— Ние и т.н. умоляваме гражданските и военните власти да дават свободен пропуск на господин… хм, хм, господин Ар… господин Ардел, Лю… Люси… Люсиен, по занятие…

Тук той стоя дълго време затруднен, после, сякаш изведнъж добил смелост, завърши.

— По занятие ху… худо… художник пейзажист.

После процеди още нещо през зъби и връщайки ми паспорта, каза тържествено:

— Добре!

Без съмнение полицаят беше готов да си тръгне, за да тури край на този неприятен разговор, когато, воден от едно нещастно хрумване, Люсиен Ардел го спря.

— Извинете, господине, вие пропуснахте най-важното в моя паспорт, единственото, за което платих два франка, без да обеля зъб.

— И какво е то?

— То е, че вие трябва да ми оказвате помощ и защита.

— Е, та?

— Е, та бихте ли ме осведомили в качеството на какъв аз имам право да се скитам по пътищата?

— В качеството, както указва вашият паспорт.

— Тогава, в качеството на… художник пейзажист?

— Разбира се, щом това ви е професията.

— Ако обичате, бихте ли ми казали в такъв случай какво ми е позволено и какво забранено?

— Хайде де! Да не искате аз да седна да ви уча на собствения ви занаят?

— На моя занаят не, но този на художник пейзажист, нали ме разбирате добре! За полицията аз съм художник пейзажист? Нали! Такъв ли съм?

— Ами… да.

— Добре, да речем на две мили оттук срещнем някой от вашите и той ми поиска паспорта. Точно тогава аз правя нещо, което не влиза в обязаностите на професията ми на художник пейзажист, и той ме арестува.

— Следователно!

— Трябва да знам какво ми е позволено и какво забранено.

Едри капки пот се стичаха по зачервеното лице на бедния полицай. Той виждаше, че се подиграват с него, и започваше да разбира, че е казал някоя глупост. Най-накрая се ядоса.

— Още дълго ли смятате да главоболите така властта, вие с дългата брада? Хайде, стига вече! Щом като професията ви не ви е професия, нещо не е ясно и щом като има нещо неясно, аз ви арестувам. Последвайте ме при кмета и ще се обясните с него. А този тук — и той ме посочи с пръст, — който не е вписан в паспорта, ще видим кой е той. Подчинявайте се!

— Тогава вие ме арестувате в качеството ми на художник пейзажист?

— Арестувам ви, защото ви арестувам. Дължа ли ви някакво обяснение? Хайде, покорявайте се или ще ви науча аз вас!

— Е, да вървим — каза Люсиен Ардел. — Ако и господин кметът е от вашия стил, денят за нас е свършен. Ела, Ромен, и вземи чантата. Господин полицай!

— Какво има?

— Завържете ми ръцете и си извадете сабята. Тъй като имам удоволствието да бъда арестуван, искам да бъде първа класа.

Аз далеч не можех да споделя това веселие. Намирах, че Люсиен Ардел щеше да направи по-добре, ако си беше мълчал.

„А онзи там, ще видим кой е той!“ — беше казал полицаят. Тези думи кънтяха в ушите ми. Щяха да търсят, да намерят и съвсем сигурно щяха да ме върнат при чичо ми.

Люсиен Ардел вървеше, пеейки:

Полицаят го следваше на малко разстояние, а аз — на четири-пет крачки след тях. От селото ни отделяше приблизително половин миля и преди да стигнем до него, трябваше да прекосим една гора. Случайно пътят беше прав и не се виждаше никой. Едва бяхме извървели стотина метра през леса, поддавайки се на внезапно обхваналия ме ужас, аз взех крайно решение. За предпочитане е, мислех си, да се изложа на всичко друго, но да не бъда открит и заведен отново в Дол. Не бях закачил чантата на гърба си — носех я в ръка. Забавих незабелязано вървежа си и хвърляйки чантата на земята, с един скок прескочих рова край пътя.

При шума, който направи тя, полицаят се обърна.

— Спри! — извика той.

— Не се бой — каза Люсиен Ардел, — ще се посмеем малко.

Аз отговорих само: „Чичо ми! Сбогом!“

И се впуснах през гората. Преследваха ли ме, не ме ли преследваха — не знам. Тичах право напред, без да се обръщам, безчувствен към клоните, които ме шибаха по лицето, към тръните, които ме драскаха. Тичах така лудо, че не видях дори дупката, която зейна пред мен. Само усетих изведнъж липсата на почва под краката си и се търколих в дъното на един голям трап. Останах проснат там не защото бях ранен, а защото бях паднал под така оплетен гъсталак от треви и къпини, че вече не виждах небето. Ръководеше ме инстинктът на диво животно, подгонено от кучета. Прилепен до земята, сгушен до крайна възможност, без да дишам, аз се ослушах. Чух само крясъците на птиците, излетели уплашени от оронения, при падането ми пясък, който се стичаше зрънце по зрънце като от огромен пясъчен часовник.

Когато се уверих, че не ме преследват, почнах да размислям и върху положението си.

Разсъждавах така: като предаде Люсиен Ардел на кмета, полицаят ще предупреди другарите си и всички те веднага ще тръгнат да ме търсят. Ако не искам да бъда заловен, би трябвало да тръгна веднага, за да спечеля малко преднина. И през ум не ми мина, че при кмета всичко би могло да се уреди. Мисля, че за да не бъда хванат от полицаите и заведен отново в Дол, бих минал и през огън. Не ще и съмнение, че в душата си аз молех Люсиен Ардел да ми прости, загдето го напуснах, но в края на краищата именно неговите глупави закачки предизвикаха нашата раздяла.

След около два часа стигнах до първите къщи в Сурдьовал, но от страх да не бъда забелязан не минах през града, а го обиколих изотзад, така че да изляза на пътя за Вир.

Ходенето беше поуталожило възбудата ми, но не бях спокоен относно трудностите по пътуването ми до Онфльор. Тенджерата не беше вече с мен — малкото ми вързопче беше останало в Мортен. Освен това, навсякъде ми се привиждаха полицаи; всяка шапка и дори всяко памучно боне, щом се покажеха отдалеч, веднага се превръщаха от неспокойното ми въображение в триъгълна полицейска шапка. Не бях изминал и три мили, а вече повече от десет пъти напусках широкия път, за да се сгуша в житата или под къпините на някой ров. Прескачайки един такъв трап, стори ми се, че чувам в джоба си някакъв ясен шум. Като че ли дрънкаха пари. Претърсих се. Не се бях излъгал. Намерих шест су и, което беше още по-добре, две монети по четиридесет су, които се бяха слепили. Предната вечер бях купувал за моя художник тютюн и това бяха парите, които ми бяха върнали от пет франка. Трябваше ли да ги задържа? Но как да ги върна? Обещах си, че не ще пропусна да сторя това, ако някога ми се удаде възможност.

На третия ден, след като преминах Аркур, стигнах една голяма гора, наричана гората Сингле, и макар че беше още сутрин, жегата беше така силна и имаше такъв задух, че не можах да дочакам пладне, за да си дремна. Навлязох в леса с надеждата да намеря малко хлад, но и в най-гъстата гора, както и по широкия път въздухът беше нажежен. Не трепваше нито лист; не се чуваше вик на птица; навсякъде тежеше такова мълчание, сякаш феята от „Спящата красавица“ бе минала оттук и докоснала с магическата си пръчка небето, животните и растенията. Само насекомите и мушичките не участваха в този всеобщ покой. Някои от тях пъплеха из тревите, а под светлината на лъчите, които се плъзгаха косо през дърветата, се въртяха с глухо бръмчене цели рояци, като че ли силната жега ги оживяваше още повече.

Едва седнал до дънера на един бук, заспах с глава, подпряна на ръката ми. Събуди ме остра болка във врата. Опипах се с ръка и улових голяма жълта мравка. Същевременно усетих второ ощипване по крака, после трето — по гърдите, после безброй други по всички части на тялото. Съблякох се бързо и като изтърсих дрехите си, от тях падна цял мравуняк. Но с това не се отървах от ухапванията, които тези проклети животинки бяха вече извършили. Вероятно и те като някои комари бяха оставили отрова в раната, защото скоро почувствах непоносим сърбеж. Естествено, колкото повече се чешех, толкова повече болката се възбуждаше. За един час ноктите ми се обагриха с кръв.