— Лежи си спокойно, има време. Още е посред нощ.

— Ей, приятел!

Царя отиде до прозореца и впери поглед в мрака навън. Едва различи силуета на дребничкия човечец клекнал до стената.

— Бързо — прошепна той. — Нося камъка.

— Ще трябва да почакаш — каза Царя. — Мога да ти дам парите най-рано след два дни.

— Долно копеле! Защо не ми…

— Виж какво, негоднико — ядоса се Царя, — ако искаш да изчакаш два дни, чакай! Ако не, пръждосвай се по дяволите!

— Добре, два дни.

Мъжът изпсува гневно и изчезна.

Царя чу стъпките му да заглъхват в далечината, а след още миг други стъпки, втурнали се подире му. Последва тишина, нарушавана само от напева на щурците.

— Какво искаше тоя? — попита Питър Марлоу.

— Нищо — отвърна Царя. Питаше се дали крадецът е успял да избяга, но знаеше, че каквото и да се случи, накрая диамантът пак ще дойде в неговите ръце. Стига само парите да са налице.

Цели два дни Питър Марлоу води битка със смъртта, но волята му за живот не го напусна нито за миг и той оцеля.

— Питър — побутна го леко Мак.

— Да, Мак?

— Време е.

Мак му помогна да стане и двамата заедно — младостта, опряна на старостта — слязоха по стъпалата и се отправиха в мрака към постройката, където спеше Ларкин.

Стивън бе вече там. Питър Марлоу легна и се остави отново на милостта на иглата. Едва се удържаше да не изкрещи — Стивън беше внимателен, но иглата бе ужасно тъпа.

— Готово — каза санитарят. — Чакай сега да ти премеря температурата.

Той му пъхна термометъра в устата, после махна превръзката и огледа раната. Отокът бе спаднал и мораво-зеленикавите петна бяха изчезнали. Чисти, твърди струпеи покриваха раната. Стивън сложи още сулфамид.

— Много добре! — Доволен беше от резултатите на лечението, но иначе денят му бе минал ужасно. „Ама че е мръсник тоя сержант Флеърти — мислеше си той. — Гаден човек! Знае, че не мога да понасям да ходя там, а все мен праща.“ — Лоша работа! — каза си Стивън на глас.

— Какво има? — разтревожиха се внезапно и тримата.

— Нещо не е наред ли? — попита Питър Марлоу.

— А, не, миличък. За друго си говорех. Я да видим сега температурата. — Той извади термометъра и се усмихна, като видя градусите.

— Нормална. Всъщност мъничко над нормалната, но това не е страшно. Късметлия си ти, голям късметлия! — Сетне вдигна празната бутилка от антитоксина: — Току-що сложих последната доза. — Измери пулса. — И това е добре. Имате ли един пешкир? — погледна той към Мак.

Мак намери кърпа, Стивън я намокри със студена вода и я сложи върху челото на Питър Марлоу.

— Вземи и това — подаде му той два аспирина. — Ще ти помогнат малко, миличък. Хайде, почивай си сега. Стивън стана, въздъхна и оправи саронга около бедрата си.

— Аз повече нищо не мога да направя — обърна се той към Мак. — Питър е много изтощен. Трябва да му давате бульон и колкото може повече яйца. Грижете се добре за него. — Той отново плъзна поглед по излинялото тяло на Питър Марлоу. — За тия два дни е свалил най-малко шест-седем килограма, а това е много за него. Като го гледам така, сега я тежи петдесет килограма, я не, горкият. При тоя ръст това е нищо.

— Е… благодаря, Стивън — неловко продума Ларкин. — Много… много сме ти задължени.

— Радвам се, че можах да помогна — бодро отвърна Стивън и вдигна една къдрица, паднала на челото му.

Мак хвърли поглед към Ларкин.

— Ако има нещо, което…, ако можем да направим нещо за теб, обади се.

— Много сте любезни с мен. Вие и двамата сте толкова мили — кокетно рече Стивън, нагласи медальона, който висеше на врата му, и с възхищение изгледа полковника. Мак и Ларкин се притесниха още повече. — Дали може да отидете вместо мен за хлебарки утре? Вечно ще съм ви благодарен. Не мога да ги понасям тези вонящи гадини — отвратителни са! — потръпна от погнуса той. — Не знам, дали ще може?

— Разбира се, Стивън — кисело отвърна Ларкин.

— Е, до утре заран тогава — измърмори с половин уста Мак и се дръпна леко назад, за да избегне докосването на Стивън. Ларкин обаче не бе достатъчно бърз и санитарят обгърна с ръка кръста му и нежно го потупа.

— Лека нощ, мили мои. Толкова сте добри към мен! Когато той си отиде, Ларкин изгледа строго Мак.

— Само да кажеш на някого, и ще ти скъсам ушите.

— Е, е, успокой топката — изхили се Мак. — Ама на теб май ти хареса, а? Така ми се видя. — Той се надвеси над Питър Марлоу, който бе наблюдавал цялата сцена от леглото: — Какво ще кажеш, а, Питър?

— Уредихте се и двамата, така мисля аз — усмихна се немощно Питър Марлоу. — На него му плащат за това, което прави, ама вие не, и двамата се надпреварвате да му благодарите и си предлагате услугите. Изкушавате горкия човек. Само че да пукна, ако мога да разбера какво толкова намира в дъртаци като вас!

— Ехе — ухили се Мак на Ларкин, — оправи се болникът. Сега остава да понапълнее малко, и готово.

— Колко дни минаха от първата инжекция — два или три? — попита Питър Марлоу.

— Два.

— Само два дни! — „Два дни, а сякаш бяха две години! Утре трябва вече да ида за парите.“ Същата вечер след проверката отец Донован дойде да поиграят бридж. Питър Марлоу им разказа как сънувал, че се кара с тях, и всички много се смяха.

— Ех, моето момче — рече Мак, — като има треска човек, какви ли не номера може да му погоди мозъкът.

— Така е — подкрепи го отец Донован, после се усмихна на Питър: — Радвам се, че ръката ти се излекува.

— Има ли нещо, което да става тук, и ти да не го знаеш, отче? — усмихна се в отговор той.

— Има ли нещо, което да става тук, и бог да не го знае? — Донован бе изпълнен с вяра и благост. — Господ се грижи за всички ни. Дори за вас тримата! — засмя се той.

— Иди да пазиш. Ще чуем новините и ще вървим да лягаме.

Ларкин наблюдаваше пътеката, а Питър Марлоу седна пред бараката и също се опита да бъде от помощ. Два дни! Някое и друго убождане с иглата, и ето го сега излекуван и ръката му — спасена. Един-два странни, преживени сякаш насън дни, и сега отново всичко е наред.

Вестите бяха изключително добри и те бързо се разотидоха да спят. Сънят им бе спокоен и лек.

Призори Мак влезе в кокошарника и намери в полога три яйца. Взе ги, отиде в кухнята, направи омлет с малко ориз, запазен от вечеря, и му сложи парченце чесън за аромат. После го занесе в бараката, събуди Питър и го изчака, докато изяде всичко.

— Ей, момчета! — извика той. — Пристигна поща!

Сърцето на Мак се сви: „Господи, дано има писмо и за мен!“

Но писмо за Мак нямаше.

Писмата бяха общо четиридесет и три за десетте хиляди пленници. За трите години, прекарани тук, японците бяха носили поща само два пъти — шепа писма за целия лагер. И три пъти им бяха разрешили да пратят по една картичка — не повече от двайсет и пет думи: Но дали картичките действително са били изпратени, това никой не знаеше.

Писмо получи Ларкин — първото, откакто бе в Чанги. Носеше дата втори април 1945 — значи отпреди четири месеца. Останалите писма бяха кое на три седмици, кое на повече от две години. Ларкин прочете писмото веднъж. След това излезе при Мак, Питър Марлоу и Царя, които седяха отвън пред вратата, и зачете на глас: