През какви ли страни не минахме! Видях Англия, а също и Америка, където беше толкова студено, че хората се разхождаха в коли без колела, които се плъзгаха по снега. За да се стигне там, трябва да се преплува морето с параход, а това продължава повече от месец.

При връщането ни във Франция музикантите ме продадоха на Лаполад. Той ме купи, за да ме упражнява на трапец, но междувременно аз хранех животните. Тогава имахме три лъва. Един от тях, който беше много лош, изведнъж стана съвсем кротък с мен. Когато му носех яденето, той ми ближеше ръцете.

Един ден, ядосан, че не успявах да направя някакъв труден номер, Лаполад ме наказа. Почнах да пищя, колкото можех. Това ставаше пред клетката на моя лъв. И ето, разсърден от това, че ме бият, добрият лъв протегна лапата си през решетките, сграбчи Лаполад за рамото и го притегли към себе си. Той се опита да избяга, но лъвът беше забил ноктите си в кожата му и здраво го дърпаше. Ако не бяха дошли с железни пръти, Лаполад щеше да си остане там. Той лежа два месеца болен и през това време реши да ме вкара в клетките.

— Щом като лъвовете са ти приятели — каза ми мадам, — те няма да те изядат. Пък и големият ще те защитава.

Аз предпочитах животните пред висенето на въже и оттогава датира „знаменитата Диелет, която с чара си укротява свирепите деца на пустинята“, както казва афишът. Не е ли глупак със своите „свирепи деца на пустинята“. Та те са по-кротки от кучетата! Ах! Ако не беше умрял бедният ми голям Ружо, щеше да видиш! Поставях ги и тримата в една и съща клетка. Биех с камшик двата лъва колкото можех и когато те започваха да се гневят, казвах на Ружо „защити ме“. Той веднага се преместваше напред с такъв ужасен рев, че всички се разтреперваха. Тогава аз се преструвах, че припадам. Той започваше да ближе лицето ми, отваряха решетката и лъвът ме изнасяше в устата си. Да знаеш само как ми ръкопляскаха, колко букети, колко сладкиши и колко красиви жени идваха да ме целуват.

Имах толкова голям успех, че предложиха на Лаполад да отида в Париж. Представяш ли си колко се зарадвах. В Париж щях да намеря начин да избягам и да потърся мама.

Но ето, че в деня на заминаването Ружо се разболя. Беше през зимата, а той беше зиморничав и постоянно трепереше. О, как се грижех за него! Вземах го дори със себе си под завивките, но въпреки всичко той умря.

Никога не ми е било толкова мъчно. Всички помислиха, че ще умра от мъка. Трупата не отиде в Париж и трябваше да се откажа от мисълта да видя мама.

Отдавна мисля да избягам. Но сама не смеех, а във Филас и Ла Буйи нямам вяра. Ти не си от цирка, искаш ли да ми помогнеш да намеря мама? Ще видиш колко ще бъде доволна тя и как ще те прегърне.

Париж не беше Хавър. На свой ред разказах на Диелет истинската си история.

— Е, добре — каза тя, — ела все пак до Париж, после мама ще ти плати пътя до Хавър и ще дойдем да те заведем.

Опитах се пак да й обясня колко е трудно да се живее по пътищата. Как ще се храним? Къде ще спим?

— Имам седем франка и осем су — каза тя. — Те ще ни послужат за храна. А за спане, ще спим навън. Ако съм с теб, няма да ме е страх.

Доверието, което ми оказваше тя, поласка гордостта ми и ме накара да се реша окончателно. Освен това, Диелет беше личност, на която човек мъчно можеше да се противопостави. Тя ме гледаше с големите си сини очи, изпълнени със свян и сърцатост, с невинност и опит, с нежност и твърдост, по начин, който не допускаше отказ или противоречие. Беше решено, че в Орлеан ще напуснем трупата.

— Дотам — каза тя — пред другите аз няма да ти говоря. Ти си много добро дете и ще се издадеш.

Аз се намръщих. Тя разбра, че комплиментът й не ме беше поласкал.

— Дай да ти стисна ръката — каза тогава Диелет, — защото си добро дете и аз ти вярвам.

Беше събота, пазарен ден, и улиците гъмжаха от селяни. На големия площад, който пресичах, за да настигна колите, забелязах Филас и Ла Буйи. Бяха спрели пред Тюркетен. Под звуците на тъпана и на тромбона той вадеше зъби с такава бързина, че се виждаше как те летят във въздуха, като че ли играеше на ашици.

Още много млад, Тюркетен нямаше славата, която справедливо му спечелиха по-късно тридесетте години борба с норманските челюсти — по-честни, отколкото здрави. Но вярната му ръка и най-вече неговото добро, подигравателно и присмехулно настроение го направиха известен във всички западни департаменти. Навалицата около неговата кола беше много голяма.

Лош гимнастик, Ла Буйи беше много опитен фокусник крадец и му правеше голямо удоволствие да изиграе някой повече или по-малко весел номер на селяните. Когато го видях сред тълпата при Тюркетен, с право си помислих, че той стоеше там, за да се забавлява, и останах да видя каква хитрост щеше да измисли. Но тъй като неведнъж при тази игра той беше ял бой, благоразумно стоях настрана. И добре направих.

Този път играта на двамата ми другари се състоеше в това — да взимат табакерите на тези, които смъркаха емфие, и кърпите на онези, които не смъркаха емфие.

Естествено не друг, а Ла Буйи беше натоварен да претърсва джобовете с ловката си ръка. Ролята на Филас се състоеше в това, когато му подадат табакера, да замени тютюна с утайка от кафе, а когато му подадат чиста кърпа, да я нацапа с тютюн.

Заслушани в празнословията на Тюркетен, с очи, приковани върху нещастния пациент, който чакаше благоволението на зъболекаря, с уши, заглушени от шума на големия тъпан или от провикванията на шарлатанина, безчувствени към всичко останало, селяните се оставяха да ги претърсват, сякаш бяха бездушни кукли.

Вече много от тях бяха извадили кърпите си и бяха започнали да кихат силно за голямо удоволствие на двамата съучастници, които се превиваха от смях. Други, след като бяха смръкнали, гледаха табакерите си така смешно изненадани, че ми се прииска и аз да взема участие в тази измама.

Но тъкмо се канех да настигна другарите си, видях един полицай да се промъква зад Ла Буйи и когато той пъхна ръката си в джоба на една стара жена, полицаят го улови за врата. В тълпата настана шум, голямо раздвижване и Филас бе арестуван.

Без да чакам повече, аз се проврях между няколкото души, които бяха около мен, и цял треперещ от страх, побързах да се прибера в лагера, където разказах за току-що случилото се.

Един час по-късно хората на правосъдието дойдоха, за да претърсят колите. Естествено, не намериха нищо, защото двамата ми другари не бяха крадци. Въпреки това, ги затвориха, а обясненията на Лаполад, имащи за цел да убедят полицейските власти, че това е било само лоша шега на два хлапака, бяха посрещнати така враждебно, че той не посмя да настоява от страх да не бъде арестуван като съучастник или най-малкото като укривател.

Полицията не гледа с добро око на цирковите артисти. Ако в някое селище се извърши престъпление по времето, когато те са минавали през него, обвиняват първо тях. Не е нужно да доказват срещу тях вината. Обратно, те трябва да докажат своята невинност.

Заловени с ръце в джобовете на селяните, Филас и Ла Буйи не можаха да докажат, че не са искали да крадат, и бяха осъдени да останат в един поправителен дом до пълнолетието си. За да се попълни празнотата, която тяхното отсъствие оставяше в трупата, решено бе да заместя и двамата. При това предложение на Лаполад аз се развиках изплашено, защото нямах никаква склонност да се кълча и да се затварям в кутии.

— Не става дума за кутия — каза тогава той, дърпайки ми косата, което за него беше нещо като милувка и свидетелство за доброжелателство. — Ти си гъвкав и ще овладееш добре акробатското въже.

За първи път опитах на големия панаир в Алансон. За нещастие, обучението ми не беше много напреднало и въпреки че упражненията бяха много прости, те станаха причина за една злополука, която разстрои плановете ни за бягство.

Беше неделя. Започнахме представленията по обед и продължихме без нито миг прекъсване чак до вечерта. Музикантите едва успяваха вече да надуват инструментите с пресъхналите си устни. Лаполад надаваше по някой и друг вик, приличен по-скоро на лай, отколкото на рекламна реч. Лъвът не искаше вече да става и когато Диелет го заплашваше с камшика си, той обръщаше към нея изтощен поглед, с който молеше за милост. Аз самият бях уморен до смърт: бях гладен, бях жаден и не можех да си движа нито ръцете, нито краката.