— Искам да чуя за плъховете.

— За плъховете! — изохка Вексли.

— Заповядай, запали — почерпи го великодушно Царя.

— Ей, момчета, я слушайте сега! — извиси се гласът на Царя сред врявата. Той изчака в бараката да настъпи тишина и постовете да заемат местата си и обяви: — Възникнаха някои затруднения.

— С Грей ли? — попита Макс.

— Не, с фермата — отговори Царя и се обърна към Питър Марлоу, който седеше на съседното легло. — Разкажи им ти, Питър.

— Ами — започна Питър Марлоу — както се разбра, плъховете…

— Давай от самото начало.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се. Кажи, каквото знаем, после всички ще мислим.

— Добре тогава! Значи, намерихме Вексли и той ни каза, цитирам: „Rattus norveqicus, или така нареченият норвежки плъх, познат още под името Mus decumanus …“

— На какъв език приказва тоя? — попита Макс.

— На латински, естествено. Всеки глупак го знае — обясни Текс.

— Ама ти латински ли знаеш? — зяпна от учудване Макс.

— Не, ама тия идиотски имена винаги са на латински…

— За бога, момчета, искате ли да чуете нещо, или не искате? — прекъсна ги Царя, после кимна на Питър Марлоу да продължи.

— Та както и да е, Вексли ги описа най-подробно: те са с космато тяло, гладка опашка, тежат до два килограма, а в тази част на света обикновено са около килограм. Сношават се индискриминативно и по всяко…

— Това пък какво значи, по дяволите?

— Значи, че мъжкият оправя женска, която му падне, без да подбира много-много — нетърпеливо обясни Царя.

— Значи като нас, а? — подметна Джоунс.

— Да, би могло да се каже… — отвърна Питър Марлоу. — Както и да е, мъжкият се сношава по всяко време на годината, а женската може да има до дванайсет поколения годишно, като всеки път ражда дванайсет до четиринайсет малки. Те се появяват на бял свят слепи и безпомощни двайсет и два дни след… — той внимателно подбра думата — контакта. Малките проглеждат към четиринайсетия ден и узряват полово за два месеца. На около две години спират да се плодят, а на три са вече стари.

— Боже мили! — доволно се обади Макс сред втрещеното безмълвие на останалите американци. — Няма да има затруднения ли! Ако малките почнат да раждат на втория месеци имат по дванайсет или, за кръгло, десет новородени, сметнете сами. Значи: ден първи — десет. На ден трийсет — още десет. На шейсетия — първите пет двойки раждат и получават петдесет. Ден деветдесети — още пет двойки раждат — и ето ти още петдесет. Ден сто и двайсети — двеста и петдесет и още петдесет, и още петдесет и заложена нова партида от двеста и петдесет. Божичко, та това прави шестстотин и петдесет за пет месеца. На следващия стават горе-долу шест хиляди и петстотин.

— Господи, та това си е направо златна мина! — възкликна Милър и се почеса настървено.

— Няма да е толкова лесно! — обади се Царя. — Преди всичко трябва да обмислим някои подробности. Първо, не можем да ги държим заедно. Те са канибали. Значи трябва да сложим мъжките отделно от женските, освен когато се чифтосват. Второ, те непрекъснато се бият помежду си. Значи, трябва да ги разделим всичките.

— Щом трябва, ще ги разделим! Какво толкова сложно има?

— Нищо, Макс — търпеливо отвърна Царя. — Но трябва да направим клетки и изобщо да подготвим нещата. Няма да е много лесно.

— Ами — рече Текс, — ще ти сковем клетки колкото искаш, няма да ни се скършат ръцете я.

— А мислите ли, че ще успеем да запазим всичко в тайна, докато работата потръгне?

— Защо да не успеем?

— А, нещо друго — сети се Царя. Доволен беше от хората си, още по-доволен от замисъла — точно по вкуса му: нищо не правиш, просто стоиш и чакаш. — Плъховете ядат всичко — и живо, и мърша. Абсолютно всичко! Така че проблеми по снабдяването няма.

— Но пък са мръсни гадини и ще вдигнат смрад до бога — обади се Байрън Джоунс. — Тук вони достатъчно и без плъхове под бараката. А и чума разнасят!

— Може би само определен вид плъхове я разнасят, като с комарите и маларията! — каза Дайно с надежда и черните му очи огледаха изпитателно мъжете наоколо.

— Да, вярно е, носят чума — потвърди Царя и сви рамене, — пък и сума ти други болести по хората. Но това нищо не значи. Сега е моментът да натрупаме състояние, а вие само за лошото мислите. Що за американци сте!

— Да, ама с чумата шега не бива. Откъде да знаем болни ли са, или не? — неспокойно запита Милър. Царя се изсмя.

— По тоя въпрос Вексли каза така, цитирам: „Бързо ще разберете. Ако са болни, ще умрете.“ Край на цитата. И с тях е като с пилетата: ако ги гледаш чисто и ги храниш добре, ще имаш добра стока. Ти не се тревожи за това.

Те още дълго говориха за фермата, за възможните опасности и предимствата и всички виждаха предимствата, при условие, разбира се, че те самите няма да ядат от месото, обсъждаха проблемите, свързани с подобно начинание. После в бараката влезе Курт, стиснал в ръце друго гърчещо се одеяло.

— Хванах още един — обяви той мрачно.

— Сериозно!

— Ами да. Докато вие дрънкате, аз работя. Женски е — каза той и се изплю на пода.

— Откъде знаеш?

— Проверих. В търговския флот съм се нагледал на плъхове, та поне толкова разбирам. А другият е мъжки. И това проверих.

Всички се натъпкаха долу в скривалището да гледат как Курт ще пусне Ева в клетката. Двата плъха моментално се впиха с настървение един в друг и мъжете едва се удържаха да не се развикат от радост — първото поколение бе заченато. Избраха Курт да отговаря за него и той остана много доволен. Така поне бе сигурен, че ще си получи дела. Ще се грижи за плъховете, разбира се, как няма. Храната си е храна. Щеше да оцелее, а това беше най-важното.

След двайсет и два дни Ева роди. В съседната клетка Адам се опита да прегризе телената мрежа, за да се добере до живата храна, и щеше да успее, ако Текс не бе забелязал дупката навреме. Ева кърмеше малките. Те бяха Каин и Авел, Грей, Алилуя, Бюла и Мейбъл, Джунт, Принсес и Малката Принсес, Голямата Мейбъл, Голямата Джунт и Голямата Бюла. С мъжките имена беше лесно. Но никой от американците не даваше да използуват името на приятелката му, на сестрите или пък на майка му. Дори имената на тъщите неизбежно се оказваха имена на нечия стара любов или близка роднина. Бяха спорили три дни, докато се споразумеят за Бюла и Мейбъл.

Когато малките станаха на петнадесет дни, сложиха ги в отделни клетки. Царя, Питър Марлоу, Текс и Макс решиха Ева да си почине по обяд, а после я пуснаха отново при Адам. Сложено бе началото на втората партида.

— Да знаеш, Питър — богатството ни е в кърпа вързано — доволно отбеляза Царя, докато се измъкваха през отвора в пода на бараката.

Царя бе решил да направят отвор с капак вътре в бараката, защото честите слизания долу можеха да привлекат нечие внимание. За успеха на предприятието бе жизненоважно да запазят фермата в тайна. Дори Мак и Ларкин не знаеха за съществуването й.

— Къде са другите? — попита Питър Марлоу, докато затваряше капака. Бараката беше празна. Единствено Макс лежеше на кревата си.

— Ония нещастници ги пратиха на работа, Текс е в лечебницата, а другите излязоха да видят дали могат да свият нещо отнякъде.

— То май и аз трябва да се поразтършувам наоколо. Поне ще утрепя времето.

— Аз имам нещо по-добро за тебе — каза Царя и като сниши глас, добави: — Утре вечер отиваме в селото. — После викна: — Ей, Макс, познаваш ли майор Праути, австралиеца? От единайсета барака?

— Оня дъртия ли? Естествено.

— Изобщо не е дърт. Надали има повече от четирийсет.

— За човек на моята възраст, станеш ли на четирийсет, вече си дърт като дядо господ. Имам още цели осемнайсет години, докато го стигна.

— Я го стигнеш, я не — каза Царя. — Иди при Праути. Кажи му, че аз те пращам.

— И после?

— После нищо. Просто иди и му се обади. И огледай дали Грей не се навърта наоколо, той или някой от куките му.