— Настръхвам, като чуя за радио. Няма хляб в него. — После се засмя тихо: — Не става за продан.

— Наистина ли не ми се сърдиш вече?

— Ами не. Нали сме приятели. — Той го смушка закачливо. — Хванаха ме дяволите, защото не ми каза. Не биваше да криеш от мен.

— Прав си. Извинявай. Идиотско беше от моя страна и нечестно. За нищо на света не бих искал да те излагам на опасност. Страшно съжалявам, бога ми.

— Стисни — протегна ръка Царя. — И ти извинявай, че избухнах. Но друг път ми казвай, преди да правиш нещо такова.

Питър Марлоу му стисна ръката.

— Давам ти дума.

— Добре. Вярвам ти — каза Царя и си помисли: „Слава богу, и тоя път закрепихме положението.“ — Та за какъв кондензатор разправяше?

Питър Марлоу му обясни за трите манерки.

— Значи на Мак му трябва само това?

— Каза, че така му се струва.

— А знаеш ли на мен какво ми се струва? Струва ми се, че е най-добре да вземем само кондензатора и да зарежеш радиото. Ще го заровим тука някъде. Нищо няма да му стане. После, ако вашето не проработи, винаги можем да дойдем и да го приберем. Мак лесно ще сложи обратно кондензатора. Иначе къде ще го скриеш това радио в лагера. Да не говорим, че все ще ти се иска да го врътнеш и да слушаш, не е ли така?

— Да. — Питър Марлоу го изгледа изпитателно. — Ще дойдеш ли с мен да го вземем?

— Разбира се.

— А ти? — Ако… по някаква причина аз не мога да дойда, ти ще го вземеш ли сам? Ако Мак или Ларкин те помолят?

Царя помисли малко.

— Разбира се.

— Даваш ли дума?

— Да. — Царя леко се подсмихва. — Ти май доста държиш на тая работа с мъжката дума, а, Питър?

— Че как иначе можеш да прецениш един истински приятел?

Отне му само миг, за да скъса двете жички, свързващи кондензатора с останалите части на приемника. Още минута и радиото бе увито в платното, а в земята бе изкопана малка дупка. Сложиха на дъното плосък камък, после покриха плътно радиото с шума, заравниха пак пръстта и примъкнаха отгоре един пън. За две седмици влагата на този гроб щеше да го довърши, но две седмици бе предостатъчен срок, за да се върнат и да го приберат, ако манерките не проработят.

Питър Марлоу изтри потта си. Внезапно ги бе заляла вълна топъл въздух и острият мирис на пот подлудяваше облаците насекоми, които ги връхлитаха.

— Дяволски гадини! — Той нервно вдигна поглед към нощното небе, за да се ориентира колко е часът. — Мислиш ли, че е време да тръгваме вече?

— Рано е още. Само четири и петнайсет. За нас е най-добре да се вмъкнем точно призори. Да изчакаме още десетина минути, а после ще заемем позиция и ще имаме достатъчно време. — Царя се ухили. — Когато за пръв път се чупих през телта, и на мен ми се беше свила душата. На връщане трябваше да чакам при оградата половин час и повече. Сто пъти се препотих! — Той замахна с ръка: — Мръсни гадини!

Поседяха така, заслушани в неспирния живот на джунглата. Няколко светулки открояваха бледи петна в малките канавки, издълбани от дъждовете покрай пътеката.

— Съвсем като Бродуей нощем — рече Царя.

— Гледах един филм веднъж — „Таймс Скуеър“. Някаква вестникарска измислица. Чакай да се сетя… Май беше на Кагни.

— Не си го спомням. Но Бродуей човек трябва да го види на живо. И после нощем е като бял ден. Навсякъде блестят грамадни неонови реклами и светлини.

— Ти там ли си живял? В Ню Йорк?

— Не, само съм минавал няколко пъти. Къде ли не съм обикалял.

— Къде живееш?

Царя сви рамене.

— Баща ми не се заседява много-много на едно място.

— Какво работи?

— Труден въпрос. По малко от всичко. Повечето време пие.

— Сигурно никак не ти е лесно.

— Не е лесно за едно хлапе.

— Имаш ли други роднини?

— Майка ми умря, когато бях на три години. Братя и сестри нямам. Баща ми ме отгледа. Той не е стока, ама ме научи много неща за живота. Първо: бедността е порок. Второ: парите са всичко. Трето: няма значение как ще ги печелиш, стига да ги имаш.

— Знаеш ли, никога не съм се замислял кой знае колко за парите. Предполагам, че като си военен… тъй де, винаги получаваш заплата, закрепяш някак положението, така че парите не са ти основният проблем.

— Колко получава баща ти?

— Не знам точно. Предполагам някъде около шестстотин лири на година.

— Сериозно? Та това са само две хиляди и четиристотин долара. Че то аз като ефрейтор получавам хиляда и триста. Да пукна, ако тръгна да работя за толкова малко пари.

— Може би в Щатите е различно. Но в Англия с такава заплата се живее доста сносно. Е, колата ни е малко стара, но това не е чак толкова важно. Пък и като се пенсионираш, получаваш пенсия.

— Колко?

— Приблизително половин заплата.

— За мен това е нищо. Не мога да разбера, защо изобщо хората стават военни? Сигурно защото за нищо друго не ги бива. — Царя усети как Питър Марлоу леко настръхна. — Естествено — добави бързо той, — това не се отнася за Англия, но в Щатите е така.

— Военната кариера е добра за един мъж. Имаш достатъчно пари, пътуваш по целия свят, светският живот е приличен. Освен това един офицер винаги е уважаван в обществото. — Питър Марлоу добави почти извинително: — Нали знаеш, разни там традиции и други подобни.

— Ще останеш ли на служба след войната?

— Разбира се.

— На мен това ми се струва твърде лесно — рече Царя, като си чоплеше зъбите с някаква клечка. — Какво му е вълнуващото и какво бъдеще има в това да изпълняваш заповедите на тоя или оня идиот. На мен поне така ми се струва. Пък и, дявол го взел, парите са страшно малко. Не, Пит, ти трябва да дойдеш в Щатите. Там всеки отговаря сам за себе си. Избираш си някаква търговийка и въртиш, сучеш, гледаш да си по-добър от другите. Виж, това вече е наистина вълнуващо.

— Не е за мен работа. Аз пари не мога да правя. Много по-добре се чувствам, като върша онова, за което съм роден.

— Глупости! Само защото баща ти е военен…

— Не само заради баща ми. От хиляда седемстотин и двайсета година насам. Предава се от баща на син. Това е твърде силна традиция, за да я наруши човек.

— Доста време е! — изненада се Царя, после добави: — Аз знам само за баща ми и за неговия баща. А преди тях — нищо. Предполага се, че сме дошли от стария континент през осемдесетте години.

— От Англия ли?

— Ами, не. От Германия, струва ми се. Или от Средна Европа. Няма значение! Аз съм американец и това е важното.

— Мъжете от рода Марлоу винаги са били военни!

— Ами, само от теб зависи. Виж какво стана, откак се запознахме например. Сега те бият паричките, понеже си използваш ума. Ако поискаш, може да станеш голям бизнесмен. Езика на жълтите го говориш, нали? Аз имам нужда от твоя ум и ти плащам. Не се впрягай — по американски е така. За ум се плаща. То няма нищо общо с това, че сме приятели. Нищо общо. Ако не ти плащах, щях да съм подлец.

— Не е така. Не е нужно да ти плащат, за да помогнеш на някого.

— Много неща имаш да учиш ти още, много. Ще ми се да те взема аз тебе в Щатите и да ти отворя очите. С твоето английско произношение ще им прибереш акъла на мацките. Направо ще изпопадат. Ще те сложим да продаваш дамско бельо.

— Не се излагай! — Питър се засмя заедно с него, но в смеха му имаше и лек ужас. — Все едно да искаш от мен да полетя.

— Ами че ти можеш да летиш.

— Искам да кажа — без самолет.

— Разбира се. Шегувам се. — Царя погледна часовника си. — Бавно върви времето, като чакаш.

— Понякога си мисля, че никога няма да се измъкнем от тоя скапан лагер.

— А, няма да чакаме дълго. Пък и дълго да е, какво ни пука. Ние нашата я опекохме. Това е важното. — Царя погледна пак часовника си. — Дай да се местим вече.

— Какво?

— Да тръгваме.

— Аа! — Питър Марлоу стана и рече засмян: — Впрягай, Макдъф?

— А?

— Така се казва. Все едно „да се местим“.

Щастливи, че отново са приятели, те поеха през джунглата.

Не беше трудно да прекосят пътя. Сега, след като излязоха от района на подвижния патрул, двамата свиха по една пряка пътека и се озоваха на четвърт миля от оградата. Царя водеше, спокоен и уверен. Единствено облаците светулки и комари правеха придвижването им неприятно.