Минах през селото и когато се отдалечих достатъчно, за да не се боя от любопитни хора, седнах върху стъпалата на хубаво разпятие от гранит, което се намираше там. То беше построено край кръстовището на четири пътя, на върха на една могила и от всички страни наоколо се откриваше гледката на големи гористи равнини, сред които тук-таме се издигаше някоя каменна камбанария. А зад всичко това — бялата линия на морето, която се сливаше с небосклона. Бях вървял цялата сутрин. Слънцето и горещината бяха много силни. Подпрях се с лакът върху едно стъпало, за да размисля по-спокойно, и така съм заспал.

Когато се събудих, усетих втренчени в себе си две очи. В същото време чух глас, който ми казваше:

— Не мърдай!

Естествено, аз нямах желание да се подчиня и ставайки, огледах се наоколо, за да видя къде бих могъл да избягам.

Гласът, който при първите думи беше доста мек, прие отсянка на нетърпение.

— Не мърдай, хлапако, ти прилягаш така добре на пейзажа. Ако заемеш отново същото положение и стоиш спокойно, ще ти дам десет су.

Седнах отново. Говорещият нямаше вид на човек, който иска да ме задържи. Беше висок млад мъж с мека филцова шапка, облечен в костюм от сиво кадифе. Беше седнал върху куп камъни и държеше на коленете си някакъв картон. Разбрах, че рисува портрета ми, по-точно гледката и разпятието, тъй като беше казал, че прилягам добре на пейзажа.

— Няма нужда да затваряш очите си, нито устата си — каза ми той, след като бях заел отново първоначалното си положение. — Как се казва това място?

— Не знам.

— Значи не си тукашен? Навярно не си и калайджия?

Не можах да се въздържа и се засмях.

— Може и да не се смееш! Ако не си калайджия, какъв е този кухненски съд, който носиш на гърба си?

Въпросите му се посипаха един след друг. Но този господин изглеждаше най-добрият човек в целия свят. Аз се чувствах привлечен от него и не ме беше страх да отговарям. Казах му истината: отивах в Хавър, тенджерата ми служеше, за да сварявам своя улов, бях на път от осем дни и имах в джоба си четиридесет су.

— И не те ли е страх да не те убия като ми довериш, че носиш в себе си такава сума? Ти си голям смелчага. Хайде де! Не вярваш ли, че има разбойници?

Отново прихнах от смях.

Докато рисуваше, той продължи да ме разпитва и без да се усетя, аз му разказах как съм живял, откакто бях тръгнал да пътувам.

— Е, добре, момчето ми, можеш да се похвалиш, че си истинска рядкост. Опитал си се да направиш нещо наистина безумно, но в края на краищата добре си се отървал. Аз обичам такива момчета. Искаш ли да станем приятели? Ето какво ще ти предложа. Аз също отивам в Хавър, но без да бързам. Ще бъда там навярно след месец — зависи от местата, през които ще мина. Ако ми харесват, ще се спирам да работя, ако нищо не ми казват, ще продължавам. Искаш ли да дойдеш с мен? Ще носиш чантата ми, която е там, а аз ще ти давам храна и квартира.

На другия ден му разказах историята си така, както и вие току-що я научихте.

— Правиш, каквото си искаш — каза той, когато свърших разказа си — и макар че си твърде млад, може би имаш право след живота, който си водил при чичо си. Но за едно нещо нямаш право — да измъчваш майка си. Знаеш ли каква мъка и какви безпокойства е преживяла тя през осемте дни, откакто чичо ти трябва да й е съобщил за твоето бягство? Положително те мисли за умрял. Така че вземи сега от чантата ми необходимото за писане и докато аз правя рисунка на тази воденица, опиши на майка си всичко, което току-що ми разказа: как си напуснал чичо си, защо и всичко, което си правил след тръгването си. Ще пишеш също, че случайно си срещнал един художник на име Люсиен Ардел, който ще те заведе в Хавър и ще те препоръча на един корабопритежател, негов приятел, за да отпътуваш с някой кораб и да направиш едно хубаво пътуване по море. Като свършиш писмото, ще видиш как ще ти олекне на сърцето.

Господин Люсиен Ардел имаше право. Написах на мама писмо, което облях в сълзи, но след като го свърших, почувствах съвестта си по-спокойна.

Хубави бяха дните, които прекарах с Люсиен Ардел.

Вървяхме направо, без предварително начертан път, като понякога се спирахме по цял ден пред някое дърво или местност, които той рисуваше, а друг път вървяхме по цял ден, без да се спрем. Аз носех пътната му чанта, която не беше много тежка и която се затягаше на гърба като войнишка раница. Твърде често той също я вземаше и я носеше сам, за да мога да си почина. Бях натоварен да се грижа за снабдяването: всяка сутрин купувах хляб, варени яйца, парче шунка и пълнех една манерка с ракия, която разреждахме с вода. Обядвахме по пътя — под някое дърво или както се случеше, а вечеряхме в гостилница. Ястието ни не се състоеше вече от скариди и раци, а от хубави топли супи. Спяхме не върху сено, а в бели чаршафи, където човек си ляга съблечен.

Той бе изненадан, че не откри в мен истински селянин. Това, което бях научил при господин дьо Биорел, често го изненадваше. Аз знаех повече от него за дърветата и за имената на насекомите, за тревите и за света на безкрайно малките неща, които малцина познаваха.

Като вървяхме така, все напред, налучквайки пътя, ние бяхме стигнали околностите на Мортен. Това съвсем не беше посоката към Хавър, но аз не се тревожех: уверен, че ще стигна и че ще мога да отпътувам с някои от многобройните кораби до Бразилия, хич не ме беше грижа дали ще спечеля, или ще загубя малко време.

Не бих казал, че областта Мортен е най-нормандският, но тя без съмнение е най-живописният кантон на Нормандия. Борови гори, срутени скали, стръмни хълмове, мрачни проходи и навсякъде пенести води, течащи под дърветата или падащи във вид на водопади; наситена зеленина с чудна свежест — всичко това прави от него място, скъпо за художниците, които намират там на всяка крачка сюжети за етюди и дори напълно изградени картини.

Без да се спираме някъде, ние обикаляхме в кръг, чиито център беше Мортен и чиято крайна линия стигаше до Домфрон, Сурдьовал, Сен-Илер-дю Аркуе и Тейол. Докато Люсиен Ардел работеше, аз ловях пъстърва или търсех в дупките раци за обеда ни.

Бях много щастлив, но това, разбира се, не можеше да продължи дълго, защото така изкуплението би се превърнало в награда.

Една сутрин, докато стояхме настрана един от друг, всеки отдаден на своите занимания, видяхме да идва към нас някакъв полицай. Отдалеч той имаше доста смешен вид и очевидно беше, че не е бил назначен заради красотата или достойнствата на снагата си.

Много чувствителен към всичко онова у хората или нещата, което се поддава на карикатура, Люсиен Ардел ми каза да го погледна. В същото време той нахвърли с груби черти отстрани на етюда, върху който работеше, неговата глава.

Полицаят се беше приближил и виждайки, че го наблюдаваме, намести шапката върху червеникавите си коси, дръпна напред каиша на сабята си и забави крачки, клатейки се с достойнство.

Моливът беше проследил тези движения върху хартията и в резултат се получи карикатура, която ме разсмя чистосърдечно. Това никак не се хареса на полицая, който се запъти към нас.

— Извинете — каза той, — вие доста дълго ме разглеждахте, но аз бих искал да видя вашето разрешително.

— Добре — отговори Люсиен Ардел, като поставяше рисунката в папката си, — не се притеснявайте. Аз ви гледах, погледайте ме и вие, и ще бъдем квит.

— Без много приказки, разбирате добре, че искам паспорта ви. Службата и дългът ми налагат да ви го поискам, щом скитате по пътищата.

— Ромен — каза Люсиен Ардел, — вземи от чантата ми паспорта. Там, в отделението за тютюна, и го подай учтиво на господина.

После, обръщайки се към полицая, добави:

— Бих искал от почит към вашата служба да накарам да ви го поднесат върху сребърно блюдо, но на път, знаете, човек няма всичко, каквото би желал да има. Именно затова Ромен е без ръкавици. Но тъй като и вие нямате ръкавици, още един път сме квит.

Полицаят разбра, че тази тъй учтива реч, която беше започнал да слуша почти с блаженство, е подигравка. Той почервеня, захапа устните си, нахлупи шапката на главата си и за да се покаже хладнокръвен, започна да чете: