„Какво точно знаеш, Грей, кучи сине?“ — питаше се Царя.

Слънцето току-що бе изгряло. Питър Марлоу лежеше в полудрямка на кревата си.

„Сън ли бе всичко това?“ — сепна се изведнъж той. После пръстите му внимателно докоснаха парцалчето, в което бе увит кондензаторът, и разбра, че не сънува. На горното легло Юърт се размърда и с пъшкане се събуди.

— Ужасна нощ — рече той и провеси крака от кревата.

Питър Марлоу си спомни, че днес тяхната група трябва да ходи на дупките. Излезе от бараката, отиде при Ларкин и го смушка.

— А, Питър, ти ли си? — каза той, като все още се бореше със съня. — Какво има?

Питър Марлоу гореше от нетърпение да му съобщи за кондензатора, но реши да изчака и Мак, затова само напомни:

— Днес е наш ред за дупките, старче.

— О, по дяволите, пак ли?

Ларкин изтегна схванатия си гръб, върза саронга и нахлузи налъмите. Двамата взеха мрежата, двадесет и пет литровото варелче и поеха през лагера, който тъкмо започваше да се събужда. Отидоха при тоалетните, без да обръщат внимание на посетителите там, а и те също не се обезпокоиха. Ларкин вдигна похлупака на една дупка и Питър Марлоу бързо обра стените с мрежата. Като я измъкна навън, в нея гъмжеше от хлебарки. Изтърси я в кофата и загреба отново. Пак добър улов. Ларкин сложи обратно капака и двамата се преместиха на съседната дупка.

— Дръж здраво! — предупреди го Питър Марлоу. — Виж какво направи! Изпуснах поне стотина.

— Не се безпокой, има ги в изобилие — с отвращение каза Ларкин и хвана по-здраво варела.

Смрадта беше отвратително, но реколтата — богата. Не след дълго съдът се напълни. Най-дребната хлебарка бе поне четири сантиметра дълга. Ларкин захлупи варела и двамата се запътиха към болницата.

— Не е това представата ми за силна храна, но какво да се прави — рече Питър Марлоу.

— Наистина ли си ги ял на Ява, Питър?

— Естествено. Ти също. Само че тук, в Чанги.

— Какво? — едва не изпусна варела Ларкин.

— Нима смяташ, че ще разкрия на докторите такъв деликатес и източник на белтъчини, а за нас няма да помисля?

— Но нали се споразумяхме! — викна Ларкин. — Нали се уговорихме, ние тримата, че никой няма да готви гнусотии, без да пита другите.

— Аз казах на Мак и той се съгласи.

— Но аз не съм, по дяволите!

— Хайде, хайде, полковник! Не стига, че ги събирахме и ги готвехме тайно, а после те слушахме да хвалиш манджите, ами сега се оплакваш. Да не мислиш, че ние не сме гнусливи.

— Може, но следващият път искам да знам. И това е заповед, по дяволите!

— Слушам, сър! — захили се Питър Марлоу.

Отнесоха варела в кухнята на лечебницата — специалната малка кухничка, където готвеха за безнадеждно болните. Като се върнаха в бараката, Мак вече бе там. Кожата му имаше сиво жълт цвят, очите му бяха червени, ръцете му трепереха, но треската бе преминала. Той дори намери сили да им се усмихне.

— Радвам се, че се върна, друже — рече Ларкин и седна.

— И аз.

Питър Марлоу разсеяно извади малкото парцалче.

— А, между другото, това може да ти послужи за нещо — подметна той с нарочна небрежност.

Мак разви парцалчето без особен интерес.

— Боже господи! — извика Ларкин.

— Дяволите да те вземат, Питър! — ръцете на Мак се разтрепериха. — Какво искаш, да получа инфаркт ли?

Силно развеселен от вълнението на Мак, Питър Марлоу направи усилие и каза с безизразен глас:

— Не разбирам какво толкова се палите за тая дреболия.

После не можа да сдържи повече усмивката си и засия целият.

— Престани с идиотската си английска скромност! — Ларкин се опитваше да изглежда ядосан, но и той сияеше. — Откъде го докопа, друже?

Питър Марлоу сви рамене.

— Глупав въпрос.

— Извинявай, друже — досети се Ларкин.

Питър Марлоу не се съмняваше, че втори път няма да го питат за това. Много по-добре беше да не научават за селцето.

Денят вече си отиваше.

Ларкин пазеше. Питър Марлоу също. Скрит под мрежата против комари, Мак свърза кондензатора. После, изгарящ от нетърпение, напъха изводите в електрическия проводник и взе мъничката слушалка. Мина цяла вечност. Под мрежата бе страшно задушно — бетонните стени и бетонният под все още задържаха топлината на изчезващото слънце. Някъде наблизо яростно бръмчеше комар. Мак изруга, но не се опита да го убие, защото внезапно в слушалката нещо изпращя. Напрегнатите му, мокри от потта пръсти изпуснаха отверката. Избърса ги, внимателно напипа винтчето за настройване на станциите и започна леко, съвсем лекичко да го върти. Пращене. Само пращене. Изведнъж чу музиката: изпълнение на Глен Милър. След малко музиката спря и говорителят съобщи:

— Вие слушате радио Калкута. Продължаваме концерта на Глен Милър с мелодията „Лунна серенада“.

През отворената врата Мак виждаше Ларкин, приседнал в сенките, а по пътеката между двата реда бетонни постройки крачеха лагерници. Идеше му да изскочи навън и се разкрещи: „Елате да чуете новините! Току-що хванах Калкута!“ Послуша още малко, после разглоби радиото, грижливо прибра манерките в сиво-зелените калъфи и небрежно ги метна на леглото. Новините бяха в десет и за да пести време, вместо в третата манерка, той пъхна проводника и слушалката под дюшека.

Толкова дълго бе стоял под мрежата, че гърбът му се бе схванал и докато ставаше, той изохка — Ларкин хвърли поглед назад.

— Какво има, друже? Не можеш ли да заспиш?

— Не, момчето ми — отвърна Мак и клекна до него.

— Карай полекичка, едва що излезе от болницата. Нямаше нужда да пита дали радиото е проработило.

Очите на Мак блестяха от възбуда. Ларкин го потупа закачливо.

— Виждам, че вече си съвсем наред, старче.

— Къде е Питър? — попита Мак, макар да знаеше, че той пази някъде около душовете.

— Ей, го там. Погледни го само как си седи и блее, глупакът.

— Хей, mahlu sans — провикна се Мак.

Питър Марлоу отдавна бе разбрал, че Мак е свършил, но чак сега стана, отиде при тях и отвърна „Mahlu senderis“, което означаваше „Върви по дяволите“. На него също нямаше нужда да му се казва за радиото.

— Да изиграем един бридж, а? — предложи Мак.

— Кой ще е четвърти?

— Хей, Гейвин, искаш ли да направим едно каре? Майор Гейвин Рос смъкна нозе от сгъваемия стол и подпрян на патериците си, се домъкна при тях. Зарадва се на поканата — нощите винаги му тежаха най-много. „Толкова идиотско нещо е това парализата. Бил си някога мъж, а сега си нищо. Имаш крака, а не ти вършат работа и си прикован към инвалидната количка за цял живот.“ Точно преди да падне Сингапур, малко късче шрапнел го удари в главата. „Няма страшно — бяха казали лекарите. — Ще го извадим веднага щом можем да ви изпратим в добра болница с хубава апаратура. Време има достатъчно.“ Но добра болница с хубава апаратура така и не се намери и времето изтече.

— Оох — изпъшка от болка той и се помъчи да седне на циментовия под.

Мак намери една възглавница и му я подхвърли.

— Дръж, старче!

Докато той се настаняваше, Питър Марлоу отиде да вземе картите, а Ларкин разчисти пространството помежду им. Гейвин вдигна левия си крак и го сви, като преди това откачи телената пружина, привързана с единия край за върха на обувката, а с другия — за бинта точно под коляното. После премести и десния си крак, също напълно парализиран, и се облегна на възглавницата до стената.

— Така по бива — рече той и с бързи, нервни движения поглади мустака си ала кайзер Вилхелм.

— Как е главоболието? — по навик попита Ларкин.

— Можеше да е и по-зле, момчето ми — пак по навик отвърна Гейвин. — С теб ли играя?

— Не, с Питър.

— А, той все ми цака асата.

— Само веднъж го цаках — протестира Питър Марлоу.

— Да, веднъж на вечер — засмя се Мак и започна да раздава.