— За мен това няма значение, а не искам да дъха на болест, когато той пристигне.

Кога щеше да пристигне той? Времето не се променяше — все още цареше това пълно затишие, без ни най-малък ветрец, който да подкара „Нистрия“.

В търговските пристанища винаги се съобщава кои кораби са се появили в околностите. За Хавър сигналите се даваха от нос Ев, в града ги повтаряха и веднага ги обявяваха. Тя ме попита дали не бих отишъл да прочета съобщенията. Разбира се, дори на ум не ми мина да откажа и час по час аз отивах до улица „Орлеан“, където се намираше тогава бюрото на осигурителното дружество, получаващо сигналите. Но никакъв кораб не се появи при това мъртво затишие, защото всички бяха задържани на входа на Ламанша.

Хазайката ми не се обезсърчи и когато настъпи вечерта, накара ни да преместим леглото й до прозореца. На покрива на отсрещната къща имаше голям ветропоказател. Каза ни, че искала постоянно да бъде пред очите й, защото предчувствала, че вятърът ще се промени. При друг случай това би ни разсмяло, защото на синьото небе, осветено от пълнолунието, ветропоказателят се открояваше чер и неподвижен, като споен с оста.

Сестра й, която беше останала да бди над нея, ме изпрати да си легна. През нощта се събудих от шум, какъвто още не бях чувал, откакто живеех в малката стаичка. Беше нещо като скърцане. Станах; стенейки, ветропоказателят се въртеше около желязната ос. Беше вятърът.

Излязох на улицата и отидох до вълнолома. Морето започваше да шуми. Свеж вятър подухваше от север; един митничар, с когото заприказвах, ми каза, че ще се усили още и вероятно ще се обърне на запад.

Върнах се вкъщи да занеса добрата новина, защото вятър от запад значеше, че „Нистрия“ ще бъде в Хавър през деня или надвечер с прилива.

— Виждаш ли, че бях права — ми каза тя. — Уверена бях, че вятърът ще се промени. Ах, добър е господ!

Сестра й ми каза, че през нощта не спала. Стояла неподвижно, с очи, устремени във ветропоказателя, произнасяйки само едни и същи думи.

— В колко часа е приливът?

Пожела да пийне малко вода. Лекарят беше казал, че може да й се дава всичко, каквото пожелае. Едва пое една глътка, дишайки трудно и шумно — толкова беше слаба.

— Това ще ме крепи дотогава — каза тя.

После обърна поглед към ветропоказателя и повече не продума. Само от време на време прошепваше:

— Бедният Жан, бедният Жан!

Жан беше синът й. Когато небето започна да просветва, тя ме извика до леглото си и ми каза:

— Ще отидеш при месаря и ще му поискаш три либри месо за варено, от най-хубавото. Ще купиш и зеле.

— Зелето не е добро за теб — каза сестра й.

— За Жан е! Той го обича и много време не е ял. Вземи, ето пари!

И тя с мъка извади изпод възглавницата си една монета от сто су.

На сутринта дойде лекарят. Каза ни, че никога не е виждал такава твърдост срещу смъртта, че тя живее само благодарение на волята и надеждите, че щом е издържала дотук, вероятно ще издържи и до вечерта. Надали щеше да умре преди отлива.

Изтичах на улица „Орлеан“ веднага щом дойде време за отваряне на бюрото. Започнаха да обявяват кораби, но „Нистрия“ не беше между тях. От осем часа сутринта до три часа следобед отидох двадесет пъти до улица „Орлеан“. Най-после в три часа прочетох на обявата: „Нистрия, идващ от Калкута“.

Беше крайно време да занеса добрата новина, защото болната отиваше на зле и разочарованието, че не можа да види сина си при утринния прилив, й причини гибелен удар. Като разбра, че „Нистрия“ вече иде, тя се оживи.

— В колко часа е приливът? — попита ме хазайката.

— В шест часа.

— Вярвам, че ще доживея дотогава — и поиска малко вино.

Отидох на вълнолома.

Виждаха се повече от двадесет кораба, които лъкатушеха, очаквайки прилива. В четири часа тези, които не газеха на дълбоко, започнаха да влизат. Но „Нистрия“ беше с голяма водоизместимост и потегли към входа едва в пет.

Изтичах вкъщи. Нямаше нужда да говоря.

— Влезе ли?

— Влиза.

— Нагласи ме! — каза тя на сестра си и накара да я подпрат с възглавници. Само очите й още горяха, но устните й бяха обезцветени.

След четвърт час перилата на стълбите се разклатиха, като че ли някой ги вадеше. Беше синът й. Тя намери сили да се повдигне и да го обгърне с ръцете си.

Почина вечерта в единадесет часа, при отлива, както беше казал лекарят.

Тази смърт, тази обич на майка към син, тази борба с агонията, това отчаяние подействаха на ума и сърцето ми така, както нито молбите на Диелет, нито корабокрушението на „Ориноко“.

Моята майка също можеше да умре, докато аз бях далеч от нея. За първи път разбрах и почувствах това.

Не спах цялата нощ. Тази мисъл ме притискаше, задушаваше ме. „Амазонка“ тръгваше след петнадесет дни, корабът от Онфльор тръгваше сутринта в пет часа. Приключенският дух и страхът от чичо ми ме тласкаха към морето. Мисълта за майка ми ме привързваше към Порт Дийо. В края на краищата чичо ми нямаше да ме изяде. Бях успял да се защитя срещу глада, срещу студа, срещу бурята, смело щях да се защитя и срещу чичо си. Ако мама не искаше да ставам моряк, тя си имаше основания за това.

Имах ли право аз да бягам без нейно съгласие? Нямаше ли да ми се сърди тя, когато се върна? А ако не се върнех, кой щеше да се погрижи за нея, когато нямаше да може вече да работи? В четири часа станах и стегнах вързопа си. В четири и половина се качих на кораба от Онфльор, в пет часа напуснах Хавър и тридесет и шест часа по-късно забелязах първите къщи на Порт Дийо.

Тръгнах през степта, ще рече по същия път, по който бях минал с Диелет. Но времето беше напреднало и всичко се беше променило. Тревата зеленееше, жълтугите цъфтяха и в мъха над рововете се виждаха теменужки, които също започваха да цъфтят. След топлия ден от земята и от растенията лъхаше миризма, която разширяваше дробовете и възбуждаше сърцето.

Никога не се бях чувствал така щастлив, така радостен!

Как щеше да ме прегърне мама!

Стигнал до нашата ограда, веднага скочих върху стръмнината. На двадесет крачки пред мен Диелет събираше кърпи, прострени на едно въже.

— Диелет!

Тя се обърна към посоката, откъдето идеше гласът ми, но не можа да ме види, защото оградата ме скриваше.

Тогава забелязах, че беше в черно, в пълен траур.

Защо в траур? И за кого?

Един вик се изтръгна от мен:

— Мама!

Но преди Диелет да успее да ми отговори, майка ми се появи на прага на къщата и аз се успокоих.

В същото време зад нея се показа висок старец с бяла брада. Беше господин дьо Биорел. Той при майка ми! Не знам какво стана с мен. Помислих, че виждам два призрака.

За щастие това беше само за миг.

— Какво има Диелет? — попита господин дьо Биорел.

Той говореше, беше жив. Не се мамех. Строших плета и минах през жълтугите. Каква радост!

Когато първото вълнение отчасти премина, трябваше да им разкажа приключенията си след раздялата ми с Диелет. Но аз толкова бързах да узная как умрелият господин дьо Биорел можеше да бъде жив, съвършено жив, тук, пред нас, че разказах всичко с няколко думи.

Историята на господин дьо Биорел беше от най-простите.

Връщайки се от остров Трюн при силен вятър, лодката му се обърнала. Той успял да възседне като кон кила и в това положение бил прибран от един тримачтов кораб, който пътувал от Хавър за Сан Франциско. Капитанът на този кораб, който беше имал човечността да пусне лодка в морето, за да го спаси, не се съгласил да се отбие в някое пристанище, за да го свали, и господин дьо Биорел, волю-неволю, се беше отправил към Калифорния. Ако не срещнели кораб, който да го върне в родината, това значело пътуване от пет до шест месеца. Такъв щастлив случай не се оказал. На нос Хорн той пуснал за нас едно писмо в кутията, която мореплавателите били устроили на остров Огнена земя, но това писмо тъй и не е стигнало до Франция. След като пристигнал в Сан Франциско, той прекосил Америка, минавайки през прериите, и се завърнал само преди два месеца.