Струваше ми се, че ако можех да изляза от гората, бих страдал по-малко. Но пътят се виеше, виеше все сред дървета като в горещина на запалена пещ. Най-после високо от едната страна забелязах пред себе си малка рекичка, която лъкатушеше между няколко дървета. За десет минути стигнах до брега й и тутакси се съблякох, за да се хвърля във водата.

Нейният хлад ми беше толкова приятен, че бих останал там с часове, ако не бях чул някакъв глас, който идеше точно от мястото, където бях оставил дрехите си, и който нещо ме питаше.

— Ах, разбойнико, пак ли те сварвам да се къпеш тук! Е, добре, този път ще дойдеш да си потърсиш дрехите в кметството.

Дрехите ми! Моите дрехи в кметството! Ще рече дрехите ми на една страна, аз на друга. Не можех да повярвам на ушите си…

Смаян, погледнах да видя кой ми говореше така. Беше дребен, дебел и мазен човек, който ми се заканваше с юмрук откъм пътя. На гърдите му, по средата на дрехата му от сива вълна, блестеше като златна жълта плочка.

Малкият човек не си губеше времето.

Заплахата бе последвана от действие.

Той се наведе и сви небрежно нещастните ми дрехи.

— Господине! Господине!

— Разбрахме се — каза той, — в кметството.

Поисках да изляза от водата, да се затичам след него и да го моля. Но страхът от жълтата значка и чувството, че съм гол, ме спряха. Пъдарин! Човек, който носи сабя, който може да ме вкара в затвора! Какво ще казвам тогава, ако започнат да ме разпитват?

Той беше свил вече дрехите, взе ги под мишница и като ми се заканваше все още с ръка, каза:

— Ще се обясниш в кметството!

И се отдалечи.

Съвсем засрамен, излязох на брега и се скрих в някакъв гъсталак от тръстика. Нейните дълги, гъвкави листа се извиваха над мен и така оставах поне скрит за погледите на онези, които биха могли да ме търсят.

Нямаше нужда да разсъждавам дълго време, за да разбера колко неприятно беше положението ми. Как да отида в кметството да си потърся дрехите? А пък и къде беше това кметство? Как да изляза без никаква дреха на пътя и да мина по всички улици?

Случаят беше подходящ за подражаване на Робинзон. Но в живота човек не се оправя така бързо, както в книгите.

Този път помислих, че съм загубен, почувствах се смазан, без воля, без сили, изцяло завладян от тежко отчаяние. Плаках дълго време, неусетно ме обгърна студ и започнах да треперя.

А времето течеше и никакво средство за излизане от това положение не ми идваше наум. Слънцето се наклони към залез. Скоро щеше да настъпи нощта. Не ми предстоеше вече звездна нощ на открито под купа сено, защитен от дрехите си. Какво можех да правя? Съвсем гол върху това малко местенце, покрито с пясък? Постепенно започна да ми се вие свят от водата, която непрекъснато течеше пред очите ми. Струваше ми се, че вече виждах гнусните нощни животни.

На слънцето му оставаше да свети не повече от час, когато по пътя се разнесе силен тропот на коли, които, изглежда, вървяха една след друга. После изведнъж шумът утихна. Колите бяха спрели точно зад мен. От скривалището си аз не можех да виждам пътя, но от подрънкването на веригите и железата разбрах, че разпрягаха коне. Чу се ръмжене, мучене и накрая вик, какъвто още не бях чувал: нещо по-дразнещо от цвилене на кон и по-страшно от рев на магаре. Птиците, които вече бяха накацали по храстите, с писък излетяха. Един голям плъх се хвърли в краката ми и се сгуши на дъното на дупката си, чиито вход бях запречил.

След няколко минути ми се стори, че някой върви по ливадата над мен, и не се бях излъгал.

— Нося една кокошка — каза нечий глас.

— Откъде я взе?

— С един камък на края на камшика си я вдигнах от пътя като риба от вода. А как крякаха другите!

— Трябва да я сварим.

— Ако ни види Кабриол, ще ни я гепи и за нас ще останат само костите.

Този диалог съвсем не беше насърчителен. Но тъкмо за това той ми вдъхна отчаяна смелост, каквато не бих проявил към честните хора.

Прилепих се с две ръце до стръмния бряг и като проврях главата си през хмела, повдигнах се така, че да виждам ливадата.

Двамата събеседници, които по пресипналите им гласове бях взел за мъже, се оказаха деца горе-долу на моята възраст. Това съвсем ме насърчи. Повдигнах се още малко. Бях изпълнен с решителност.

— Ако обичате — казах.

Те се обърнаха и останаха за миг учудени и изплашени, без да виждат откъде идеше този глас, защото само главата ми се показваше от шумака, и те не знаеха да се приближат ли, или да бягат.

— Ах, тази глава! — възкликна единият като ме забеляза.

— Удавен! — каза другият.

— Глупак! Нали чуваш, че говори.

В същия миг един дебел глас откъм пътя извика:

— Хайде, мързеливци, ще наскубете ли трева?

Погледнах натам и видях редица от три дълги коли, боядисани в жълто и червено. Беше пътуващ цирк.

— Кабриол, Кабриол! — извикаха двете деца.

— Какво!

— Един дивак, елате да видите. Истински!

Кабриол се приближи до ливадата.

— Къде е твоят дивак?

— Там, в шумата.

Тримата се приближиха и гледайки ме, прихнаха да се смеят.

— Какъв език говори твоят дивак? — попита този, когото наричаха Кабриол.

— Френски, господине — казах аз, намесвайки се. И им разказах приключението си, което на тях се стори по-забавно, отколкото на мен. Те просто се превиваха от смях.

— Ла Буйи — каза Кабриол, обръщайки се към едно от децата, — иди му потърси панталони и риза.

За по-малко от две минути Ла Буйи се върна. Аз се облякох набързо и скочих на брега.

— Сега — каза Кабриол — да отидем да видим господаря.

Той ме заведе до първата кола, където се качих по дъсчена стълба. Около печката, върху която къркореше рагу, забелязах малък, сух и набръчкан човек, а до него толкова едра и дебела жена, че се изплаших.

Трябваше да започна отново разказа си и те отново се смяха, докато разказвах.

— И така, ти отиваше в Хавър, за да тръгнеш по море? — каза дребният човек.

— Да, господине.

— А как ще ми платиш панталоните и блузата?

Позабавих се с отговора. После, събирайки всичката си смелост, казах:

— Ако искате, бих могъл да работя за вас.

— Какво знаеш да правиш? Можеш ли да се кълчиш?

— Не.

— Можеш ли да гълташ сабя?

— Не.

— Можеш ли да свириш на тромпет, на тромбон, да биеш барабан?

— Не.

— Е, тогава какво са те научили? — каза той. — Образованието ти е било много повърхностно, моето момче.

— Тъжна придобивка. И той като всичките! — каза едрата жена като ме изгледа от краката до главата. — И си мисли да работи в цирк.

Тя повдигна рамене и с презрение отвърна погледа си от мен. Ех, ако бях изрод, ако имах две глави или три ръце… Но да си като всички, какъв позор!

— Можеш ли да се грижиш за конете? — попита дребният човек, без да се смущава.

— Да, господине, ще опитам.

— Хайде! Това е то! От днес ти си включен в менажерията на граф Дьо Лаполад, прочута, смея да кажа, както поради хубостта на животните, които съдържа, така и поради смелостта на знаменитата Диелет, наша дъщеря, която ги е опитомила. Върви с Кабриол, който ще ти покаже какво има да се прави, и след един час ела за вечеря.

В моето положение нямах възможност да избирам, нито пък можех да се покажа придирчив. Приех като благоволение странния поминък, който ми бе предложен.

И тъй, ето ме акробат, или по-просто казано, коняр от трупата на господин графа Дьо Лаполад.

Моят покровител съвсем не беше, както с право бихте могли да предположите, въображаем граф. Той притежаваше съвършено автентични дворянски грамоти, които показваше на драго сърце при важни обстоятелства и които му даваха право да носи тази титла. След живот, отдаден на всички пороци и всички страсти, той беше паднал дотук. За да увенчае падението си, в миг на голямо отчаяние, той се оженил за голямата жена, която ме прие така лошо. Прочута по всички панаири на Европа под прозвището „силната борделезка“, макар че по рождение беше от Оверн, на младини тя имала високото положение на феномен, сиреч на жена исполин. Видях я нарисувана на една картина: в розова рокля и бели чорапи, тя стъпваше деликатно с огромния си крак върху някаква табуретка. Другата картина я представяше в къса дреха от синьо кадифе, със сабя за фехтовка в ръката, срещу някакъв бригадир карабинер, по-дребен от нея, където се четеше следният надпис от златни букви: „На вас, господин офицер!“.