— Да, господине, и за да видя Кучешката глава. Кучешката глава е скала, която се открива много рядко.

— Е, добре! Аз също отивам към Кучешката глава. Вземи мрежата ми и тръгвай след мен.

Последвах го, без да промълвя.

Въпреки че нямах желание, трябваше да отговарям на въпросите, които не преставаше да ми задава господин дьо Биорел. Не беше минало повече от половин час, откакто вървях подире му, но той знаеше вече всичко, което можеше да узнае за мен, за баща ми, за майка ми, за семейството. Това, което му разказах за моя чичо индиеца, изглежда го заинтересува.

— Странно — казваше той. — Приключенски дух, норманска кръв, смесена с финикийска… откъде би могло да произлиза името Калбри?

Този разпит не му пречеше да изследва пясъка, по който напредвахме, и да събира от време на време раковини и треви, които трябваше да поставям в мрежата.

— Как наричаш ти това? — ме питаше за всяко нещо той.

Аз почти винаги мълчах, защото, колкото и добре да познавах на вид тези треви и черупки, не знаех имената им.

— Ти си истинско чедо на своя край — каза нетърпеливо господин дьо Биорел. — За вас морето е способно само да граби и опустошава, то е вечният неприятел, срещу който трябва да се борите. Нима никога няма да видите, че то също е майка и покровител, както земята?

— Ела тук — продължи той, като ми показваше една пукнатина на скала, от която водата не се беше изтеглила. — Ще те накарам да разбереш поне отчасти какво нещо е морето. Какво е това?

И той ми посочи с пръст някакво жълто-червеникаво стебълце, прилепено в основата за един камък и завършващо с нещо като жълто венче, чиито краища, нарязани на дълги ивици, бяха снежнобели.

— Трева ли е това или животно? Не знаеш, нали? Е, добре, това е животно. Ако имахме време да останем тук повече, може би щеше да видиш, че то се движи, а ти знаеш, че цветята не ходят. Погледни отблизо и ще забележиш как това, което прилича на цвят, се удължава, скъсява и люлее. Именно него учените наричат морска актиния. Но за да се убедиш, че наистина е животно, опитай се да ми уловиш една скарида. Знаеш, че цветята не ядат, нали?

Като каза това, той взе скаридата и я пусна във венчето на актинията. То се затвори и скаридата изчезна погълната.

В една дупка, пълна с вода, намерих малък калкан, който беше заровил перките си в пясъка, за да се скрие, но кафявите му и бели петна ме накараха да го забележа. Занесох го на господин дьо Биорел.

— Ти видя този калкан, защото е изпъстрен като мрамор. Това, което ти помогна да го откриеш, го издава и на хищните риби. И тъй като на дъното на морето кипи всеобща война, в която се избиват едни други просто за удоволствие и за слава, както това се случва често и на земята, тези бедни калкани щяха да бъдат изтребени, ако природата не се беше погрижила за тях. Погледни опашката! Виж как е настръхнала от бодли и шипове. Когато бяга, той не може да бъде нападнат от тази страна, а неприятелите му, привлечени от петната, трябва да се спрат пред бронята му. Съществува закон за всеобщо равновесие. Днес ти го забеляза, а по-късно ще го разбереш.

Бях учуден и страхът, който първоначално беше сковал устата ми, бързо се разсея.

Следвайки отлива, ние стигнахме до Кучешката глава. Колко останахме там, не зная. Бях загубил представа за времето. Тичах от скала на скала и донасях на господин дьо Биорел черупките или растенията, които виждах за първи път. Пълнех джобовете си с куп неща, които ми изглеждаха любопитни в мига, когато ги намирах, и които скоро захвърлях, за да ги заменя с други, имащи неоспоримото превъзходство да бъдат нови.

Внезапно, вдигайки очи, забелязах, че брегът вече не се вижда. Беше изчезнал в лека мъгла. Небето изглеждаше еднообразно, бледосиво, а морето така спокойно, че едва се чуваше зад нас.

Да бях сам, щях да се прибера, защото знаех колко трудно е да си намериш пътя по време на мъгла, ако си се озовал сред пясъците, но тъй като господин дьо Биорел не казваше нищо, аз също не се осмелих да продумам.

Междувременно мъглата, която обгръщаше целия бряг, се приближи към нас като облак от дим, който се изкачва от земята към небето.

— Аха! Ето мъглата — каза господин дьо Биорел. — Ако не искаме да играем на сляпа баба, и то не съвсем на шега, трябва да се връщаме. Вземи мрежата.

Но облакът ни настигна почти веднага, обгърна ни и ние не виждахме вече нито брега, нито морето, което беше на петдесет стъпки зад нас.

— Морето е там — каза господин дьо Биорел, без да се разтревожи. — Трябва само да вървим право напред.

Да се върви право напред по пясъка, без нищо да ни води? Та ние имахме най-малко половин миля път, преди да стигнем до скалите!

Бяха минали не повече от десет минути, когато купчина канари препречи пътя ни.

— Това са Зелените камъни — казах аз.

— Това е Пулдю — каза господин дьо Биорел.

— Зелените камъни са, господине.

Той ме шляпна леко по бузата.

— Аха! Изглежда, че имаме малко дебела главичка — каза той.

Ако това бяха Зелените камъни, ние трябваше да минем надясно край тях и така да се приближим до Порт Дийо. Но ако беше Пулдю, трябваше да тръгнем наляво, с опасност да обърнем гръб на селото.

На светлина няма нищо по-лесно от това да се различат двете скали. Дори нощем, на лунна светлина, бих ги разпознал без колебание. Но в мъглата ние виждахме камъни, покрити с водорасли, и това бе всичко.

— Да се ослушаме — каза господин дьо Биорел. — Шумът откъм брега ще ни води.

Но нищо не се чуваше — нито шумът откъм брега, нито плискането на морето. Дори вятър не полъхваше. Сякаш бяхме потънали в бял памук, който запушваше ушите ни така добре, както и очите.

— Това е Пулдю — каза господин дьо Биорел.

Не смеех да му противореча повече и го последвах, завивайки като него наляво.

— Ела до мен, детето ми — каза той меко, — дай ми ръка, не трябва да се отделяме един от друг. Едно, две, да вървим в крак.

Вървяхме тъй около десет минути, после усетих ръката му да стиска моята. Чуваше се слабо плискане. Бяхме се излъгали. Зад нас бяха Зелените камъни и ние се отправяхме към морето.

— Ти имаше право — каза той. — Трябваше да тръгнем надясно. Ела да се върнем!

Да се върнем, но къде? И как да се ориентираме?

Тъмнината ставаше все по-голяма. Не беше само гъстата мъгла.

Започваше да се мръква. Постепенно ние престанахме да виждаме дори краката си и господин дьо Биорел едва можа да различи на часовника си колко е часът.

— Трябва да побързаме — рече той. — Ако приливът ни настигне, бързо ще ни изпревари, защото има бързоходни ботушки.

По треперенето на ръката ми разбра, че ме е страх.

— Не се страхувай, детето ми, вятърът ще се вдигне от сушата и ще разпръсне мъглата. А ще видим и фара, който скоро ще светне.

Но той не можеше да ме успокои. Знаех много добре, че няма да видим светлината на фара. А аз мислех вече за трите жени, които миналата година като нас били изненадани от мъглата върху този бряг и се удавили. Започнах да плача. Без да се сърди, господин дьо Биорел се опита да ме успокои с добри думи.

— Хайде да викаме — каза той. — Ако на скалите има митничар, ще ни чуе и ще ни отговори.

Викахме. Той силно, аз задавен от хлипане. Никой не ни отговори. Дори ехото.

— Да вървим — каза господин дьо Биорел. — Можеш ли да вървиш?

Той ме теглеше за ръката и напредвахме наслуки. Усещах, че беше неспокоен и че не вярва на собствените си думи.

След повече от половин час уморително ходене отчаянието ме обхвана изцяло и пускайки ръката му, аз се строполих на пясъка.

— Оставете ме тук да умра, господине! — казах му, плачейки.

— Умира ли се, когато човек има майка? Хайде, ставай, ела! — отвърна той.

Но аз стоях, без да мога да се поместя. Внезапно нададох вик.

— Господине!

— Какво, дете мое?

— Тук, тук, наведете се!

И като взех ръката му, поставих я с длан до моята.

— Усещате ли? Ето водата.