Литмир - Электронная Библиотека

В Хавър научих, че екипажът на „Ориноко“ не бе загинал — бил прибран в открито море от английския кораб „Саухтямптън“, който го върнал в отечеството. Колкото до бедния Херман, той бил изхвърлен в морето при сблъскването и било поради това, че не знаел да плува, било защото бил вече убит или ранен от парчетата на мачтите, които го били повлекли, той не се показал отново. Това обясняваше защо не беше дошъл да ме освободи.

Изглежда, че моят разказ беше твърде тежко показание срещу капитана. Застрахователите казаха, че ако той не бил напуснал кораба, можел да го спаси. Щом едно дете съумяло да го доведе до брега, екипажът с положителност щял да го вкара в пристанището. Въпросът се разискваше. В Хавър говореха само за това и ме разпитваха от всички страни.

По същото време в театъра се играеше „Корабокрушението на Медузата“ и на директора му беше хрумнало да ме направи участник в пиесата, давайки първото представление в моя полза. Връщаха хора от вратата. Бяха ми поверили, разбира се, нямата роля на юнгата. Когато се появих на сцената заедно с Тюрк, публиката така ни аплодира, че артистите бяха принудени да спрат. Всичките лорнети бяха насочени към мен и аз глупаво започвах да вярвам, че наистина съм важна личност. Може и Тюрк да си е мислил същото.

Като извадиха от прихода разноските по представлението (а директорът едва ли се беше ограничавал, пресмятайки ги), то ми донесе двеста франка. Пиесата се игра още осем пъти и всеки път ми носеше по пет франка. Така събрах общата сума от двеста и четиридесет франка, ще рече цяло състояние.

Реших да употребя голяма част от тях, за да си купя екип, защото страстта ми към морето и ужасът от чичо ми бяха издържали на всичко. Изоставен на „Ориноко“, люлян от бурята, изхвърлен на брега, ще рече почти обречен на смърт, неведнъж изпадах, признавам си, в тъжни размисли и съдбата на онези, които си живееха спокойно под собствения покрив, ми изглеждаше тогава по-завидна от тази на моряка. Но стъпил отново на краката си, страховете ми се изпариха така, както водата, намокрила дрехите ми, се изпаряваше с първия слънчев лъч. И когато пристигнах в Хавър, отново мислех само за това как да намеря кораб, на който да ме вземат като юнга.

Наемодателят на „Ориноко“ беше уредил да ме приемат на един друг от неговите кораби — „Амазонка“ — и тези пари тъкмо ми стигаха да си купя необходимите за пътуването неща.

Вие си спомняте навярно, че при срещата ми с нещастния Херман той ме заведе да спя у него. Това „у него“ беше малка тъмна стаичка в дъното на един двор при кея на Казармите. Върнах се отново там. Хазайката се съгласи да ми я даде под наем като ме предупреди, че няма да може да ми готви, защото била болна. Но това не ме тревожеше, защото въпросът за храната беше за мен второстепенен и дори не съществуваше, когато бях обезпечен с парче хляб.

Хазайката беше прекрасна жена. Макар че едва се движеше, тя ми правеше всякакъв вид услуги и добрини, които ми напомняха за родната къща. Вдовица, още млада, тя имаше син, с две години по-голям от мен, който беше по море. Бил заминал преди осем месеца за Индия и връщането на кораба му „Нистрия“ се очакваше всеки ден.

Между нея и майка ми нямаше само далечното сходство на положението им: и тя като мама ненавиждаше морето. Мъжът й умрял от жълта треска далеч от нея, в Сан Доминго, и тя ужасно се измъчваше от това, че синът й беше пожелал да тръгне по море. Единствена утеха й беше надеждата, че това първо пътуване, което се оказало много мъчително на отиване, щеше да го отвърне от занаята и че той щеше да се завърне, решен да остане на сушата.

С какво нетърпение го очакваше тя! Всеки път, когато се връщах от вълнолома, където прекарвах почти целия ден, тя искаше да знае какво е времето, какъв е вятърът, дали са пристигнали много кораби.

Пътуването до Индия е много дълго, несигурно, пълно с изненади и „Нистрия“ можеше да пристигне днес, утре, след петнадесет дни, след месец, както и всеки друг ден.

Бях живял у тях малко повече от седмица, когато болестта й обезпокоително се влоши. Съседките, които идваха да я навестяват и да се погрижат за нея, ми казаха, че се намирала в опасност и че лекарят не поемал повече отговорност. Действително тя отслабваше все повече и повече, беше много бледа, почти без глас и когато влизах в стаята й, за да й кажа какво е морето, и я погледнех в леглото, изпитвах нещо като чувство на страх.

След бурята, която преживяхме и която погуби „Ориноко“, времето се беше оправило. Морето беше тихо, както през най-хубавите дни на лятото. Цареше пълно затишие, необичайно за това годишно време.

Безветрието я отчайваше и всеки път, когато, влизайки, повтарях това, което й бях съобщил предния ден:

— Няма вятър — или — слаб ветрец от изток.

Тя поклащаше лекичко глава и казваше:

— Господ ми се сърди. Ще умра, без да го прегърна.

Тогава съседките или приятелките, които бяха там, й се скарваха, че мисли за смъртта, и се опитваха да я успокоят с всевъзможните лъжи, които се измислят за опасно болните. Но те не я убеждаваха и тя непрекъснато повтаряше:

— Няма съмнение, не ще го видя вече!

Очите й се изпълваха със сълзи, от което се доплакваше и на другите. Аз не си давах добре сметка за състоянието й, но от това, което чувах да се говори, разбрах, че то беше безнадеждно, и не смеех да вляза, преди предварително да съм попитал как е тя.

Една сутрин, беше вторник, бях ходил да видя пристигането на корабите и се връщах да закуся. Стигайки преди съседката, от която обикновено се осведомявах за нея, тя ми направи знак да вляза.

— Лекарят дойде.

— Е, и?

— Каза, че няма да изкара деня.

Не смеех да се кача по стълбите, но най-после се реших и си свалих обувките, за да не вдигам шум. Но когато минавах пред вратата й, тя позна стъпките ми.

— Ромен! — извика ме слаб глас.

Влязох. Една от сестрите й, която не я напускаше, беше до нея. Тя ми посочи къде да седна, но болната ме повика до леглото си, погледна ме безмълвно и аз я разбрах.

— Все същото време.

— Няма ли вятър?

— Не!

— Кои кораби?

— Риболовни лодки, корабите от Сена и параходът от Лисабон.

Едва бях изрекъл тези думи, когато вратата живо се отвори и влезе мъжът на сестра й, който работеше на пристанището. Изглеждаше развълнуван.

— Параходът от Лисабон пристигна — каза той.

— Да, Ромен току-що ни съобщи.

Тя каза това небрежно, но същевременно очите й срещнаха очите на зет й и видя, че в тях имаше нещо необичайно.

— Божичко! — извика болната.

— Е, да, има новина. Срещнали кораба „Нистрия“ при остров Сен. На борда всичко било добре.

Тя лежеше простряна на леглото си, така бледа и слаба, че човек можеше да я помисли почти умряла. После се повдигна на ръката си.

— Боже мой! Боже мой! — каза тя и очите й се оживиха. Кръв обагри лицето й.

Пожела да й бъде обяснено колко време беше необходимо на кораба „Нистрия“ да дойде от остров Сен до Хавър. Това беше доста трудно: два дни при благоприятен вятър; шест до осем дни, ако вятърът не бъде благоприятен. Но параходът от Лисабон беше взел разстоянието за тридесет часа, следователно „Нистрия“ можеше да пристигне и утре.

Изпрати да потърсят лекаря.

— Трябва да живея дотогава — каза тя, — бог не ще позволи да умра, преди да съм го прегърнала.

Силите й се бяха възвърнали, а с тях разсъдъкът и енергията. Като я видя, лекарят не искаше да повярва на чудото.

Къщата й беше дом на бедни хора. Помещението, в което лежеше, служеше едновременно за кухня и за стая. Не беше чудно, че след петнадесетдневно боледуване то беше в безредие, затрупано от хиляди предмети, съдове, чаши с варени билки и стъкленици, потънали в прах. Откровено казано, нямаше кой да се грижи за болната — само няколко приятелки, съседки и сестра й, но те идваха за няколко часа и бързаха да се върнат у дома си, където ги чакаше работата им или децата.

Сега тя ни помоли да почистим малко и да подредим. Пожела също така да отворим прозореца и тъй като сестра й отказваше от страх да не се влоши положението й, тя настоя:

35
{"b":"281363","o":1}