— Уф, ужасни насекоми.

— Да, бе. Ако можех, всичките щях да ги очистя — отвърна шепнешком Питър Марлоу.

Изведнъж зърнаха насочения към тях щик и се заковаха на място. Японецът седеше, облегнат на едно дърво. Очите му бяха вперени в тях, а лицето му бе разтегнато в страховита усмивка. Пушката стоеше опряна на коленете му.

И двамата си помислиха едно и също. „О, боже! Утръм Роуд! Отидох си. Трябва да го убия!“ Царя реагира пръв. Той се хвърли върху часовоя, сграбчи пушката и се претърколи настрани, после бързо се изправи, готов да стовари приклада върху главата му. Питър Марлоу посегна да впие пръсти в гърлото на часовия. Но изведнъж някакво шесто чувство се задействува в него, протегнатите му ръце се плъзнаха покрай японеца и той се блъсна в дървото.

— Не го докосвай! — извика Питър Марлоу, скочи на крака, сграбчи Царя и го дръпна настрана.

Часовият не помръдна. Зловещата усмивка не слизаше от лицето му.

— Какво става, по дяволите? — втрещено попита Царя, без да сваля вдигнатата пушка.

— Изчезвай! Бързо изчезвай! — Питър Марлоу измъкна пушката от ръцете му и я хвърли до мъртвия японец. Едва сега Царя забеляза змията.

— Господи! — възкликна той с хриптящ глас и се наведе да погледне по-отблизо. Питър Марлоу го блъсна обезумял.

— Изчезвай! Тичай, за бога!

Той си плю на петите и хукна през дърветата, като кършеше храстите по пътя си. Царя се втурна след него и двамата спряха чак когато стигнаха една полянка.

— Да не си откачил? — попита намръщено Царя, като едва си поемаше дъх. — Заради една нищо и никаква змия!

— Това беше летяща змия — с усилие произнесе Питър Марлоу. — Те живеят по дърветата. Ухапе ли те, моментална смърт, момчето ми. Изкачват се на дървото, после променят формата на тялото си — стават почти плоски — и падат като по спирала точно върху жертвата си. Видях една в скута му и една под него. Със сигурност е имало и още, защото те винаги живеят на гнезда.

— Господи!

— Всъщност трябва да сме им благодарни на тия гадини. — Питър Марлоу се опита да успокои дишането си. — Оня японец беше още топъл. Да е умрял най-много преди няколко минути. Ако змиите не го бяха ухапали, щеше да ни спипа. И добре, че се скарахме, та се позабавихме малко. Отървахме тоя път кожите, на косъм ги отървахме.

— Дано не дава господ да видя втори път как някой гнусен японец е насочил срещу мен гнусния си щик посред нощ. Хайде, давай да се махаме оттука.

Двамата скоро наближиха оградата, легнаха сред храсталака и зачакаха. Все още не можеха да прибягат оттатък, тъй като имаше твърде много хора. По всяко време на нощта нагоре-надолу из лагера сновяха сомнамбули — мъжете, за които нямаше сън.

Приятно бе да си почиват така. Коленете и на двамата трепереха и те бяха благодарни, че все още са живи.

„Боже мой, каква нощ! — мислеше си Царя. — Ако не беше Пит, сега да съм опънал петалата. Като замахвах с пушката, точно се канех да му стъпя в скута на оня японец. Кракът ми беше на една педя само. Змии. Мразя змиите. Мръсни гадини!“ И уважението му към Питър Марлоу растеше.

— За втори път ми спасяваш живота — прошепна той.

— Ти пръв стигна до пушката. Ако оня не беше мъртъв, ти щеше да го убиеш. Аз се забавих.

— Ами, просто бях отпред. — Царя млъкна, после се ухили. — Ей, Питър, ние с тебе сме страхотна комбина. С твоята наблюдателност и с моя акъл добре ще се оправим.

Питър Марлоу избухна в смях. Опита да се овладее, но не успя и се претърколи на земята. Сподавеният му смях и сълзите, потекли по лицето му, заразиха Царя и той също взе да се превива от смях. Накрая Питър Марлоу промълви:

— Престани най-сетне.

— Ти пръв започна.

— Не бях аз.

— Ти беше. Нали ти… ти каза… ти каза… — Но не можа да продължи. Изтри сълзите си. — Видя ли го оня японец? Седеше копелето като маймуна и…

— Я погледни! — Смехът им се изпари на мига.

От другата страна на бодливата тел обикаляше Грей. Видяха го да спира пред американската барака. Видяха как се стопи в сянката, после се загледа през оградата, почти право в тяхната посока.

— Мислиш ли, че знае? — прошепна Питър Марлоу.

— Нямам представа. Но едно поне е ясно — не можем да рискуваме да влезем точно сега. Ще чакаме.

И те зачакаха. Небето започна да просветлява. Грей стоеше в сянката и наблюдаваше американската барака, после плъзна поглед наоколо. Царя знаеше, че от мястото на Грей се вижда леглото му. Значи виждаше и че е празно. Но завивките бяха отметнати и той спокойно можеше да е с другите ранобудници някъде из лагера. Никъде не е казано, че непременно трябва да си лежиш в бараката. „Хайде, Грей, махай се, по дяволите!“

— Скоро ще трябва де се промъкнем някак — рече Царя. — Става прекалено светло.

— Защо да не опитаме другаде?

— Той вижда цялата ограда, чак до ъгъла.

— Да не би да е надушил нещо? Може някой да ни е издал?

— Може. А може и да е просто случайност. — Царя нервно хапеше устни.

— Дай да отидем към тоалетните.

— Там е най-опасно.

Отново зачакаха. След малко видяха, че Грей поглежда още веднъж през оградата към тях и се отдалечава. Проследиха го с очи, докато се скри зад стената на затвора.

— Може да е номер — рече Царя. — Ще изчакаме още една-две минути.

Небето просветляваше, сенките се размиваха и всяка секунда бе сякаш час. Край оградата нямаше никой, не се виждаше жива душа.

— Сега или никога, давай!

Хукнаха презглава напред, за секунда се промъкнаха под телта и се проснаха в канавката.

— Ти тръгвай, Раджа. Аз ще изчакам.

— Добре.

Въпреки ръста си Царя бе пъргав и светкавично стигна до бараката. Питър Марлоу се измъкна от канавката, но нещо го накара да седне на края й, вперил поглед навън през оградата. Изведнъж с крайчеца на окото си зърна как Грей се появи иззад ъгъла и се закова на място. Разбра, че онзи моментално го забеляза.

— Марлоу!

— О, здрасти, Грей. И теб ли сън не те хваща? — попита той и се протегна.

— Откога си тук?

— От две-три минути. Уморих се от това обикаляне и поседнах за малко.

— Къде е приятелчето ти?

— Кой по-точно?

— Американецът — презрително обясни Грей.

— Не знам. Сигурно спи.

Грей се загледа в китайските дрехи, фланелката бе скъсана на раменете и мокра от пот. По корема и коленете имаше петна от кал и полепнала шума. Лицето му също бе изцапано с кал.

— Защо си толкова мръсен? И защо си толкова изпотен? Какво си правил?

— Мръсен съм, защото… няма нищо срамно да се поизмърси човек от почтен труд — каза Питър Марлоу, изправи се и поизтупа коленете и дъното на панталоните си. — Като се изкаляш малко и после се измиеш, чувстваш се два пъти по-чист. А се потя по същата причина, по която и ти. Нали ти е ясно — тропици, жега и тъй нататък.

— Какво имаш в джобовете си?

— Това, дето вечно подозираш хората с пилешкия си мозък, не значи, че всеки мъкне контрабанда. Още не са забранили да се разхождаш из лагера, ако не можеш да спиш.

— Така е — отвърна Грей, — но са забранили да се разхождаш извън лагера. Питър Марлоу го изгледа безгрижно, без въобще да се чувства безгрижно, и се опита да разбере какво, по дяволите, иска да каже Грей. Дали знае истината?

— Трябва да си луд, че да направиш такова нещо.

— Така е.

Грей го изгледа продължително изпод вежди, после се обърна и се отдалечи.

Питър Марлоу го проследи с очи, сетне пое в обратната посока, без да погледне към американската барака. Днес Мак трябваше да излезе от лечебницата. Усмихна се, като се сети какъв подарък му носи.

Озовал се в безопасност под завивките, Царя видя, че Питър Марлоу си тръгна. После съсредоточи поглед върху Грей, врага — настръхнал и зловещ под светлината на настъпващия ден, слаб като скелет, с протрити панталони и груби налъми, без риза, с офицерската лента на ръката и с износена танкистка фуражка. Един слънчев лъч падна върху вензела над козирката и за миг го превърна от проста дрънкулка в къс разтопено злато.