В единадесет часа още имаше хора пред нашата барака и Лаполад реши, че трябва да дадем последно представление.

— Аз признавам само удоволствието на публиката — каза той в кратката си реч. — Ние сме преуморени, но и да умрем от умора, ще задоволим вашето любопитство. Влизайте, влизайте!

Представлението започваше с моите упражнения: те представляваха опасни скокове над четири коня и завършваха с ловко изкачване върху една върлина, която държеше Кабриол. Не успях да направя добре скоковете си и публиката възропта. Когато Кабриол ми поднесе върлината, искаше ми се да кажа, че не мога повече, но устремените върху ми очи на Лаполад с израз, който разбирах много добре, себелюбието ми и възбуждението на тълпата ме принудиха. Скочих върху раменете на Кабриол и се покатерих твърде лесно на пръта.

Кабриол също беше уморен. Когато с усилие на ръката се изправих хоризонтално, за да образувам ъгъл с върлината, усетих, че тя се наклони. Почувствах, че кръвта ми се смразява, отворих пръстите си и се оставих да падна с протегнати напред ръце.

Тълпата нададе вик, а аз докоснах земята. Ударът беше силен, защото паднах от пет метра височина, и ако не беше дюшекът от дървени стърготини, щях да се пребия. Усетих силна болка в рамото и слабо изпукване.

Веднага станах и поисках, както бях виждал да се прави, да поздравя публиката, която, изправена върху пейките, ме гледаше с безпокойство, обаче не можах да вдигна дясната си ръка.

Бяха ме заобиколили. Всички ми говореха наведнъж. Това ме задушаваше. Страдах много и ми прилошаваше.

— Няма нищо — каза Лаполад, — моля, заемете местата си, представлението ще продължи!

— Той не ще може да направи това — отвърна Кабриол, вдигайки двете си ръце над главата си, — добрите души могат да спят спокойно.

И публиката заръкопляска, смеейки се гръмогласно.

Действително, в продължение на шест седмици аз не можех да направя движението, показано от Кабриол, защото си бях счупил ключицата.

В трупата обикновено не прибягваха до лекар. Лаполад сам ми направи превръзка на рамото, след като представлението завърши. Вместо лекарство ме накара да си легна гладен.

Аз спях сам в колата за животните. Бяха минали повече от два часа, откакто бях в леглото си, без да мога да заспя, изгарян от трескава жажда, обръщайки се ядосано насам-натам, опитвайки се напразно да намеря спокойно положение за рамото си, когато ми се стори, че вратата на колата леко се отваря.

— Аз съм — каза тихо Диелет, — спиш ли?

— Не!

Тя влезе бързо и като дойде до леглото, ме прегърна.

— Това стана заради мен — каза тя, — ще ми простиш ли?

— Кое?

— Ако те бях оставила да заминеш, днес нямаше да паднеш.

Светлината на пълната луна обливаше през стъклата на вратата лицето на Диелет. Стори ми се, че в очите й виждам сълзи.

Поиска ми се да се покажа смел.

— Няма нищо — казах аз, — не съм чак толкова изнежен.

Опитах се да протегна ръка, но остра болка ме накара да надам кратък вик.

— Не виждаш ли — каза Диелет, — всичко това стана заради мен.

И с рязко движение тя запретна ръкава на блузата си.

— На, виж!

— Какво? — попитах аз.

— Пипни тук!

Тя хвана леко ръката ми и я постави върху нейната, над лакътя. Усетих нещо като кръв.

— Когато видях, че си си счупил рамото — каза Диелет, — аз си ухапах ръката колкото се може по-силно, за да ме заболи много, защото щом сме приятели, трябва да страдаме заедно.

Тя изрече това с дива сила и очите й отразиха светлината на луната, сякаш бяха диаманти. Постъпката й беше безсмислена, но аз се почувствах много развълнуван и ми се доплака.

— Не ставай глупав! — каза тя, отгатвайки вълнението ми. — Ти би направил същото за мен! Вземи! Донесох ти грозде. Взех го от сандъка. Гладен ли си?

— Жаден съм, гроздето ще ми дойде добре.

Безшумна като сянка, тя отиде да ми потърси и чаша вода.

— Сега трябва да спиш — каза Диелет и подпря главата ми с възглавницата. — Трябва да оздравееш скоро, за да можем да избягаме. Ще тръгнем веднага щом почнеш да се движиш. Не искам вече да се качваш на върлината, не е за теб този занаят.

— Ами ако Лаполад ме накара насила?

— Той ли? По-скоро ще накарам Мутон да го изяде. Това не е трудно. Цап с лапите, цап със зъбите и готово!

От прага на вратата, преди да я затвори, тя ми кимна приятелски.

— Спи!

Стори ми се, че сега рамото ме болеше по-малко. Намерих начин да се протегна и заспах, мислейки за мама, с развълнувано сърце, но не много тъжен.

Най-лошото в моята злополука беше, че тя забавяше бягството ни и фатално ни приближаваше към лошия сезон. През хубавите летни нощи можех спокойно да спя на открито, но през ноември, когато нощите са дълги и студени, когато вали дъжд, а може би и сняг?

Диелет нищо не ми даваше да правя и сама се грижеше за животните. По-нетърпелива от мен самия, тя чакаше да ме види здрав и когато някой път й кажех, че би било по-разумно да отложим за пролетта, сърдеше се.

— Ако останеш с тях — казваше тя, — напролет няма да си жив. Лаполад иска да усвоиш скок на трапец и няма да се отървеш. Освен това, ние непрекъснато се отдалечаваме от Париж. Напролет може би ще бъдем в Южна Франция.

Това беше основателно съображение.

Трябваше да побързам с оздравяването. Всяка сутрин Диелет ме изследваше. Опирах гърба си на преградата на колата и вдигах ръката си колкото можех. С ножа си тя отбелязваше височината, до която стигах, и така, сравнявайки тази височина със знака от предния ден, ние следяхме ден след ден хода на оздравяването.

От Алансон бяхме дошли във Вандом, а от Вандом в Блоа. Трябваше да отидем в Тур, където щях да започна отново упражненията си. Тогава аз и Диелет решихме, че в Блоа ще напуснем трупата и ще се отправим към Париж през Орлеан. Тя ми беше дала парите си и от един антиквар успях да купя стара карта с пътищата на Франция. С един фуркет си бях направил компас и бях изчислил разстоянието от Блоа до Париж на четиридесет мили. Това беше много дълъг път за ноември, когато дните продължават едва десет часа. Щеше ли да може Диелет, която не бе свикнала на ходене, да минава разстоянието от по шест мили? Тя храбро ме уверяваше в това, но аз се съмнявах. Във всеки случай пътуването щеше да продължи цяла седмица. Добре че беше поувеличила спестяванията си, които сега възлизаха на десет франка. Запасът ни от хляб беше налице, обувките ми готови, а тя случайно беше намерила на улицата едно старо конско покривало, на което разчитахме много, за да се завиваме нощем.

Така че ние бяхме готови и чакахме само да оздравее рамото ми, което според нашите изчисления и особено според напредъка, установен по резките върху преградата, трябваше да съвпадне с края на пребиваването ни в Блоа. Но едно раздразнение на Мутон, който обикновено биваше миролюбив, ни забави още повече.

Една вечер двама англичани, които много бяха ръкопляскали на Диелет, се приближиха към нея, след като публиката излезе, и я помолиха да повтори упражненията си. Лаполад прие предложението с готовност, защото то беше направено от двама души, които след богата вечеря изглеждаха разположени към щедрост.

Диелет влезе в клетката.

— Очарователно дете!

— Много смело!

И отново започнаха да ръкопляскат.

Не знам какво чувство на себелюбие възбуди ревността на Лаполад, но той каза, че ако тя можела да се отдава така спокойно на тези игри с лъва, това се дължало на обучението, което той, Лаполад, бил съумял да й даде.

— Вие ли? — попита по-ниският от англичаните, едно хубаво, русо и румено момче. — Вие сте самохвалко, вие не влизате в клетката.

— Десет луидора срещу един, че не влизате! — каза вторият.

— Ще ги спечеля!

— Добре, но малката ще излезе и вие ще влезете сам. Може би е предразсъдък да се мисли, че трябва голяма смелост, за да се влиза в клетките на дивите зверове.

— Камшикът! — рече Лаполад на Диелет.

— Разбрано, нали — каза ниският англичанин, — детето ще си отиде и няма да се връща.