези, които нямат пълен джоб, а моята най-голяма грижа през време на пътуването оставаше намирането на храна. Бяха ми дошли наум думите, които господин дьо Биорел обичаше често да повтаря: „Морето е по-добра кърмачка за човека от земята“, и аз разчитах на неговото крайбрежие, за да получа необходимите ми миди и скариди.

Не посмях обаче да сляза веднага, защото се страхувах да не срещна някой от Порт Дийо, който би могъл да ме познае. Вървях все горе, по високия бряг, и едва след като се отдалечих на три или четири мили, се осмелих да сляза на плажа, за да си потърся храна.

Скариди не намерих и бях принуден да се задоволя с мидите, които покриваха скалите. Гладът ми се поуспокои и аз бих могъл да продължа пътя си, но бях толкова щастлив, като видях отново морето, че ми доставяше удоволствие да тичам по пясъка и да ровя из дупките.

Една чамова дъска, която намерих притисната между два гранитни блока, направо ме направи щастлив. Придадох й с ножчето си необходимата форма и си направих кораб. В средата, малко по към носа, пробих дупка и втъкнах пръчка от леска, която закрепих със стръкчета върба, за да стои права. Накръст върху пръчката поставих друга. Върху нея опънах кърпата си и така се сдобих с великолепна фрегата, на която дадох името на мама. Със запретнати над коленете панталони я пуснах да плува в едно голямо блато и така прекарах всичкото време на отлива.

Вечерта ме изненада зает с това занимание. Трябваше да си потърся място за нощуване. Намерих малка пещера, която морето бе издълбало в скалите през време на големите равноденствени приливи. После събрах няколко наръча сухи водорасли и си направих легло. Не беше палат, но струваше повече от блатата при Дол. Заспах спокойно, като в дом, и цялата нощ пътувах с моята фрегата из страната на мечтите. След корабокрушение попадах на един остров, където по клоните на дърветата висяха хлябове от по три кила и котлети, тъй както висят ябълките. Там бях провъзгласен от диваците за цар, а мама ме догони, за да стане царица. И когато пиехме вкусното ябълково вино, нашите поданици викаха: „Царят пие, царицата пие!“.

Гладът ме събуди, преди да беше настъпил денят — глад, от който стомахът ми се късаше, а на сърцето ми прималяваше. При това трябваше да чакам отлива, за да си събера миди, но колкото повече миди изяждах, толкова повече огладнявах. Започнах да мисля, че би било добре да имам и парче хляб. Но как да си го набавя?

Свалих мачтата на кораба си, поставих отново платното й в джоба си и напуснах леговището си. Както трябва да прави всеки добър пътешественик, преди да го оставя, му дадох име: „Пещерата на царя“.

Докато вървях край скалите, мисълта за парчето хляб ме обземаше все по-настойчиво и накрая съвсем ме завладя. В такова състояние приближих едно село, което се разстилаше стъпалообразно по брега на морето. Реших да мина през него като се надявах, че няма да срещна никой, който да ме познава. Когато стигнах пред площада на черквата, не можах да устоя на изкушението да се спра пред дюкяна на един хлебар. Там имаше изложени големи златисти самуни, а от вратата се разнасяше приятна миризма на пресен хляб и на кравай. Стоях във възторг пред тази гледка и се питах дали магнитът на очите ми не би бил достатъчно силен, за да повдигне хлябовете от тезгяха и да ги приближи към устата ми, когато на площада зад мен се вдигна голяма врява, тропот от дървени обувки и неясна глъчка. Децата излизаха от училище.

С фрегатата под мишница и с вързопчето в ръка, с прашните си обувки и щръкналите изпод каскета коси трябва да съм имал вид на смешно малко човече, защото децата ме заобиколиха веднага щом ме забелязаха. Тези, които дойдоха първи, извикаха закъснелите и скоро те образуваха около мене кръг, който ме разглеждаше като рядко животно.

Фрегатата, или по-скоро парчето дърво, което удостоявах с това име, изглежда ги учудваше най-много. Децата се питаха помежду си:

— Ей, Жозеф, какво държи под мишницата?

— Не виждаш ли — дъска!

— Не, това е музика.

— Музика, глупак!

— Това е фрегата — казах с достойнство аз и направих няколко крачки, за да изляза от кръга, който се беше стеснил.

— Фрегата! Виж го ти моряка!

Виковете им ме оглушиха. Всички се смееха и подскачаха около мен.

Поисках да мина през тълпата, но усетих, че отзад едно момче, най-дръзкото между тях, дърпаше фрегатата. В същото време друго едно хлапе вдигна шапката ми и скоро я видях да се върти във въздуха.

Шапката ми, хубавата ми празнична шапка! Разбутах тези, които бяха по-близо, за да изтичам подир нея, улових я и като я нахлупих върху главата си, върнах се със стиснат юмрук, решен да си отмъстя.

Но в този миг удари камбаната. Всички деца се спуснаха към преддверието на черквата и ме повлякоха със себе си, викайки:

— Ето кръщенето!

Кръстникът и кръстницата излизаха от черквата. Едва прекрачили прага, кръстникът, който беше хубав господин, бръкна в голямата чанта, която някакъв прислужник носеше зад него, и хвърли шепа бонбони. Между децата настъпи бъркотия. Но още преди да се бяха изправили те, кръстникът продължи да хвърля. Този път не бяха само бонбони. Върху паважа на площада се чу подскачането и търкалянето на едри монети. Една идваше право към мене и аз скочих отгоре й. Докато стоях наведен, нова шепа монети полетя и аз успях да уловя десет су. Макар да беше стояла съвсем малко на земята и други, освен мен я бяха видели. Ядосани, че им е убягнала, те се нахвърлиха върху мен, като крещяха:

— Той не е тукашен, не е справедливо.

Опитаха се да разтворят ръцете ми, за да пусна плячката си, но аз стисках още по-силно. За щастие кръстникът не беше изпразнил чантата и децата ме оставиха, за да се втурнат отново по земята.

Имах дванадесет су. Влязох при хлебаря и поисках да ми отреже половин либра хляб. Никоя музика не ми е прозвучавала така нежно, както звукът, който издаде кората на хляба, когато се разтвори под острието на ножа. Захапах с настървение и побързах да изляза от селото. Желанието ми за отмъщение се бе изпарило и вече исках само да избегна неприятелите си.

Вървях още около два часа, докато стигнах една стара, изоставена митническа караулна, където реших да прекарам нощта. Често бях чувал да казват, че богатството отнемало съня. Така стана и с мен. С няколко наръча суха детелина си бях приготвил отлично легло, но спах много лошо, защото ме измъчваше незнанието какво да правя с парите си. Либрата хляб, която платих, за да вечерям, струваше три су. Оставаха още девет. Трябваше ли да преживея три дни с малкото си съкровище, или беше по-добре да го употребя, за да си купя някои неща, които можеха да ми послужат за приготвяне на храна през цялото ми пътуване? Това беше двойният въпрос, който ме вълнува цяла нощ. Ако предния ден бях имал гърне, за да сваря своя улов, нямаше да страдам от глад и щях да ям раци и скариди; а ако имах мрежа, голяма само колкото половината от кърпата ми, щях да уловя в локвите толкова скариди, колкото си искам.

На сутринта реших да купя в първото село, което срещна по пътя, кутия кибрит за едно су, връв за три су, а с останалото тенекиена тенджера, в която да варя улова си. Трябва да си призная обаче, че към това мъдро решение ме тласна не само благоразумието, а най-вече желанието да имам малко канап. Върбата решително не ставаше за стожерни въжета на моята фрегата. С връв за три су аз бих могъл да я наглася много добре, а останалото щеше да ми стигне за мрежа.