Там бяхме Кабриол, госпожа Лаполад, музикантите и аз, който трябваше да отворя вратата на клетката. Лаполад свали генералския си костюм.

— Ако лъвът е умен — каза единият от англичаните, — няма да му стори зло. Месото му е твърде хилаво.

И те започнаха да се смеят и подиграват с нашия господар, което много ни разсмиваше.

Мутон беше достатъчно умен, за да помни как Лаполад често го мушкаше с вилата през решетките, и започна да трепери, когато той влезе храбро в клетката с вдигнат камшик.

Поведението на животното насърчи Лаполад. Той си помисли, че е господар на стария лъв и го шибна, за да го накара да стане. Но ударите с камшик не приличаха на ударите с вила. Мутон разбра, че неприятелят му беше под негова власт, проблясък от смелост осени затъпелия му мозък, изправи се в цял ръст, изрева, и преди Лаполад да може да отстъпи, той се строполи върху него. После жертвата се огъна под двете страшни лапи, чиито нокти се свиваха, за да се впият, и лъвът го търкулна под корема си с пресипнал вой.

— Умирам! — извика Лаполад.

Наведен над него, лъвът ни гледаше през решетката. Очите му изпускаха искри. Той удряше с опашка по хълбоците си и те ехтяха като барабан.

Кабриол грабна една вила и започна да удря лъва с всичка сила. Той не помръдна. Тогава единият от англичаните извади от джоба си револвер и го приближи до ухото на лъва, който беше почти до решетката.

Но госпожа Лаполад с бързо движение дръпна ръката му.

— Не го убивайте! — извика тя.

— О — каза англичанинът, — тя обича лъва повече от мъжа си!

И измърмори някакви думи на чужд език.

Шумът и виковете бяха привлекли Диелет. Тя изтича към клетката. Един от железните пръти беше поставен така, че да се отстранява и да предоставя път на нейното тънко тяло, в случай че бъде изненадана, но без лъвът да може да провре голямата си глава. Тя отмести този прът и влезе в клетката, без да я види Мутон, който стоеше гърбом.

Диелет нямаше камшик, но скочи смело на гривата му. Изненадан от това нападение и не знаейки откъде иде то, той се обърна толкова рязко, че я отхвърли до решетката. Но като видя кой е там, отпусна лапата си, която беше готова да я смачка, и като се отмести от своя враг, отиде и се сви в ъгъла.

Лаполад не беше мъртъв, но така контузен, че трябваше да го изтегля на ръце, докато Диелет задържаше с поглед засрамения лъв.

Самата тя излезе, куцайки. Мутон беше навехнал крака й, а имаше, освен това, и едно натъртване, което я държа осем дни на легло, докато Лаполад лежеше полумъртъв, разкъсан, храчейки кръв.

Най-после след петнадесет дни тя ми каза, че може да върви добре и без болка, че е дошло времето да изпълним своите намерения. Задържан от раните си, Лаполад не би могъл да ни преследва.

На 3-ти ноември есента беше все още хубава. Бързайки, можехме да се надяваме, че ще стигнем Париж преди лошото време.

Дълго обсъждания ни план уточнихме така: понеже аз не бях наблюдаван, щях да изляза от бараката пръв, изнасяйки всичкия багаж, ще рече припасите от хляб, покривката, едно шише, запасните ми обувки, малък пакет бельо, който Диелет беше скрила в моя сандък, и една тенекиена тенджера; изобщо щях да извърша цяло пренасяне, а после, когато съпрузите Лаполад заспяха, Диелет щеше да стане, да избяга от колата и да ме настигне под едно дърво на булеварда, което предварително бяхме избрали.

Аз пристигнах там, когато биеше единадесет. Диелет дойде чак в полунощ. Бях започнал да се отчайвам и да се страхувам, че може да са я изненадали, когато чух леките й стъпки по булеварда. Тя пресече една ивица светлина и аз познах червената й наметка, която й служеше да се загръща, когато, излизайки от представление, идваше да присъства на Лаполадовите речи.

— Бях започнала да мисля, че никога няма да се измъкна — каза тя. — Лаполад пъшкаше като тюлен и не искаше да заспи, а после отидох да се сбогувам с Мутон. Бедният Мутон! Ще му бъде много мъчно. Взе ли всичко?

Не беше време за проверки. Казах й, че могат да ни изненадат и че трябва да бързаме към полето.

— Добре! — отвърна Диелет. — Тръгваме, но първо ми дай ръката си.

— За какво?

— За да я сложиш в моята и да се закълнем, че това е на живот и на смърт. Искаш ли да се закълнем?

— Искам!

— Тогава дай си ръката и кажи като мен: „Ние ще си помагаме на живот и на смърт!“.

— На живот и на смърт!

Тя стисна ръката ми и аз се почувствах много развълнуван от разтреперания глас, с който произнесе тези думи.

В пустия град цареше тайнствено мълчание, смущавано само от струята на един фонтан, който се изтичаше с шуртене в поточето, и от жалбата на уличните фенери, които при духането на вятъра скърцаха на железните си вериги. При клатенето си те хвърляха големи променливи сенки по паважа на улицата.

— Сега да вървим! — каза тя, тръгвайки напред.

Не след много излязохме от града и се озовахме в полето. Следейки я, аз я разглеждах с любопитство. Струваше ми се, че лявата й ръка е закръглена, като че ли държеше нещо под наметалото си. Понеже всичкия багаж носех аз, недоумявах какво можеше да бъде то? Попитах я.

— Това е моята резеда — каза Диелет, отваряйки наметката си.

И аз забелязах една малка саксия цветя в позлатена хартия. Тя отдавна отглеждаше това цвете, което заемаше едно от прозорчетата на колата и за което изискваше, и полагаше грижи, които вбесяваха Лаполад.

— Как искаш да носим това? — казах аз, доста раздразнен от този нов товар.

— Трябваше ли да го оставя? Щеше да умре. Достатъчно е, че оставих Мутон. Бедният Мутон! Ти не знаеш, че преди малко исках да взема и него. Как ме гледаше! Сигурно подозираше нещо.

Да вземе Мутон беше мисъл, която ми се видя крайно смешна. Лъв, вързан като куче! Не можах да сдържа усмивката си.

Диелет поиска да разделим багажа и с мъка я убедих аз да взема по-голямата част.

Нощта беше хладна, без да бъде студена. Сивкавосиньото небе беше обсипано с блещукащи звезди. Равнината спеше, дърветата стърчаха неподвижни, без да шумолят, и не се чуваше дори шумът на птиците или на насекомите, които оживяваха летните нощи. Само от време на време, когато минавахме покрай някое жилище, кучетата джавкаха подире ни, гласовете им събуждаха кучетата на съседите и лаят им се губеше в смълчаната тъмнина като провиквания на стражи, които се виждат и си отговарят.

За да избегнем преследването, ако Лаполад предприемеше такова, трябваше да вървим цяла нощ. Аз се страхувах, че Диелет няма да може да ме следва, но тя не продума за умора чак до сутринта. Минахме през много заспали села и пътните знаци ни казваха, че сме на пет мили от Блоа. На небето пред нас се появи жълта светлина: разбудилите се петли се провикваха от курник на курник. Зад кепенците на къщите се появиха светлинки. Скоро след това започнаха да ни пресрещат коне и колари, които с бавен ход отиваха по полските си работи.

— Сега да починем — каза Диелет, — вече не ме е страх.

— Страх ли те беше?

— Да, от Блоа дотук.

— От какво?

— От тишината. Не я обичам. Пък и сенките се удължават, скъсяват и това те кара да тичаш, додето дъхът ти спре.

Докато закусихме с моите корички, стана съвсем светло. Денят беше сив и влажен. Той разкри пред нас, докъдето стигаше погледът, голяма, гола равнина. Тук-там между скупчените дървета се издигаха къщи, над които бавно се изкачваха стълбове жълт дим. Редуваха се разорани земи и стърнища, но никъде не се виждаше зеленина. Ята гарвани тежко прелитаха небето и се разделяха на по-малки ята, за да се спуснат около плуговете и браните, които работеха тук-таме из полето.

Скоро тръгнахме отново и минахме още две мили. Но умората започна да ни тежи. Диелет умираше за сън. Тя беше толкова изтощена, че спа пет часа, без да се събуди.

При това пътуване най-голямата ми тревога бяха нощите. Имах опит в спането под открито небе, но не бях спокоен, като мислех за студа през това годишно време. Затова, когато поехме отново пътя си, решихме, че без да обръщаме внимание на разстоянието, дълго или късо, няма да се спираме, преди да сме намерили хубаво, добре защитено място. Намерихме това, което ни трябваше, под стената на един парк, където вятърът бе натрупал голям куп сухи листа. Тъй като беше едва четири часа, имах достатъчно време преди нощта, за да приготвя легло за двама ни.