— Как успя да докопаш кучето? — попита Бръф и с мъка потисна една прозявка.

— Макс ми разправи историята с кокошката. Изпратих Дайно да говори с Хокинс и оня да му го даде. Курт го заколи. На мен се паднаха задните бутове.

— Хокинс пък как го е дал на Дайно? — попита Питър Марлоу.

— Дайно е ветеринарен доктор.

— А, ясно.

— Глупости! — обади се Бръф. — Той е от търговския флот.

— Е, днес беше ветеринарен доктор — сви рамене Царя. — Стига сте ми портили удоволствието.

— Направо ми вземаш ума. Свалям ти шапка.

— Благодаря, Дон.

— А как го… Курт как го уби? — попита Бръф.

— Не съм питал.

— Правилно, момчето ми — намеси се Мак. — Хайде вече да не говорим за това, а?

— Умно предложение.

Питър Марлоу стана и се протегна. Сетне попита:

— Ами какво ще правим с костите?

— Ще ги измъкнем на излизане.

— Дали да не поиграем един покер? — подметна Ларкин.

— Умно предложение съгласи се на секундата Царя — Текс, ти се захващай с кафето. Питър, ти разчисти, Грант, отвори малко вратата. Ти, Дон, можеш да събереш съдовете.

Бръф тежко се изправи.

— А ти какво ще правиш, по дяволите?

— Аз ли? — Царя вдигна вежди. — Аз ще си седя.

Всички го изгледаха. После Бръф каза:

— Ще взема да те направя един офицер, та да мога да ти разбия мутрата след това.

— Ще ти го върна тъпкано — отвърна Царя, — така че няма какво да си точиш зъбите.

Бръф изгледа останалите, сетне пак се обърна към Царя.

— Май че си прав. Като нищо ще се докарам до военен съд. — Той се изсмя. — Но няма закон, който да ми забрани да ти обера паричките. — Той измъкна една пет доларова банкнота и посочи с глава колодата в ръцете на Царя. — По-голямо печели!

Царя разпери картите.

— Тегли!

Бръф с тържествуващ вид показа дамата. Царя огледа колодата, после измъкна една карта — вале. Бръф се ухили.

— Удвоявам.

— Дон, откажи се, докато печелиш — кротко го посъветва Царя, измъкна втора карта и я обърна — асо. — Винаги мога да ти извадя още едно асо, картите са мои!

— Защо тогава не го стори веднага, дявол те взел? — попита Бръф.

— Е, сър капитане — весело каза Царя, — би било неучтиво да ти взема парите. Най-сетне ти си нашият храбър командир.

— Върви по дяволите! — изруга Бръф и се зае да вдига чиниите и канчетата. — „Не можеш ли да победиш някого, стани му съюзник“, така знам аз.

Същата нощ, когато почти целият лагер вече бе потънал в сън, Питър Марлоу все още лежеше буден и не искаше да заспива. Стана от кревата, промъкна се през лабиринта от мрежи и излезе навън. Бръф също не спеше.

— Ей, Питър — тихо го повика той. — Ела седни тука. И ти ли не можеш да спиш?

— Просто не искам, толкова ми е хубаво.

Мракът около тях бе като кадифе.

— Чудна нощ.

— Да.

— Женен ли си?

— Не — отвърна Питър Марлоу.

— Имаш късмет. Сигурен съм, че нямаше да ми е чак толкова тежко, ако не бях женен. — Бръф замълча. — Полудявам, като се замисля за нея. И дали още е там? И ако е там, какво прави? Какво прави точно сега?

— Нищо — почти несъзнателно отвърна Питър Марлоу, а Няй отново оживя в мислите му. — Не се тревожи.

Все едно да кажеш „не дишай“!

— Не, не бих я обвинил, нито нея, нето коя да е друга. Толкова дълго време ме няма. Толкова дълго. Не мога да я обвинявам.

С разтреперана ръка Бръф сви цигара от щипка изсушен чай и един от фасовете на Царя. Запали, дръпна дълбоко, после я подаде на Питър Марлоу.

— Благодаря, Дон.

Дръпна веднъж и му я върна. Двамата довършиха цигарата в мълчание, разкъсвани от копнежи. После Бръф се надигна.

— Време е да си лягам вече. Лека нощ.

— Лека нощ, Дон.

Питър Марлоу отново се загледа в нощния пейзаж и мислите му жадно отплуваха пак към Няй. Знаеше, че също като Бръф му оставаше да направи само едно, или никога нямаше да заспи.

Дойде денят на победата над Германия и пленниците в Чанги ликуваха. Но за тях 9 май бе просто още един от низа еднакви дни, който по никакъв начин не промени живота им. Храната бе същата, небето — същото, горещината — същата, болестите — същите, мухите — същите, гнетът — същият. Грей все така дебнеше и чакаше. Доносникът го беше уведомил, че диамантът скоро ще смени собственика си. Съвсем скоро. Не по-малко напрегнато чакаха Питър Марлоу и Царя. Оставаха още само четири дни.

После дойде „денят на раждането“ и Ева даде живот на още дванадесет малки. Царя и съдружниците му дълго се смяха на закодираното название, което му дадоха — ден Р. Грей бе известен от доносника си и в деня Р обгради бараката и претърси всички за часовници или каквото там щеше да се продава в „деня на размяната“. Тъпото му ченге! Царя никак не се обезпокои от поредното доказателство, че в бараката има доносник. Същият следобед бе заченато третото поколение.

Под бараката вече имаше седемдесет клетки. Четиринадесет от тях бяха заети. Скоро щяха да се запълнят още дванадесет. Проблемът за имената беше разрешен по възможно най-простия начин: мъжките получаваха четни номера, женските — нечетни.

— Слушайте какво — каза Царя, — трябва да се приготвят още клетки.

Бяха се събрали в бараката на общо заседание. Вечерта бе прохладна и приятна. Облаци докосваха тъничкия сърп на луната.

— Ударихме на камък — обади се Текс. — Отникъде вече не можем измъкна телена мрежа. Ще трябва май да молим австралийците за помощ.

— Ами — бавно произнесе Макс, — та после направо да оставим всичко в ръцете им.

— Напоследък бойните действия в бараката на американците изцяло се пренесоха около живото злато, което енергично бликаше под тях. Четирима души вече бяха разширили изкопите под бараката в лабиринт от галерии. Сега място за клетки имаше предостатъчно, но нямаше телена мрежа. А трябваше да се достави на всяка цена, защото се задаваше пак ден Р, а скоро след това още един и после още един.

— Ако намерим десетина души, на които да се доверим, може да им дадем по една двойка и те да си направят собствено стопанство — предложи Питър Марлоу. — А ние да останем само развъдно стопанство.

— Не става, Питър! Никога няма да опазим тайната. — Царя сви цигара и това му напомни, че в последно време търговията не вървеше — цяла седмица не бе пушил купешка цигара. — Единственият изход е да включим и Тимсън в играта — добави той след миг размисъл.

— Тоя смотан австралиец и без това ни подбива пазара — обади се Макс.

— Нямаме избор — отсече Царя. — На нас ни трябват клетки, а само той може да свърши тая работа. Освен това мога да разчитам, че ще си държи устата затворена. Ако ни потръгне със стопанството, мангизи ще има за всички. — Той се обърна към Текс. — Иди за Тимсън.

Текс сви рамене и излезе.

— Ела да видим какво става долу, Питър — каза Царя и се отправи към капака. — Олеле, боже! — възкликна той, като видя размаха на изкопните работи. — Ако продължим по тоя начин, скоро цялата скапана барака ще се срине долу и тогава къде ще се дяваме, не знам!

— Не се тревожи, шефе — гордо каза Милър, който отговаряше за изкопчиите. — Така съм изчислил нещата, че бетонните подпори да си останат непокътнати. Сега има място за хиляда и петстотин клетки. Трябва само да се намери мрежа. Можем и да удвоим бройката, ако се сдобием с достатъчно дървен материал, за да подпрем тунелите. Няма проблеми.

Царя мина по главния изкоп да огледа животните. Адам го забеляза и стръвно се хвърли върху мрежата, готов сякаш да го разкъса на парчета.

— Радва ми се, а?

— Знае те отнякъде, негодникът — ухили се Милър.

— Може би трябва да спрем с размножаването, докато не станат клетките — предложи Питър Марлоу.

— Тимсън ще свърши работата — каза Царя. — Само неговите разбойници могат да намерят материали.

Качиха се обратно в бараката и се поизтупаха от праха. Взеха душ и се почувстваха по-добре.