Нашите плажове имат много ситен, дълбок и порест пясък. При отлив, напоен като гъба, той се изцежда и водата, оттичайки се, образува тънки, почти невидими струйки, които следват наклона на почвата чак до морето. Ръката ми беше заприщила една такава струйка.

— Брегът е там — казах аз и протегнах ръка в посоката, откъдето идваше водата.

Станах. Надеждата ми беше дала сили.

Крачех напред. От време на време се навеждах, за да опипам с ръка пясъка, и от посоката на водата се ориентирах. Трябваше да вървя срещу течението.

— Ти си храбро момче — каза господин дьо Биорел. — Без теб, струва ми се, бяхме загубени.

Не бяха минали и пет минути, откакто страхът ни напусна, когато ми се стори, че не намирам вече вода. Направих още няколко крачки. Поставих ръката си върху сухия пясък.

— Няма вече вода.

Той се наведе и също опипа с две ръце земята. Усетихме само влажния пясък, който се беше полепил по пръстите ни.

В същото време ми се стори, че чувам нещо като лек писък.

— Изглежда, че си се заблудил — каза моят спътник, — ние вървим към морето.

— Не, господине, ако вървяхме към морето, пясъкът щеше да бъде по-мокър.

Той не отвърна нищо и се изправи. Останахме така, нерешителни, загубени повторно. Господин дьо Биорел извади часовника си. Беше много тъмно, за да види стрелките, но той го нагласи за звънене. Часовникът отмери шест часа и три четвърти.

— Приливът е почнал преди повече от половин час.

— Тогава, господине, виждате добре, че сме се приближили към брега.

— Навярно това пред нас е поток.

— Така мисля и аз, господине.

Образувани от подвижен пясък, тези плажове не остават съвсем равни, а създават тук-таме малки височинки, разделени една от друга чрез падинки. При прилив те първи се изпълват с вода, а хълмчетата остават на сухо, като образуват островчета, плискани от прииждащите вълни и заобиколени отвсякъде с водата, която тече в падинките като в корито на река. Ние бяхме пред една такава река. Дали беше дълбока? Всичко зависеше от това.

— Трябва да преминем — каза господин дьо Биорел. — Дръж се здраво за мен.

И тъй като аз се колебаех, добави:

— От какво те е страх повече: да си намокриш краката или главата? Избирай, аз предпочитам краката!

— Недейте, господине, ще се загубим във водата.

— Значи искаш да останеш тук, за да бъдеш погълнат от морето?

Влязох във водата. Аз нямах ръста на господин дьо Биорел и скоро престанах да усещам дъното под нозете си, но това не означаваше нищо за мене, защото плувах като риба. Скоро излязохме от водата и отново се намерихме на пясъка.

Той въздъхна със задоволство, което ми показа колко много се беше безпокоил…

— Да смръкнем малко — каза господин дьо Биорел, — заслужихме си го.

Но едва пипнал табакерата, той възкликна като си изтръскваше пръстите.

— Тютюнът ми се е превърнал на утайка от изпито кафе, а часовникът ми сигурно се върти като воденично колело във вода. Какво ли ще каже Съботан.

Не знам на какво се дължеше това, но вече никак не ме беше страх. Струваше ми се, че опасността е преминала.

Ала не беше така. Оставаше ни повече път, отколкото бяхме изминали, и бяхме заобиколени от същите опасности.

Изглеждаше, че мъглата се бе сгъстила още повече. Вече беше нощ. Отпреде ни лежеше тежко мълчание. Отзад — глухото и продължително бучене на морето, което прииждаше. Сега то оставаше нашият единствен, но много несигурен и много коварен компас.

Надеждата, която ни бе обзела след преминаването на потока, вече ни напускаше, когато в миг и двамата спряхме. Звън на камбана раздра въздуха.

След промеждутък от две-три секунди чухме втори, а скоро след това трети удар.

Камбаната в Порт Дийо биеше за вечерня. Оставаше само да вървим в посоката, откъдето идеше звукът. Бяхме спасени. Започнахме да тичаме.

— Да бързаме — каза господин дьо Биорел. — Вечернята не ще продължи дълго. Би трябвало да прибавят и литаниите, за да стигнем.

С какво вълнение, тичайки, без да си поемем дъх, ние отброявахме ударите на камбаната! Ако тя престанеше да се чува, преди да сме стигнали брега, нашето спасение щеше да продължи само няколко мига и отново щяхме да се загубим.

Тя спря. Бяхме все още върху пясъка. Преживяхме мигове на ужасна тревога. Единствената ни надежда отсега нататък можеше да бъде внезапният вятър, който би могъл да разсее мъглата и да ни позволи да видим фара. Но мъглата оставаше толкова гъста, че да се надяваме на морския вятър беше все едно да очакваме чудо.

И това чудо стана. Камбаната, която беше престанала да бие, заби отново, бързо, бързо.

Имаше кръщене и този път ние бяхме сигурни, че ще стигнем, защото звънът в такива случаи продължава често до половин час, а понякога и повече, ако кръстникът е подкрепил достатъчно звънаря.

За по-малко от десет минути ние стигнахме каменния бряг и излязохме на пътя, който съединява острова на господин дьо Биорел със сушата. Бяхме спасени…

Той пожела да ме заведе у тях, но аз отказах. Бързах да се върна вкъщи, където майка ми можеше вече да се е прибрала.

— Е, добре, кажи й, че утре вечер ще я посетя.

Аз бих предпочел той да не ни прави това посещение, защото тя щеше да научи къде съм прекарал деня.

Майка ми не се беше прибрала и когато пристигна ме намери със сухи дрехи пред огъня, който бях запалил.

Все пак изпълних поръчката на господин дьо Биорел.

На другия ден вечерта той дойде, както беше обещал. Аз се ослушах. Когато чух стъпките му, поиска ми се да избягам.

— Разказа ли ви това момче какво е правило вчера? — попита той майка ми, след като седна.

— Не, господине.

— Е, добре, целия ден той беше избягал от училище!

Бедната ми майка ме погледна с мъчително безпокойство.

— Ах, Ромен! — каза тя тъжно.

— Не му се карайте много — прекъсна я господин дьо Биорел, — защото в същото време той ми спаси живота. Вие имате храбро дете, госпожо Калбри, можете да се гордеете с него.

И той разказа как вчера ме беше намерил и как бяхме изненадани от мъглата.

— Вие виждате, че без него — продължи той — аз бях загубен, нали, госпожо? Сутринта се бях разсърдил на невежеството му, защото не знаеше името на една актиния. Но когато дойде опасността, моята наука не ми послужи за нищо. И ако нямах на помощ инстинкта на това дете, сега актиниите и раците щяха да изучават моята анатомия. Значи имам дълг към вашия син и искам да се издължа.

Мама махна с ръка.

— Успокойте се — каза той. — Не искам да ви предложа нещо недостойно за вашата гордост. Аз накарах детето да приказва. То е любопитно да види и да знае. Дайте ми го. Аз се нагърбвам с неговото възпитание. Нямам деца, а ги обичам. То няма да се чувства нещастно при мене.

Майка ми посрещна предложението както подобава, но не прие.

— Позволете — каза тогава господин дьо Биорел, протягайки ръка към нея. — Ще ви кажа защо ми отказвате. Вие обичате това дете. Обичате го заради него и заради баща му, който сте загубили. Занапред той ще бъде всичко за вас и вие искате да го задържите, нали? А сега ще ви кажа защо трябва въпреки всичко да ми го дадете. У него има заложби, които трябва само да се развият. В Порт Дийо това не е възможно. Помислете, разсъдете спокойно. Утре вечер ще дойда отново.

Щом той си отиде, ние седнахме да вечеряме, но майка ми не яде. Тя ме гледаше продължително и когато моите очи срещаха нейните, тя се обръщаше към огъня.

Когато й казах лека нощ, преди да си легна, усетих сълзите й да мокрят бузите ми.

— Не плачи, мамо — казах й аз, като я прегърнах. — Няма да те напусна.

— Да, детето ми, господин дьо Биорел има право, трябва да приемем.

Начинът, по който бях приет у господин дьо Биорел, оправда неговата слава на чудак.

— Ела тук — каза той, без да ми остави време да се опомня. — Писал ли си някога писмо? Не. Е, добре, ще напишеш писмо на майка си, за да й кажеш, че си пристигнал и че Съботан утре ще отиде, за да ти вземе бельото.