— Нищо — каза чичо Узар, — не го правя за вас, но ако аз остана там и моята бабичка ви поиска две су в неделя, не й отказвайте.

— Калбри — каза господин Лейо, — ще осиновя момчето ти.

— Остави това, трябва ни лодката на Госом. Тази лодка, която наричаха „Сен Жан“, беше прочута по целия бряг с това, че платната й издържаха при всякакво време.

— Добре — каза Госом, — давам я на Калбри и той трябва да ми я върне обратно.

Освен баща ми и кормчията, необходим беше и трети моряк. Яви се един наш братовчед. Тогава баща ми ме прегърна и с глас, който още помня, каза, целувайки ме:

— Нищо не се знае, ще кажеш на майка си, че я прегръщам.

„Сен Жан“ заобикаляше насипа. Щом го видя, двумачтовият кораб промени пътя си и се отправи с пълен ход към фара. След няколко минути те се срещнаха. Лодката мина под стожера на големия кораб и почти веднага се завъртя около себе си. Бяха вече един до друг.

— Въжето няма да издържи — каза нечий глас. — И да издържи, никога не ще могат да стигнат брега покрай двумачтовия кораб.

Наистина изглеждаше невъзможно „Сен Жан“ да приближи достатъчно кораба, та да позволи на чичо Узар да се покачи. Или „Сен Жан“ трябваше да бъде смазана, или чичо Узар трябваше да падне в морето.

Застанали един до друг, понесени от бурята, тласкани от една и съща вълна, корабът и лодката се приближаваха. Когато предният стожер се потапяше, виждаше се как палубата се изправя и екипажът, неспособен да се държи на крака, се вкопчваше, където може.

— Качвай се, качвай се! — викаше господин Лейо.

Три или четири пъти вече чичо Узар се беше опитал да се прехвърли. Най-после корабът рязко зави към „Сен Жан“ и когато вълната, която го беше повдигнала, се сниши, кормчията вече се вкопчваше за борда му върху стожерното въже.

Корабът се движеше бързо, като самата буря, а от платната му беше останало толкова, колкото да може да се управлява. Въпреки че морето изглеждаше утихнало, той се клатеше нашир и надлъж, бясно се спускаше от една страна на друга, като че ли щеше да се обърне. При едно такова сътресение се видя, че от платната бяха останали само дрипи. Марсовото платно беше отнесено и тъй като нямаше вече опорна точка за управление, корабът тръгна обратно, а беше едва на двеста или триста метра от входа. Един и същ вик се изтръгна от всички гърла.

„Сен Жан“, на борда, на който бяха останали баща ми и братовчед ми, следваше двумачтовия кораб на кратко разстояние и аз гледах по-скоро лодката, отколкото кораба. Когато я потърсих след влизането на кораба в пристанището, не я видях. После веднага я забелязах извън вълнолома. Притисната от маневрирането на големия кораб, тя беше пропуснала твърде тесния проход и сега бягаше към един малък залив надясно от вълнолома, където обикновено в дни на буря морето биваше малко по-спокойно. Но този ден и там, както навсякъде, догдето стигаше погледът, то беснееше и беше съвършено невъзможно да се преодолее вятърът, за да се доближи брегът. Платното беше отвлечено. Тогава от лодката пуснаха котва и обърнаха нос срещу вълните, които се нахвърлиха стремително от морската шир. Между нея и брега се изправяше цяла редица скали, които водата щеше да покрие не по-рано от половин час. Дали щеше да издържи котвата?

Аз бях още дете, но имах достатъчно опит в морските работи, за да преценя ужаса на това продължително очакване.

Чувах около мен да се отправят същите въпроси:

— Ако издържат още, ще могат да заседнат, но ако „Сен Жан“ излезе в открито море, ще се разбие на трохи.

— Калбри е здрав плувец.

— О, да, но ако можеше да се плува.

Дори дъска не би останала непогълната в този вятър от вода, трева, камъни и пяна.

Стоейки задъхан все там, усетих прегръдката на две ръце. Беше майка ми. Обезумяла от ужас, тя бе дотичала при мен.

Капитан Уел и някои други ни заобиколиха, говореха ни, опитваха се да ни успокоят. Без да отвърне на когото и да било, бедната ми майка гледаше в простора.

Внезапно силен вик надви шума на бурята:

— Котвата се откъсна!

Майка ми падна на колене и ме повлече със себе си.

Когато вдигнах отново очи, видях „Сен Жан“ да приближава върху гребена на една огромна вълна: повдигнат, носен от нея, той мина над преградата на скалите, но вълната започна да се разбива и спада, лодката се изправи цяла, като се въртеше, и аз видях след това само широк водопад от пяна.

Два дни по-късно намериха тялото на баща ми ужасно осакатено. Братовчедът ми не бе намерен изобщо.

В течение на шест години мястото на баща ми стоеше незаето край масата, ала не в това се състоеше страшната и мрачна празнота, която последва това злощастие. Неговата смърт не ни доведе до пълна нищета, защото имахме къща и малко земя, макар че майка ми трябваше да работи, за да живеем.

Някога тя беше най-добрата гладачка в селото и тъй като бонетата на Порт Дийо са едни от най-хубавите шапки по крайбрежието, тя отново намери препитание.

Господата Лейо сметнаха, че трябва да ни помогнат.

— Брат ми ще ви взема един път на всеки петнадесет дни, и аз също веднъж на петнадесет дни. Един ден от седмицата, все е нещо.

И това беше всичко. Не се заплащаше скъпо човешкият живот.

Работният ден по времето, за което говоря, се определяше от слънцето, така че аз имах сутрин и вечер, както преди — така и след училище — свободни часове, в които при отсъствието на майка ми можех да правя каквото си искам.

Все пак най-много ми харесваше да скитам по вълнолома или по пясъчния бряг в зависимост от това дали имаше прилив или отлив.

През такъв един ден на голям прилив, когато бях избягал от училище, се случи срещата, която се отрази на целия ми живот. Беше в края на септември и петъчният отлив трябваше да открие едни канари, които отдавна не се виждаха. В петък сутринта, вместо да отида на училище, аз се скрих в скалите край брега и докато чаках да се оттегли морето, започнах да закусвам. Трябваше да чакам повече от два часа.

Морето остана дълго време неподвижно, въпреки моето нетърпение, но най-после започна да се оттегля със същата бързина, с която беше придошло. Аз го следях. Бях скрил в една дупка кошничката и дървените си обувки и крачех по пясъка бос.

Нашите брегове са обикновено пясъчни, но тук-там се срещат и купчини скали, които при отлив образуват възчерни островчета. Както си търсех на едно от тези островчета раци, чух, че някой ме вика.

Когато се чувстваме виновни, не сме много смели. В първия миг се уплаших, но като вдигнах очи, видях, че нямаше от какво да се боя. Човекът, който ме беше повикал, нямаше да ме накара да се върна на училище. Беше старец с бяла брада. В село, където всички го познавахме, бяхме го кръстили Господин Неделя, защото имаше прислужник, когото наричаше Съботан.

Всъщност той се казваше господин дьо Биорел и обитаваше малък остров на четвърт час от Порт Дийо. Имаше славата на най-големия чудак, който съществува на двадесет мили околовръст. Тази си слава той дължеше на огромния чадър, който носеше винаги разтворен над главата си, на пълната усамотеност, в която живееше, и особено на смесицата от суровост и добрина, които употребяваше в отношенията си с хората от нашия край.

— Ей, малкият — викаше той, — какво правиш там?

— Както виждате, търся раци.

— Хайде, остави твоите раци и ела с мен, ще ми носиш мрежата и няма да съжаляваш. Само ми кажи името си.

— Ромен Калбри.

— А, ти си синът на Калбри, който загина миналата година, за да спаси един бриг. Баща ти беше мъж.

Аз се гордеех с баща си и тези думи ме накараха да погледна малко по-открито господин дьо Биорел.

— Ти си на девет години — продължи той, като постави ръката си на главата ми, — днес е петък, обед е, значи си избягал от училище.

Сведох очи и се изчервих.

— Сега ще ти кажа защо бягаш от училище — продължи той. — Не трепери, малък глупчо, не съм магьосник. Хайде, погледни ме. Искаш да използваш отлива, за да ловиш, нали?