Положително не ме чуваха. Реших да махна пантите на капака. Ако успеех, нямаше да има нужда да отварям, а само да хлъзна капака и щях да бъда свободен.
Започнах да работя с още по-голяма бързина. Това мълчание ме ужасяваше безкрайно. Дали морето не беше отнесло екипажа? Това беше възможно, защото силата на люлеенето и виенето на вятъра ми показваха, че бурята бушуваше с пълна сила.
Пантите бяха по-слаби от ключалките и нямаше нужда да изрязвам дървото. Ако бях почнал от тях, те бяха само заковани. С върха на ножа си успях да откача едната и след като направих това, разклащайки силно капака, изкъртих пироните на другата.
Бутнах капака и той свободно се хлъзна. Изскочих вън от ужасния си затвор. Каква радост почувствах от това, че можех свободно да се движа! Да умреш в ковчег, значеше да умреш десет пъти!
Този относителен успех почти ми беше възвърнал надеждата. Но, уви, не бяха свършили моите изпитания! Воден от струйка светлина, аз се отправих пипнешком към стълбата. Капакът беше спуснат, но за щастие не и залостен. Бутнах го и се намерих на палубата. Едва започваше да се разсъмва, но очите ми бяха свикнали на тъмнина в сандъка. Обгърнах с поглед палубата: никой. Корабът беше напуснат от екипажа. Скочих на юта и гледайки в далечината, забелязах под бледите лъчи на утрото една черна точка в морето. Това беше голямата лодка.
Извиках колкото можех по-силно, но тя беше твърде далеч, а бурята твърде силна, за да може да бъде чут моят слаб глас.
Бях сам на този изоставен, разглобен и потъващ сред морето кораб. И все пак мъката ми в този нещастен сандък беше такава, че тук се почувствах по-малко ужасен.
Разглеждайки наоколо си, видях, че „Ориноко“ беше ударен отстрани, в средата на кормилото, и по някакво чудо не се бе разцепил на две. Английският параход ни беше блъснал косо. При този удар той беше скъсал въжетата на голямата и на кормилната мачта и тъй като нямаше вече какво да ги крепи под вятъра, който надуваше платната, те се бяха счупили като кибритени клечки. Непокътната оставаше само половината на предния стожер и предната хоризонтална мачта. От платната стоеше едничко триъгълното, а горното четвъртито платно се беше накъсало на парцали.
Денят настъпваше. Откъм изток очертанията на облаците осветяваха бледи, бегли, менящи се като светкавица светлини, които бързо се губеха в черното небе. Докъдето стигаше погледът, морето беше бяло от пяна и под тази бледа светлина имаше страшен вид. Вятърът, който се превръщаше в буря, сплескваше вълните.
Ако екипажът беше напуснал кораба, това значеше, че той се намира в опасност. Не бяха необходими дълги размисли, за да се разбере това.
Оставен на прищявката на вятъра и на вълните, без кормило и без платна, той се люлееше ужасно и водната стихия го блъскаше така, сякаш всеки миг щеше да го потопи. За да стоя прав на палубата, аз трябваше да се държа някъде и вече толкова се намокрих, като че бях падал във вода.
Поисках да разбера какви бяха точно повредите от сблъскването. Покатерих се и видях, че цялата страна на кораба беше разкъсана. Дали тази цепнатина слизаше и под линията на потопяването, ми беше невъзможно да разбера. Питах се колко вода има на дъното, но не можах да узная повече, защото не можех да си послужа с помпите. Те бяха много тежки за мен.
Колко ли време още „Ориноко“ можеше да устои на вятъра в това състояние? Тук беше главният въпрос.
Че щеше да потъне, в това според мен нямаше никакво съмнение. Но може би нямаше да потъне веднага. Някой кораб все щеше да го забележи и да ме спаси. Не губех всяка надежда. И като си спомних, че с борба можах да изляза от моята ужасна кутия, реших да се боря още и да не се предавам.
Имах достатъчни познания по мореплаване, за да знам, че ако корабът останеше така, без направление, не след дълго щеше да се разпадне или пък да потъне при някоя дълга вълна. Трябваше да застана на кормилото и без да се грижа за посоката, да се опитам с помощта на триъгълното платно да го държа срещу вълните.
Досега бях управлявал само малки лодки. Едва докоснал кормилото на този голям кораб, една силна вълна така неудържимо го завъртя, че аз го изпуснах и се намерих паднал на четири-пет крачки от него.
За щастие, на борда бяха взети всички мерки, за да се устои на бурята. Дръжката на кормилото беше снабдена с въжета, прекарани през макари, което позволяваше да се управлява, без да се излагаш на опасност. Тъй като нямаше да следвам определена посока, понеже не знаех къде съм, нагласих дръжката така, че просто да има попътен вятър.
Много се надявах да срещна някой кораб и се постарах да се настаня колкото се може по-добре на юта, така, че да виждам в далечината и да обгръщам с поглед всичките точки на хоризонта.
Стори ми се, че силата на вятъра започваше да намалява. Беше се съмнало и небето изглеждаше по-малко облачно. Тук-таме имаше празнини, в които просветваше бледа синева. И макар че морето беше все така бурно, надеждата ми се върна. Така близо до брега не можеше да не се появи кораб.
Най-малко три часа стоях с очи, впити в хоризонта, без да съзра каквото и да било. Вятърът отслабваше чувствително. Морето се успокояваше. Вълните не се удряха вече в безредие, а на промеждутъци, което даваше на кораба време да се издига и снишава.
Изведнъж ми се стори, че забелязвам някаква бяла точка, която пълзеше в морето върху черния фон на един голям облак. Точката наедря — беше кораб, който още се уголеми. Плуваше с попътен вятър, ще рече в посоката на „Ориноко“.
Спуснах се към кормилото, за да се помъча да му пресека пътя, но той беше разпънал всичките си големи платна, а аз имах само едно малко, което не предлагаше почти никаква плоскост на вятъра.
Гледах как за половин час той нарасна дотам, че можах да преброя платната му, после ми се стори, че започна да намалява.
Изтичах към кабината и яростно започнах да звъня, после, скачайки върху преградата, се вгледах. Корабът се смали още повече и продължи пътя си! Явно беше, че нито ме видяха, нито чуха…
Разочарованието беше жестоко: цял час го гледах с очи. Той намаляваше, намаляваше, стана само точка и изчезна. Намерих се отново сам в безкрая.
Не беше достатъчно само да мине някой кораб, нужно беше той самият да забележи „Ориноко“. Не трябваше да чакам неговата помощ — трябваше да я улесня, да я подготвя, да я приближа до себе си.
Взех от сандъка със сигналите най-голямото знаме, което можех да намеря. После, тъй като въжетата бяха скъсани, покатерих се да го закача високо върху горната част на мачтата. Поради люлеенето изкачването бе много трудно, но за щастие аз бях свикнал на този занаят и слязох благополучно, изпълнен с надежда от това широко знаме, което се вееше на вятъра. То щеше да каже на тези, които го видят, че един кораб се намира в беда.
Най-големият ми страх сега, когато морето започна да се успокоява, беше цепнатината. Нищо не показваше тя да се е увеличила. Корабът нямаше вид на потъващ. Но за да не пренебрегна нищо, в случай че „Ориноко“ потънеше под мене, аз събрах дъските и сандъците, които можах да намеря, и свързвайки ги здраво, направих нещо като сал.
Наближаваше пладне, а не бях ял от предния ден. Гладът започваше да ме измъчва. Кантината на кораба беше изнесена в морето, когато бяха строшени мачтите. Реших да сляза и да потърся собствената си храна.
Но това решение бе взето едва след дълги колебания. Ако корабът потънеше, докато аз бях на долния етаж? Гладът надви страха.
Слязох. Не бях направил и две крачки, когато чух ръмжене. Отдръпнах се уплашен. С внезапно и силно движение животното, което беше изръмжало, също се отдалечи. Беше кучето на капитана, което бяха забравили. И то излизаше от сандъка си, но по свой начин. Стигна по-бързо от мен на палубата. Там се обърна и ме гледа дълго и недружелюбно. Ала изследването несъмнено го успокои, защото скоро се приближи и ми протегна муцуната си. Веднага станахме добри приятели и то тръгна подире ми. Кучето също беше гладно.
